*Дарина*

Отказвах да го приема. Това нямаше как да бъде вярно. Нямаше как Калоян да е изчезнал. Отказвах да го повярвам. Щеше да ми звънне след малко, за да ми каже че ме чака отпред и след това щяхме да отидем или у тях или у нас и щеше да ме пръсне от оргазми. Бях сигурна в това. 

- Дарина, миличка добре ли си? Какво има? - дори не бях осъзнала кога ме бяха сложили да седна на един стол и ми навряли една бутилка с минерална вода в лицето. 

- Мая ти звъни. - Васи ми подаде телефона и аз плъзнха пръст по зелената слушалка и го притиснах в ухото си. 

- Дарина, миличка чуй ме внимателно. Искам още сега да вземеш сестра си и да се качите при Петър и Виктор и да дойдете вкъщи веднага. Нещо се случи. 

- Вече знам. - изхлипах и с това нейни изречение вече всичко придоби реалност.

- Всичко ще е наред, ще видиш. Отгледала съм силно момче, което няма да се даде току така. Най-вероятно в момента всява хаос навсякъде. - засмя се щом каза това и крайчеца на устните ми се повдигна. За малкото време, в което го познавах знаех че беше права, но това не правеше нищо за да махне тази ужасна топка в гърлото и сивият облак притерснение, който се беше надвесил над мен. - Просто елате вкъщи, с Андреа ви чакаме. Става ли? 

- Добре. 

- Хайде, миличка и се дръж. Всичко ще бъде наред, ще видиш.  - затвори ми и аз заключих телефона си и сведох глава. 

- Ей, ей, погледни ме! - Васи се опита да ме накара да вдигна глава. - Той е добре. 

- Сестра ми отвън ли е? - беш едиснтвеното, което попитах. 

- Тъкмо влизах, тя като излизаше. Защо? 

- Тръгваме си. Трябва да отида до Мая. - изправих се и започнах да събирам нещата си. - Отпред имаше ли една черна Х5? 

- Да, защо? 

- Няма значение. Питам просто. - изхвърчах от стаята, а тя беше по петите ми и ми помогна да събера нещата на сестра ми. Сложих слънчевите си очила и набрах Петър.

- Шефке, готова ли си да идваме?

- Да, Психо. Слизам. -  затворих му и профучах надолу по стълбите. Излязох от училището и видях сестра ми да седи на пейките, докато пушеше и си говореше с някакви, които не ѝ бяха съученици. Този път дори не мислех да ѝ дърпам лекция за пушенето, хич не ми беше до това. Някой я побутна и тя се обърна към мен и веднага скри цигарата.

- Мамка му! Дарина, не е това което изглежда. 

- В момента изобщо не ми е до това  дали се тровиш или не. Тръгваме.

- Не така с детето, бе. - Василена ме побутна и аз свих ръка в юмрук. Ръцете ме сърбяха да фрасна някого и още една дума да чуех и щях да си го изкарам на него. 

- Ама, защо? Какво е станало? - Ели свъси вежда. 

- Елеонора, моля те, стига си задавала въпроси и тръгвай просто. - бях на секунди от това да загубя контрол над гнева си. Изправи се и метна фаса си на земята и взе нещата си от ръцете. Тръгнах към черната х5 и отворих задната врата за нея да се качи. 

- Звънни ми да кажеш дали има някви ъпдейти по случая. Той е силен, ще си дойде. Ще видиш. - разтри рамото ми и само това ми трябваше силзите да ми потеката наново и да й се метна на врата. 

- Не знам дали ще го понеса, ако нещо му се случи нещо, Васи. Прекалено рано е, не съм готова да го пусна толкова скоро. Все още и "обичам те" не сме си казали. 

- Не си мисли такива неща, само предизвикваш Дявола. Калоян ще си дойде и ще имате цялото време на света да си казвате, че се обичате. - разтриваше гърба ми утешително. - Хайде, стегни се и избърши тези сълзи. Всичко ще бъе наред, уверявам те. Хайде, тръгвайте не карай майка му да ви чака. - отдръпна се от мен и аз кимнах докато бършех сълзите си. - Хайде, звънни ми после да ми кажеш какво се е случило. 

- Добре. Благодаря ти за всичко. Обичам те! - прегърнах я и се целунахме по бузите. 

- И аз те. Хайде!

- Хайде. - качих се в колата и затворих вратата.

- Шефке, няма се даваш. Шефа е добре, ще видиш. - този път беше Куджо, този който се обади. 

- Куджо е прав. Калата е костелив орех. Няма се даде толкова лесно при положение, че жена му го чака у тях. - Петър го подкрепи. Отворих прозореца си и запалих цигара, за да опитам поне малко да упокоя нервите си. 

- Како, какво е станало? Нещо с Калоян ли е? 

- Може ли да говорим, като отидем в леля ти Мая? 

- Добре. Само не искам да се разстройваш. - направи нещо, което ме изненада; сгуши се в мен точно както правеше, когато бяхме малки и или аз или тя бяхме тъжни за нещо. Преметнах една ръка през раменете й и аз притиснах към себе си. 

...

- Стегнете се, бе деца! Стига сте ревали и двете! Колко пъти трябва да ви казвам, че са добре и ще се приберат? И двамата са силни и биха предпочели да минат през деветте кръга на Ада преди да ви изоставят! Особено пък Калоян. - обърна се към мен. - Мислиш ли, че ще те остави веднага след като те получи? Ако е взел нещо от баща си, то това е твърдоглавостта му. Познавам го и знам, че дори и от мъртвите би се върнал, само и само за да е до теб. 

- Леля Мая е права. Той е луд по теб. Никога не съм го виждала така. - Андреа подкрепи и това едиснтвено и само усили сълзите ми. Знаех, че е така защото и аз бях същата, но го осъзнах едва сега. Винаги съм била влюбена в него, но не исках да си го призная. А, сега...сега беше може би прекалено късно. Трябваше да му го кажа вчера, преди да тръгне. Божичко, защо не му го казах? Защ, защо, защо? Идваше ми да си заблъскам главата в стената. 

- Дарина, стегни се! Ще вземеш да си сложиш някоя болест, бе момиче! Слушай ме като ти говоря! - Мая се опитваше всячески да ме успокои, но нищо не проработваше, не и след онази емисия новини. Не и след като казаха, че телата на него, Иван и Адеан не са открити никъде. 

- Просто искам да се прибере, Мая. Просто искам да прекрачи прага на тази къща жив и здрав. Нищо друго. 

- И това ще стане. Просто имай вяра. 

Чакането ме убиваше. Ако си мислех, че снощното чакане да ми звънне е било адско, значи то това днес беше направо...нямах такава дума в речника си, която да го опише. Но единственно знаех, че с всяка една минута в която бяхме в невидение парченце по парченце сърцето ми се разбираше. Болката беше напоносима, защото не знаех какво се случваше с него. Не знаех къде е, не знаех как е, и не знаех изобщо жив ли е и ако беше колко ли беше зле? 

Кучето отвън се разлая и това сепна всички ни. Погледнах часовника на стената; показваше девет и половина. Действах преди да мисля и грабнах пистолета, който той лично ми беше оставил. 

- Скрийте се някъде! 

- Никакъв шанс! - Андреа ме изгледа от глава до пети. 

Дръпнах предпазителя и тръгнах към входната врата, като стъпвах на пръсти. Не знам кой беше този смелчага, който бе минал през охраната, но едно знаех със сигурност и то беше, че нямаше да мине през мен. Аз съм жената на Илиев и това означаваше, че макар и за малкото ни време заедно бях попила доста от неговите тактики, като например "Първо стреляй и после питай" и "Щом не можеш да изкопчиш информация от тях - прави ги на сирене." 

 Вратата се отвори и затаих дъх, опитвайки се да успокоя препускащото си сърце докато се криех зад стеанта която разделяше дневната и коридора, понеже нямаше врата. Съдейки по различните звуци от стъпките, които се чуваха знаех, че бяха двама. Добре, време е! Нека видим кои бяха тези олигофрени. Изкочих от мястото, където се бях скрила и насочих пистолета си срещу тях само и само, за да замръзна на място. 

- Божичко, Дарина! - Калоян и Иван вдигнаха ръце във въздуха и очите ми станах кръгли като чинийки. Бяха тук! Наистина бяха тук! Изпищях и пуснах пистолета на земята преди да се затичам към него и да се хвърля на врата му. Той изпъшка, но не каза нищо и просто обви ръцете си около мен докато аз хлипах. 

- Какво става? Чух те те да- чух разтревоженият глас на Андреа, но щом ги видя тя също изпищя и я чух да се затичва към мъжа си. 

- Божичко, нямаш си и на идея колко много ми липсваше! - Калоян прошепна и помилва косите ми. 

- Кала...- проплаках. 

- Шшш, стига. 

Отдръпнах се от него и сграбчих лицето му в дланите си, за да го огледам внимателно. Този път за разлика от вчера имаше наранявания. Веждата му беше сцепена, имаше пукната уста и засъхнала кръв по лицето. 

- Цял си! Нищо ти няма, нали? Моля те, кажи ми че си добре. 

- Добре съм, Дари. Само малко натъртено. Нищо сериозно. - опита се да ме увери. 

- Казах ли ви, деца? - майка му седеше подпряна на стената. 

- Мамо. - Калоян въздъхна, но така и не ме пускаше.- Съжалявам, но нямаше как да ви се обадя. Съжалявам, че трябваше да изживеете всичко това. 

- Всичко е наред, момчето ми! Важното е, че сега сте тук и сте добре. 

Калоян хем искаше да ме държи, хем искаше да отиде при майка си. Знаех това и затова го пуснах и посочих с поглед към майка му. Той разбра  какво имах предвид и отиде към нея и обви силните си ръце около нея и аз можех само да ги гледам само със сълзи на очи. Изумяваше ме каква връзка имаха-такава, за която аз можех единствено да си мечтая да имам някога със сина си. 

- Хайде вървете горе, вие двамата. Знам, че искате да останете на саме. Имате много какво да си говорите. - майка му го потупа по рамото и ми се усмихна. Той се обърна към мен и очите му бяха плувнали в сълзи подобно на моите. 

- Ще лягаме ли? - попита ме и аз единствено кимнах. Дойде до мен без да казва нищо повече и ме хвана за ръката и ме поведе нагоре към стаята му, която от вчера насам бях окопирала. Влязохме вътре и се опита да се съблече, но изсъска от болка. 

- Къде те боли? - изправих се и отидох към него. Започнах да разкопчавам ризата му и все повече и повече от кожата му лъсваше пред очите ми с всяко следващо копче, което бе разкопчано.

- Ръката. Мисля, че съм я навехнал или съм скъсал нещо. - смъкнах ризата внимателно по ръцете му. Дясната му ръка беше цялата в синини и подута. Не бях медицинско лице, но това изискваше лекар. Че тя беше цялата лилава. След това дойде ред и на панталоните му и те се свлякоха в краката му. Очите му ме изгаряха докато ме гледаше и както личеше по израженеито му, водеше вътрешна война със себе си. - Ще...- адамовата му ябълка потрепна. - Ще си вземеш ли душ с мен? Искам...искам да те подържа. Обещавам, нищо повече от това. - можех единствено да кимна и да се надигна, за да го целуна. Отдръпнах се от него и хванах ръката му, повеждайки го към вградената баня и затворих вратата след нас. Той седна на ръба на ваната докато ме гледаше да се събличам, но този път имаше нещо различно в погледа му. Отново ме изпепеляваше цялата, но сякаш...сякаш ме боготвореше. Погледът му беше пълен освен с обичайната страст, но и с любов. Знаех това вече. Въпреки, че ме отне почти месец да разчета този поглед, вече го знаех. 

След като вече бях напълно гола той протегна ръка към мен и я хванах. Притегли ме към себе си, така че сега бях застанала между краката му. Погали бузата ми нежно докато се взираше в очите ми и бавно започна да се приближава към мен. Отърка устните си в моите, но този път аз бях тази която нямаше търпение за такива глупости и затова поех контрол над целувката. Исках да го усетя. Исках той да бъде единственото нещо, което усещах. Изправи се и започна да ме бута към душ кабината. 

Вече вътре аз събух боксерките му и той ги изрита извън нея. Пусна водата, като се погрижи да бъде достатъчно топла за мен, което означаваше на ръба на вряла, защото нека си признаем нашата версия за горещ душ беше да се къпем с вода достатъчно топла, за да свари кожата ни. Но, не това беше важното в момента, а факта че единствено стояхме под топлите струи вода прегърнати след като бях измила косата му и той бе направил същото с моята. Просто седяхме. Без да се обарваме, без да се натискаме. Единствено стояхме в обятията един на друг и си разменяхме по някоя целувка, но това беше по-интимно и от секс.

 Защото макар и страста между нас да беше изпепеляваща, това ми показваше че не беше само тя. Между нас имаше и нещо друго, нещо много по-силно, което щом и двама ни приемехме или щеше да ни сближи или унищожи. Нямаше възможност да е по средата. Нещо ми подксазваше, че щеше да бъде едно от двете и единствено можех да се моля да не е второто. 

Калоян спря водата, когато се беше превърнала в хладка. Подсуши косата ми с една от кърпите, които бяха наблизо и внимателно и я уви около косата ми, а другата уви около тялото ми. Взе и последната и нея уви около себе си или поне се опита, но заради болната му ръка не успя и аз му помогнах. 

- Бебе? - обърнах се към него нарушавайки тишината между нас,която се бе разпростряла в последните двайсетина минути. Той се обърна към мен и се загледа в очите ми. 

- Какво има? Какво те тревожи? 

- Аз...просто се радвам, че вече си си тук. Тези два дни бяха истински ад за мен...а одеве като чух новините... - поклатих глава и се опитах да преглътна сълзите си. 

- Шшш, всичко е наред вече. Обещавам ти, скоро всичко ще свърши. - придърпа ме към себе си и затегна ръцете си около мен напълно изолирайки ме от реалността. Погледът ми падна върху устните му и след това го преместих към кафевите му очи и неговитя правеше същото докато накрая не се приближихме един към друг и устните ни се докоснаха бавно, несигурно; сякаш ни беше за първи път. Отдръпнахме се един от друг и погледите ни срещнаха и на лицето му изгря малка усмивка, която аз му върнах и отново сляхме устните си. 

Озовах се по гръб и ръцете ни, устните ни бяха навсякъде, но нищо не беше както обикновено. Не беше прибързано, всяко едно движение беше бавно; умерено и спираше дъха ми, карайки ме да искам още. Толкова много още. Всеки един косъм по тялото ми се беше изправил и цялата бях настръхнала, а тръпките лазеха по гръбнака когато усните му слизаха все по-надолу и по-надолу, но не ми позволи да свърша. Каза, че иска да свършим заедно. Изпълни ме с един единствен и въздухът заседна в дробовете ми. 

Имах топка заседнала в гърлото ми, която ми пречеше да говоря, а да дишам беше почти невъзможно. Аз самата бях едно кълбо от емоции. А той...той  б еше перфектен. Беше всичко, което някога съм искала у един мъж; любящ, внимателен, силен, алфа мъжкар, който беше готов да направи всичко за момичето си. И се чудех какво бях направила за да го заслужа. 

Очите ми плувнаха в сълзи и това го накара да спре. 

- Бебе? Какво има? Защо се разстрои? Искаш ли да спра? - притеснението в гласа му можеше да се усети от километри и аз единствено поклатих глава и погалих с палец покритата му с брада буза. 

- Всичко е наред, просто...просто е прекалено хубаво и аз...мисля...мисля, че те обичам. - бариерата най-накрая се спука и сълзите най-накрая потекоха от очите ми. Щом изрекох тези думи той потърси ръцете ми и вплете пръсти в моите и ги остави над главата ми, опирайки чело в моето с най-широката усмивка, която някога бях виждала.

- И аз те обичам, Дарина. Обичам те още от два месеца насам.