12.1 |水 Вода

Мокрите й обувки оставяха петна върху дъските, докато проверяваше зад всяка врата за една определена мъжка фигура. Гневът кипеше в гърдите й подобно на пробуден вулкан и тя нямаше намерение да го възпира. Беше готова да изтърпи всяка забележка или обида за себе си, но отношението му към семейството я изкарваше от равновесие. С какво беше заслужило малкото мъртво момче подобно грубо отношение? Ако не харесваше деца, можеше просто да му го каже, вместо да използва Доу Ан за да се отърве от него.

— ЙАО, ОТВОРИ! — извика Си Янг, блъскайки по единствената заключена врата.

Кръвта й бушуваше като бурята навън, бучейки в ушите й. Единственото което можеше да види и чуе беше вратата, която отказваше да се отвори. Си Янг се отдръпна и понечи да потърси нещо, с което да отвори, когато мадам Риу се появи. Жената държеше кофа, пълна с вряща вода. От повърхността се вдигаше тънка струйка пара, която се виеше около китките й.

— Бихте ли се мръднали встрани? Трябва да я занеса на втория етаж.

Втори етаж? Си Янг мислено си удари шамар. Трябваше да се сети и сама, че такава голяма къща разполага с няколко етажа. Тя премига срещу лицето на възрастната жена, плъзна очи към врящата вода и посочи глупаво към заключената врата.

— Натам ли е вторият етаж?

Мадам Риу се усмихна болезнено.

— Това е стълбището към мазето, мис. Сега бихте ли...

Си Янг взе кофата с вода от ръцете й и се завъртя в кръг, оглеждайки се за стълбите. Преди да се разправя с Йао щеше да помогне за пренасянето. Макар мадам да беше отказала да ги приюти в дома си, тя беше самотна стара жена. Приживе родителите на Си Янг и Хао ги бяха научили да уважават възрастните — Си Янг помагаше при нужда винаги, когато можеше, независимо дали я бяха помолили или се натрапваше. Някои хора бяха твърде притеснителни за да помолят друг за помощ, затова беше по-добре да опита, отколкото да ги заобиколи.

— Кажете ми къде да я оставя.

Старицата посегна да си върне кофата. Очевидно мисълта да не я занесе сама истински я плашеше.

— Не, върнете ми я! Стълбите не са толкова много, ще се справя.

— Защо упорствате? Обещавам, че няма да я разлея.

Мадам Риу закърши тънките си китки от притеснение.

— Тя е за момчето.

Си Янг се усмихна — каква хубава възможност да го притисне за извинение.

— Вие ми кажете къде е стаята, а аз ще я доставя.

Възрастната жена замислено стисна устни. Явно реши, че стълбите не са най-безопасното занимание за човек на нейната възраст, защото накрая кимна в съгласие.

— Но само почукайте на вратата и я оставете отвън. Не искам да имам повече неприятности.

— Имате думата ми!

Старицата се мушна до нея и посочи към едно тъмно ъгълче.

— Той ми нареди да изгася фенерите. Съжалявам.

Ето защо не беше открила пътя към втория етаж. Стълбището беше толкова тясно и мрачно, че по нищо не се различаваше от останалите тъмни ъгли на колибата.

— Не се притеснявайте мадам, ще направо точно каквото сте ми казали.

Старицата се поклони с благодарност.

— Нагоре по стълбите вляво има врата, чиято брава заяжда. Веднага ще я познаете, тъй като не може да се затваря плътно.

— Добре. — Си Янг опипом започна да изкачва стълбите, държейки кофата с една ръка.

Благодарение на тежките чували с ориз не почувства никаква болка в рамото си от тежестта й. Тя пъргаво изкачи и последното стъпало, след което потърси някакъв източник на светлина.  Колкото и добро да беше зрението му й беше трудно да повярва, че Йао би стоял в непрогледния мрак, когато разполагаше с цял етаж на свое разположение.

Оказа се права. Под вратата която мадам Риу й беше обяснила се промъкваше тънък сноп светлина. Беше леко открехната, а бравата висеше настрани като крилото на уморена птица. Си Янг се поколеба за момент, но после събра достатъчно увереност да отвори и нахълта вътре, разплисквайки вода по пода.

Това, което не беше очаквала, беше да се озове срещу голяма вана насред стаята. Йао лежеше облегнат в единият й ъгъл, провесил ръце от ръба. Дългата му коса беше отвързана и мокра по връхчетата, и се стелеше върху голата му запотена кожа. Лицето му беше отпуснато в блажено спокойствие до мига, в който Си Янг не наруши тишината. Тя изтървава кофата и всичката вряла вода се разля по краката й.

Ако беше някой друг, писъците му биха оглушили селяните чак в село Бай, но Си Янг само се обърна и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Тя се препъна по стълбите и на няколко пъти дори се удари в стената от бързане. Краката й не спряха дори след като подмина Лонг и майка му.

— Мис Янг?!

Младото момиче не се обърна и продължи да върви, излизайки от колибата. Едва когато краката й почувстваха студеният сняг и кожата й настръхна от силата на виелицата посмя да отвори очи. Ръката й трепереше върху устните, докато парещото усещане под кожата на лицето й й пречеше да проясни мислите си.

Споменът за това как погледите им се сключиха щеше да я преследва до края на живота й, пряко съпътстван от гледката на гол мъжки корем и хълбоци, които се губеха под водата.

a/n Sant Anel: Оставям на вас коментарите по тази глава. :)