9.1 | 森林 Момче

Докато пукотът на дървата се смесваше с детския глас, с всяка следваща дума от разказът на момчето Си Янг си представяше все по-ясно случилото се.

Преди няколко дни Тай Лонг вървял с майка си към вкъщи, когато група мъже с мечове започнали да ги следват. Тъй като майката на Лонг е сляпа, тя не разбрала, че ги грози опасност и двамата се озовали в капан — преди да се усетят, четирима мъже облечени в зелено препречили пътя им. Малкият Лонг решил, че това са хора на император Хунаг Ци и бързо коленичил придърпвайки сляпата си майка, но тогава мъжете започнали да ги обиждат със странни, непознати за него имена. Си Янг се напрегна, когато от устните му се търкулна думата ,,демон", последвана от така познатата й ,,йокай". Изглежда мъжете вярвали, че Тай Лонг е дете на някакъв вид зъл дух и искали да го отнемат от майка му. Тя до последно се борила да ги удържи далеч от сина си, но двама от тях се добрали до Тай Лонг и го притиснали към земята.

Следващата част стресна Си Янг — мечът на един от двамата мъже действително се отправил към Тай Лонг, но малкото момче успяло като по чудо да се изплъзне и да захапе глезена му. Следваше пъстро обяснение и ръкомахане от страна на детето, в което то издаваше звуци като ,,ха-шаа", ,,бам" и ,,хияяя", в които описваше как се е било с мъжете съвсем само. Накрая потен и уморен, Тай Лонг някак успял да прогони мъжете.

  И така, двамата с майка му напуснали селото в търсене на нов дом където да започнат живота си на чисто, докато не чули гласа на Си Янг и тръгнали към тях. Те се надявали да се окажат добри хора, с които да могат да пренощуват, защото Лонг се боял от сенките, обитаващи гората.

—  Това беше една трогателна история, Тай Лонг! — увери го Си Янг.

Момчето се усмихна лъчезарно и видимо се възгордя.

— Казах ти, че съм голям и мога да се справям без чужда помощ. Нали ти казах, мис Янг?

Тя се засмя докато поставяше още дърва в огъня.

— Не съм се съмнявала в теб дори за миг! След като такъв войн е наблизо вече мога да спя спокойно.

Лонг се изкикоти сладко и покри устата си с ръка, притворил щастливо очи. Майка му беше спряла да го люлее в прегръдките си и сега брадичката й почиваше върху рамото му. На Си Янг й домъчня да я гледа така и извади останалият домашен хляб от торбата си.

— Искате ли парче пита? Сигурно сте много гладна след това уморително пътуване.

Жената бавно се надигна и се извърна към нея, след което поклати глава в отказ.

— Не се срамувайте, моля ви, вземете!

Очите на Син Йао се отвориха, спирайки се върху малкото момче. Той взе една от горящите клечки наблизо и я поднесе към косата на детето. Си Янг изпадна в ужас и скочи да го спре, но той успя на два пъти да потупа главата на момчето, карайки ужасът й да премине в объркване.

Малкият Лонг подскочи в ръцете на майка си, стреснат от пламъка.

— КАКВО ПРАВИТЕ? — проплака детето, махайки с ръчички за да отблъсне пръчката.

Йао я размаха във въздуха няколко пъти, сетне я захвърли обратно при останалите, сякаш беше дете на което му е омръзнало да си играе с дадена играчка.

— Както виждаш, мис Янг, нашият малък герой притежава повече способности, отколкото той самият е наясно.

Лонг прегърна закрилнически майка си и отправи на Йао най-заплашителният поглед, на който едно шестгодишно дете беше способно.

— Мис Янг, твоят спътник е ужасен човек! Кой щеше да пази мама, ако се бях запалил?

Си Янг сбърчи вежди и отпусна в скута си ръката, с която държеше хляба. Семейството остана смълчано в своя край на одеялото, притиснати един към друг. Измина повече от половин минута, преди Си Янг да отхапе парче от хляба и да започне да дъвче. Секундите се нижеха една след друга и вече нито огъня, нито уюта успяваха да я достигнат.

Щом изяде останалото се изправи от мястото си и прокара ръка през лицето си. Това беше поредната вечер, в която не беше успяла да заспи. Главоболието режеше слепоочията й като някой назъбен кинжал, пречейки й да събере мислите си.

— Връщам се след минутка. — с тези думи тя излезе и застъпва в калта, отдалечавайки се от пещерата.

Еуфория от звуци закънтя в черепа й. Всяка капка падаща върху листата, й се струваше като удар на ковашки чух. Плясъкът на собствените й крака в локвите беше като цунами, заливащо скалист бряг. Тя криволичеше замаяно, мислейки си как огъня дори не докосна косата на момчето, питайки се какво беше допуснала при тях в пещерата.

Беше ли това отново шега на лошият й късмет?

Зъл йокай ли беше Тай Лонг?

Назъбеният кинжал започна да реже по-дълбоко и Си Янг спря за да улови глава в шепи, поемайки си накъсано въздух.

Някъде наблизо дъждовни капки се пързулваха в голяма локва.

Кап, кап, кап.

Отново този ужасен спомен.

Кап...

Си Янг изпъшка, предчувствайки своя край. Щеше да умре в тази гора, в ръцете на непознато семейство йокай и Йао, който сякаш я ненавиждаше. Дори нямаше да види лицето на своята Капчица за последно, преди да се сбогува с този свят.

Внезапно раздвижване зад гърба й я накара да се извърти  и да присвие очи срещу мрака. Успяваше да види единствено част от светлината на огъня, който бяха запалили в пещерата и лунният сърп, скрит наполовина зад облаците.

— Йао?

Беше глупаво да реши, че младежът ще я последва в гората за да я уплаши. От устните й се изплъзна тягостна въздишка. Явно липсата на сън правеше сенките в ума й  по-реалистични с всяка изминала секунда. Ако продължеше в същото темпо, скоро щеше да започне да разговаря с тях.

— Съвземи се! — прошепна на себе си.

,,Съвземи се, защото животът на Хао зависи от теб".

Сетивата й се изостриха тъкмо навреме — сенките се бяха раздвижили отново и този път оформяха ръце, които се протягаха към нея. Изглежда, проблемът не беше само в ума й, а дело на изградените от дим и мрак Ененри, обитаващи гората.