- Къде е ателието? - питам, тръпнейки от възбуда.

Имам да задам толкова въпроси на миналото си аз и искрено се надявам, че то ще има нужните отговори.

- Надолу по улицата, първата пресечка в дясно. - казва Адам унило. - Сигурна ли си, че не искаш да дойда?

- Абсолютно! - отсичам. - Записала съм номера ти в телефона си. Ако съм твърде далеч когато се върнем в нашият век, ще ти звънна.

Това го обнадеждава, макар и малко.

- Радвам се на предвидливостта ти. - от високата часовникова кула се чува камбана и той кимва по посока на ателието. - Върви.

Повдигам полите на роклята си и се отправям с накуцване към посоката, в която трябва да е ателието. Мое собствено ателие! Не мога да повярвам на късмета си и когато пристигам, ахвам от красотата на обкованите с железни орнаменти на растение, парапети на стълбището. Гордост от самата мен изпълва цялото ми същество. Толкова съм щастлива, забравила за момент всичките си грижи, че почти изпускам моето друго аз да завива надолу към другата улица. Ругая под нос и грабвам шалчето на някаква улична циганка, докато минавам покрай нея.

- Извинявам се, госпожо, но ми е нужен! - извиквам, докато тичам с всички сили.

Кракът ме боли, но не мога да рискувам възможността да получа отговорите си, затова преглъщам отчаянието си и се домогвам до ъгъла на улицата. Моето друго аз върви уверено. В ръката си държи чадър, а пръстите й са оцапани с боя. Облечена е в скъпи дрехи, но те са хаотично нахвърляни вирху пъстрата й рокля. Тя се усмихва на възрастна жена, която й дава да опита парче плод, който не успявам да виждя, защото някой се изпречва на пътя ми. Увивам се бързо с шала, когато осъзнавам, че това е русият аристократ Дарън. По пътя свалям жилетката си и я оставям до чантата на една жена четяща вестник, за да не ме познае Дарън. Стискам палци да не обърне внимание на една забулена жена и се бутам сред тълпата, в опит да изпреваря другото си Аз. Стигам края на пазарните щандове и се поглеждам в стъклото на една витрина.

Мисля, че ще проработи.

- Госпожице! - спирам другото си аз, в мига в който минава покрай мен.

- О! - сепва се другото ми Аз и сините й очи ме оглеждат набързо. - Да?

Виждам, че иска да ме подмине, несигурна в това какво би искала една закачулена непозната.

- Мога да ви прескажа бъдещето, но първо искам да отговорите на няколко мънички въпроса. - казвам.

Знам, че това не е най-добрият план, но ако ме видят с момиче, копие на мен самата, ще създадем твърде много хаос сред околните. Другата Ева вижда роклята ми и явно я познава от гардероба си. Виждам как очите й се присвиват към мен, после тя отваря уста и казва:

- Ева?

На по-добро развитие на обстоятелствата не бих могла и да се надявам! Дърпам края на шала си и й се усмихвам, после го пускам обратно.

- Трябва да поговорим.

Тя присвива замислено очи, после ми посочва малко кафене в края на улицата.

- Съжалявам, но нямам пари за тази епоха.

Тя махва с ръка. По всичко личи, че е зантригувана, какво имам да я питам. Двете се насаняваме на последната маса. Оглеждам се за Дарън, макар че скоро той няма да бъде никакъв проблем.

- Разбирам, ти си от бъдещето, иначе не би могла да си тук, нали? - когато отговарям положително, другата Ева поръчва две кафета без захар. - Какво има?

Навеждам се напред и заговарям направо:

- Щом ме позна, значи знаеш кой е Адам и всичко, което има да ти каже.

Тя също се привежда леко напред. На ръката й има годежда халка.

- Определено знам! - засмива се другото ми Аз и поглежда към халката. - Знам и какво ще се случи. Освен това, аз също помня какво преживях в миналите животи. Може би ти не си спомняш, защото с всяко прераждане помня все по-малко от предишните, но все още си спомням някои неща. Малко, но са достатъчно.

- Разбирам. Има още един въпрос.

Тя ме чака да й задам въпроса, но аз не съм сигурна, че съм готова. Накрая проговарям:

- Защо обичаш Адам след всичкото това време?

- Защо го обичам ли? - възкликва недоумяващо. - Разбира се, че ще го обичам, след всичкото това време. Той ми обеща къща край езерото, Ева! Къща само за нас двамата, далеч от целият неприятен град, където ще мога да рисувам до края на този кратък живот. Научи ме да ловя риба. Спаси ме от опита ми да се удавя, когато баща ми почина. Каза ми, че нашата градина ще бъде рай и Раят ще е само наш. Той ме изслушва и не го прави само за да отговори,  а защото наистина се интересува. Аз знам всеки един негов недостатък Ева, както и ти. Е, надявам се. Но ако си тук за да си сигурна дали си заслужава да обичаш този мъж, то отговорът е стотици прераждания "Да".

Облизвам пресъхналите си устни. Кафето пристига, но не посягам към чашата.

- Защо продължаваш да го обичаш във всички тези прераждания? - питам накрая.

Това е най-важният ми въпрос и наистина очаквам отговора му. Другото ми Аз ме поглежда сякаш може да види несигурнистта през плата на шала.

- Ева, огледай се!

Правя го. Не виждам нищо, което да не задържи вниманието ми, но това е защото обстановката ми е непозната. Тя поставя ръка върху моята и чувството да усетя собствената си кожа, собственото ми Аз да ме докосва, е ужасно странно.

- Има ли някой мъж тук, който да привлича вниманието ти така, както е успял Адам първият път, в който си го видяла?

- Не - признавам.

Дори не огледах мъжете наоколо. Другото ми аз се усмихва.

- Има ли чувство, което да се сравнява с чувството да вдишаш уханието му?

- Не. - признавам отново.

Какво има предвид другата Ева? Нима един аромат трябва да ме накара да обичам някого цяла вечност?

- Защо предложи ябълката на Адам, след като можеше да получиш цялото познание за себе си?

Отдръпвам ръцете си изпод нейните. Тя се усмихва знаещо. Очите й са мъдри, също както тези на Роуз.

Как е възможно ние да сме един и същи човек?

- Познанието, Ева, е да знаеш за какво да пропилееш възможността си и да избереш най-доброто.