ИЗНЕНАДАХ ЛИ ВИ, А СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ? ЗНАМ, ЗНАМ, НЕВЕРОЯТНА СЪМ, ХД.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ЗАИНТРИГУВА, А СЛЕД КАТО ЗАВЪРША ОФИЦИАЛНО "ЛЮБОВ И ПИПЕР" СЕ ПРЕХВЪРЛЯВАМЕ ТУК.

СЪЩО ТАКА ГЛАВАТА ПРИСТИГА ДО ВАС СЪС СПЕЦИАЛНОТО СЪДЕЙСТВИЕ НА Dalia_Boboby

ЛОВВВ ЮЮЮЮЮЮ!

Е, С ТОВА КАЗАНО ВИ ПРЕДСТАВЯМ ПЪРВА ГЛАВА И АКО ВИ ХАРЕСА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВИ ОБИЧАМ, А ТО Е МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГООООО МНОГОООО

СПОМЕНАХ ЛИ ВЕЧЕ МНОГО?

Е, ЕНДЖООЙЙЙЙЙ

ЛОВВВ

*Адеан*

Юнското слънце печеше жарко и се отразяваше в лъскавият кафяв ковчега, а попът пееше и ръсеше със светена вода. Всички бяхме притихнали и увесили нос в земята в знак на смирение и почит на покойният. Чичо Борис беше не само наш готвач, ами и най-добър приятел на баща ми, Бог да го прости. Още бях ядосан, защото си отиде и той без време, но така ставаше с добрите хора, предполагам. Можех само да се надявам, че беше на по-добро място и че с моят старец отново бяха заедно и щяха да правят магарии. Всички негови близки бяхме тук с изключение на най-любимият му човек, а именно дъщеря му и бях още по-ядосан. Така и не пожела да дойде да го види и да му вдъхне малко живот, да го накара да се изправи на крака. Заминаването ѝ във Франция му се отрази зле, нищо че там тя преследваше мечтата си, но му липсваше. Не спираше да мисли и да говори за нея, още повече че само тя му беше останала, а пиклата дори не пожела да дойде и да го изпрати. Въпрос на принципи, предполагам...

Смъртта не беше непозната за мен, дори се сблъсквах с нея всеки ден, но той...той не го заслужаваше. Борис беше добър човек, нямаше общо с нашият свят освен дългогодишната дружба с баща ми. Усетих побутване по рамото и се обърнах към Виктор със сбръчкани вежди, а той ми кимна с глава, сочейки напред. Тънка женска фигура се задаваше измежду останалите гробове с два карамфила в ръка и аз не можах да прикрия изненадата си. Брей, блудната дъщеря се беше завърнала.  Наистина вече бях изгубил всякаква надежда за това да дойде и да изпрати баща си, но ето че се появи. В момента в който се приближи всички погледи бяха върху нея, но първият който тя засече беше моят и се наложи бързо да го отместя. Разкърших широките си рамене и ги изпъчих гордо с ръце зад гърба ми.

-      Дойде все пак. – Виктор прошепна, а аз запазих мълчание дори и когато тя дойде и застана до нас.

-      Съболезнования. – чух го да ѝ казва и им метнах един поглед с бялото на окото си.

-      Благодаря. – отговорът ѝ беше тих и изненадващо пропит с мъка. Ха, имала чувства! Кой би предположил? Позволих си да я огледам понеже ми беше интересно дали се беше променила от последният път, в който я бях видял, но единствената разлика която открих бяха русите кичури в иначе светлокестенявата ѝ коса. Подсмръкна леко, издавайки се че беше плакала или все още го правеше, не можех да определя защото половината ѝ лице беше скрито от черни очила. Виктор вдигна ръка ѝ я прегърна, а тя положи глава на рамото му.

...

Вървяхме в колона по един и всеки от нас хвърляше по шепа пръст в гроба, като аз бях последен а Ивалина вървеше пред мен. Не можеше да не ме стегнат гърдите като гледах как едвам-едвам успя да отвори шепата си и да пусне пръстта. Едва стоеше на краката си и трябваше Виктор да я придържа, за да не падне и тя в гроба. Не съм вярвал, че ще го кажа но започваше да ми става съвестно за всичко което бях наговорил и мислил, защото си личеше че ѝ беше тежко. Грабнах и аз шепа пръст и стиснах, а онази същата тежест в гърдите не ми позволяваше да си поема дъх. Все още имах чувството, че това беше един ужасен сън, от който щях да се събудя и да видя старчето долу в кухнята да зяе по някого. Но уви това не беше никакъв сън и знаех, че нямаше да го видя. Да усещам рохката почва ме накара да си спомня деня, в който изпратихме татко и как той ме хвана за рамената и ми помогна да хвърля същата тази пръст вътре, а сега...сега нямаше кой да го направи. Сбогом, старче. Ще я пазя, обещавам.  Метнах пръстта вътре и продължих напред.

...

Обичах да гледам морето. Имаше нещо в него, което ми действаше терапевтично и погледнех ли го единствено и само тогава успявах да остана насаме със себе си и да помисля върху нещата които ме мъчат, а сега това беше Ивалина и обещанието което бях дал.

Аз бях мъж на думата си и когато обещах на старчето да пазя единственото му останало нещо на този свят не беше само на думи. Можеше да я мразя за това, че го остави и замина, но мъжката ми дума беше по-силна от това и затова поех ангажимента да не я изпускам от поглед. Кафявата течност остави огнена следа след себе си щом я отпих от чашата си и засмуках влажните си устни между зъбите.

На вратата на офиса ми се почука и аз извиках „Влез" без да отделям поглед от големият панорамен прозорец.

-      Госпожица Андонова е тук, шефе.

-      Нека влезе. – отвърнах все така загледан в морето и отново отпих от кехлибарената напитка. По пода се чу тропане на токчета и когато се обърнах я видях да стои срещу мен и за първи път си позволих да я огледам щателно и останах почти втрещен. От момичето, което замина за Франция вече нямаше и следа и на нейно място стоеше една стопроцентова жена с извивки на правилните места и белите дънки подчертаваха една част от тях. Вдигнах погледът си нагоре и най-безсрамно огледах и горната част от тялото ѝ. Какво? Бях мъж, а и тя правеше изключително малко за да ги скрие, така че не беше моята вината. Навярно започвах да се отнасям, защото я чух да прочиства гърлото си. После гледката ми към двете беше помрачена от две изпечени от слънцето ръце, но очите ми все така останаха залепени за тях защото сега изглеждаха още по-големи.

-      За да ме зяпаш ли ме извика тук или? – гласът ѝ беше плътен и имаше нотка дрезгавина, на която тялото ми реагира. Не бях вярвал, че ще го кажа но имаше секси глас. Старчето да ме прости че дори си го мисля, но тя самата беше секси. – Адеане, на теб говоря! – накрая явно беше останала без търпение и това успя да ме извади от транса, под който ме беше сложила. Челюстта ми заигра и вирнах вежда гледайки я изпитателно, а тя беше присвила зелените си очи към мен.

-      Станала си още по-отворена гледам.

-      А, ти още по-нахален. – наклони глава настрани и изстреля в отговор. Ха, кой го казваше само. – Целим ли нещо с този разговор.

-      Седни. – извадих ръката си от джоба на сивият официален панталон и посочих към бюрото си, а тя завъртя очи и седна на стола. Аз завъртях моят и седнах също. Отворих кутията си с пури, взех една и я разопаковах преди да я захапя и да отрежа края със златният нож и накрая я запалих, през цялото време гледайки я право в очите. Нейният поглед се разходи из офиса ми и най-вече пистолета, която лежеше на масивното ми бюро. Облегнах се на стола си и отпих от скъпото уиски след като пуснах дима от тютюна да избяга от устата ми, а тя се закашля и направи кисела физиономия. Ех, представление...

-      И все пак наследи всичко, а? – вдигна поглед обратно към мен и аз завъртях очи.

-      А, кой друг, Ивалина?

-      Не знам, Адеане. – отвърна ми със същият тон, гледайки ме непоколебимо право в очите и аз се подсмихнах нагло. Ей, сега ще видим дали ще ти е толкова голяма устата, перличке.

-      Знаеш ли, ако бях на твое място бих обмислил начинът по който говориш на бъдещият си шеф. – отне ѝ време за да регистира казаното от мен, но когато го направи...когато го направи хич не останах разочарован.

-      Какво-какво каза?

-      Искаш да повторя? Да не би от целият този тен в Монако да си си изпържила мозъчните клетки? Слънчевата радиация е вредна, ей. – изцъках с език. -  Не бих искал да изгубя още един готвач, при това още преди да е започнал работа.

-      За какво по дяволите говориш! Адеане, кажи нещо или –

-      Първо, за теб съм господин Велев и второ започваш работа утре от осем и оттук нататък ще живееш тук.

-      Не можеш да очакваш от мен да остана тук! – повиши тон, видимо ядосана и се изправи на крака, а аз я гледах невъзмутимо.

-      Напротив, мога. – отвърнах спокойно. Ооо, перличке, аз можех всичко, жалко че само ти не го разбра.

-      Адеане!

-      Господин Велев. – поправих я и видях как адът се освободи в познатите зелени очи и явно бях едно адски извратено копеле защото ме радваше да гледам как трепери от гняв. 

-      Защо правиш всичко това? Не може да си отмъщаваш за преди осем години! Бях на шестнадесет, по дяволите!

Ооо, имаш предвид когато каза че не можеш да имаш нещо общо с престъпник? Спокойно, скъпа това е отдавна забравено.

-      Свободна си да вървиш, Ивалина. Виктор ще ти покаже стаята ти. – станах от стола и отново застанах пред прозореца, обръщайки ѝ гръб.

-      Но –

-      Казах: Свободна си да вървиш, Ивалина. Очаквай нещата си по някое време днес. – отвърнах монотонно и вратата се тресна на затваряне. Въздъхнах и отпих от уискито си. Е, срещата протече по-добре отколкото очаквах...