11.1 |相似點 Сходства

Йао продължи да върви, игнорирайки въпроса. Тай Лонг обаче беше също толкова упорит и забърза крачка, обръщайки се с лице към по-голямото момче.

Върху езика на Си Янг напираше да извика ,,Лонг, обърни се! Така не виждаш къде стъпваш!", но какво значение щеше да има, ако се спънеше и паднеше? Тъй като беше дух, той просто щеше да се изправи.

— Виждам как отбягвате мис Янг. Макар да сте твърдоглав като магаре, сте приказно красив. Трябва да си имате годеница, иначе не разбирам защо бихте се държали така с мис Янг.

Си Янг се задави и вдигна ръка за да се потупа по гърдите. Пред двете жени Йао повдигна вежда със заинтригуван поглед.

— О?

Лонг притвори очи и плесна с ръце.

— Та тя е толкова добра! Всеки би бил пленен от чистото й сърце.

— Така ли било... — Йао се наведе и ощипа бузите на детето, разтегляйки ги силно.

Лонг започна да мята ръчички за помощ, пищейки заради болката, която по-големият му нанасяше. Майка му се препъна напред за да помогне, но Си Янг я изпревари, цапардосвайки Йао с ШиШи.

— Грубиян! — проплака малкото момче, разтривайки зачервените си бузи.

Йао се изправи със злобна усмивка на лице и щастливо се заигра със златната си обица. Си Янг притегли Лонг назад и го накара да се улови за ръката на майка си.

— По-добре не го закачай повече. Той просто не знае как да се отвори пред непознати. — пръстите й разрошиха черната му коса. 

— Но защо? Не съм казал нищо лошо. Нали мамо? — детето извъртя глава към закачулената жена.

Тя го прегърна през раменете и кимна под голямата качулка на робата си. Си Янг се засмя.

— Нека му дадем време да свикне с нас, преди да се шегуваме помежду си.

Йао изсумтя силно и преплете пръсти зад врата си, крачейки лениво нагоре по планината. Вятърът носеше няколко кичура от дългата му коса като змийски езици, а ситните снежинки се вплитаха в нишките на черните му дрехи, образувайки мокри петна.

— Шега? Нека ти кажа какво в шега! — Йао вдигна ръка и посочи върха на планината. — Виждаш ли този връх? Хората го наричат ,,Доуан“. Според легендата, Доу Ан опитала да изкачи върха със своето невръстно пеленаче. Тя умело преминала през сенките, измъкнала се от стадо диви койоти и стигнала невредима до върха, за да открие, че селото за което била слушала от малка не съществува. Доу Ан скитала през високите преспи толкова дълго, че се превърнала в бродещ дух, а синът й станал йокай, за да може винаги да бъде с нея.

Докато говореше, Си Янг видя как пръчката в ръката на закачулената жена трепери, оставяйки зигзагообразни ивици в снега. Младото момиче стисна устни и изтича напред, удряйки Йао в гърдите.

— Стига вече! Прекаляваш!

— Мис Янг, Доу Ан и сина й нямат нищо общо с нашето малко, сплотено семейство. Нали така, Лонг? Майка ти не е някоя нопера-бо*. В противен случай тя щеше да е сляпа и няма жена, а твоята майка е напълно нормална.

Тай Лонг и закачулената жена отдавна бяха спрели. Ръката на ниската фигура стискаше пръчката от едната страна на тялото си, докато с другата прегръщаше детето срещу гърдите си.

Йао се подсмихна доволно, завършвайки разказа си:

— Сега виждаш ли защо е невъзможно е да се направи каквото и да било сравнение с историята за Доу Ан, мис Янг?

Младото момиче разочаровано поклати глава на самодоволната му физиономия.

— Това изобщо не беше смешно.

Тихите хлипове на Лонг бързо се стопяваха в пространството, отнесени от силната виелица. Неговата майка свали своята качулка, разкривайки безлико женско лице. Чертите му бяха гладки и елегантни, брадичката — остра и волева. Нос, очи и уста липсваха, и макар тя да не притежаваше нито едно от тези три неща, Си Янг почувства нейният срам и тъга като свои, когато склони глава.

— Никога през живота си не съм се сблъсквала с нопера-бо. — призна Си Янг на висок глас. — Но се кълна, че нито вие, нито синът ви ще бъдете в опасност покрай мен! Вие заслужавате моето уважение и аз ще ви служа вярно, докато нашето пътешествие приключи и пътищата ни се разделят. 

Тай Лонг подсмъркна и я погледна с навлажнените си очи, подобно на малко изоставено кученце, видяло да му подават купа с топла храна.

— Мис Янг, нито аз, нито мама ви желаем зло!

Си Янг улови ръката на Доу Ан и внимателно докосна назъбените белези по лицето си с върховете на пръстите й. Първоначално жената се уплаши и опита да се отдръпне, но когато почувства
ивиците колебливо проследи зарасналите им вдлъбнатини.

— Аз също имам защо да крия лицето си, госпожо Ан. Не бива да се срамувайте от мен. Вие и вашият син ми показахте, че нищо не е каквото изглежда и аз винаги ще ви бъда благодарна за това.

Мъртвото момче изтри лице в ръкава на туниката си и се загърна плътно с одеялото.

— Можем ли да продължим пътуването си с теб, мис Янг? Само до подножието на планината!

Си Янг се извърна към Йао. Погледите им се засякоха. Тя не откри дори капка вина в очите му, но тъй като не възразяваше и я оставяше да реши сама, Си Янг разбра, че за него случилото се е било точно това, което твърдеше — просто една злобна шега.

— Можете да вървите с мен през целия път, ако това е желанието ви.

Нопера-бо* — Преведено от английски — Noppera-bō или безличен призрак, — е японски йокай, който прилича на човек, но няма лице. Понякога погрешно се наричат ​​муджина, като старата японска дума за куче язовец или миеща мечка. Въпреки че mujina може да приеме формата на други създания, noppera-bō обикновено се прикриват като хора. Според книгата, това са хора, които за изгубили себе си и превърнали се в бродещи духове. Този вид йокай са нисък клас и не притежават никакви магически способности, но това не означава, че не могат да бъдат зли — обикновенно нопера-бо обичат да плашат хората, причаквайки ги в местността, в която са станали бродещи духове.