12 | 夫人 Мадам

— Можете ли да ни отворите? Премръзнали сме от студ! Ще ви заплатим за щедростта, дори да ни отстъпите колибата си за кучета!

Си Янг нервно прокара пръсти през лицето си. Беше почукала на вратата шест пъти, но до момента абсолютно никой не се беше появил за да й отвори. Тя знаеше със сигурност, че вътре живее поне един човек — през прозореца се виждаше маса с няколко блюда, които стояха недокоснати. Който и да се намираше от другата страна на тази врата, очевидно се криеше от тях и отказваше да яде собствената си вечеря, за да не го видят през прозореца.

— УМОЛЯВАМЕ ВИ, ПУСНЕТЕ НИ ДА СЕ СТОПЛИМ! — извика Тай Лонг, прегръщайки силно майка си.

Той беше мъртъв, но тя замръзваше и това го караше да трепери заедно с нея, наподобявайки човешка реакция. Си Янг трябваше да признае, че дори на нея започваше да й става студено. През последните няколко часа се бяха качили високо в планината и температурите бяха станали по-ниски от тези на които беше свикнала. 

Тъй като одеялото й закриваше раменете на момчето-дух, а туниката й се намираше върху безликата жена Доу Ан, Си Янг тихо се бореше със студа, стискайки челюсти за да не затрака със зъби. Страхуваше се, че когато след минути слънцето залезеше напълно и те се окажеха навън, мразовитата буря щеше да се развихри, превръщайки ги в замръзнали статуи.

Си Янг реши да опита отново:

— Имам пари! Колко юана искате? Пет? Осем? — тя прехвърли наум останалото в кесията си. — Дванадесет?

Доу Ан изкачи стъпалата и напипа ръката й, стискайки я в шепата си. Гладкото й лице, лишено от всякакви лицеви черти се взря в белязаното такова на Си Янг. Доу Ан поклати глава. Нямаше смисъл Си Янг да опитва повече, когато беше очевидно, че стопаните на къщата не желаеха да ги допуснат.

Си Янг разярено разтвори ШиШи и скри семейството от силния снеговалеж, когато шумът от рязко сваляне на резета ги накара да се обърнат. Бравата се размърда, вратата се отвори и мъничка жена с плетена забрадка им се усмихна приветливо.

— Простете за гостоприемството ми, просто не съм свикнала да приемам странници късно вечер. Влезте, влезте на топло! — подкани ги старицата.

Си Янг направи две шумни стъпки и се приведе към възрастната жена.

— Знаете ли от колко време стоим навън! Мислите ли, че не ви видях? Какво ви отне толкова време?

Старицата пристъпи от крак на крак и неловко се засмя.

— Млада девойко, ако трябва да бъда честна, никога не бих ви приела, стига вашият спътник да не ме беше заплашил с нож в собствената ми къща. Вечер тук излизат създания, на които не бихте искали да отворите вратата.

Си Янг отстъпи изненадано. Тай Лонг пусна майка си и застана до нея, посочвайки към масата с блюда. Сега там седеше Син Йао, който доволно се почерпваше от чаша с ликьор. Когато погледите им се спряха върху него, той спокойно сръбна от напитката си и им се подсмихна насмешливо.

— Мадам Риу и аз ви чакаме от половин час. Нали мадам Риу?

Старицата преглътна тежко и Си Янг забеляза, че върху врата си има шал.

— Защо не дойдете да се почерпите с младия хубавец?

Йао самодоволно допря чашата до устните си, пресуши съдържанието й и посегна да си налее още. Удивени от видяното, двете жени и малкото дете които бяха негови спътници, несигурно прекрачиха прага на колибата и се настаниха на масата.

— Ще ида да донеса още дърва. — съобщи мадам Риу, сетне се поклони учтиво и тръгна по коридора.

Си Янг огледа уютната обстановка и се приведе напред за да подуши храната. Ухаеше на свинска супа и гъбена яхния, но нещата които плуваха в тях я отказаха от това да опита. Тя внимателно подаде храната на Тай Лонг, който дори не погледна какво яде, докато скоростно изпразваше чиниите.

— Заплашил си я с нож? — възмути се Си Янг.

Нямаше нужда да се обръща, за да стане ясно на кого говори. От другата срана на масата Йао игриво завъртя чашата с върха на пръста си.

— Трябваше да й видиш изражението, когато подуши собствената си кръв.

— Това има ли нещо общо с шала, който мадам Риу носи около врата си?

В отговор очите му засияха като две звезди, родени от вкуса на нечий страх. Си Янг се отдръпна назад в стола си. Този мъж започваше да я тревожи повече, отколкото някога би могъл един Рейки. Йокай бяха плашещи, причудливи създания, които за нейн ужас й изглеждаха все по-миролюбиви в сравнение с непознатият младеж, съгласил се да я съпроводи до Хунцин. У него имаше нещо, което караше кожата й да настръхва и събуждаше инстинктът й за самосъхранение. Твърде дълго беше отказвала да се довери на това чувство, ала след видяното преди минути не можеше да отрече, че Йао беше опасен човек, с когото щеше да бъде по-добре да внимава.

— Защо не се храниш?

Син Йао остави чашата да се завърти няколко пъти и постави длан отгоре й, застопорявайки я на място. Въпросът който Лонг му беше отправил беше нещо, което Си Янг отдавна беше забелязала. Йао отбягваше храната и никога не се оплакваше от чувство на глад. За младеж на неговата възраст беше немислимо да поддържа подобно телосложение единствено на алкохолни изпарения, затова тя зачака отговора със също толкова голям интерес колкото детето.

— Тай Лонг, защо не се приближиш?

Лонг облиза уста от храната и остави клечките с които се хранеше, готов да изпълни нареждането. Си Янг се напрегна, раздвоена от желанието да накара малкото момче да не го приближава и това да чуе какво ще каже Йао. В интерес на истината, Доу Ан беше тази, която трябваше да спре сина си и понеже тя не изглеждаше да има такова намерение, Си Янг реши да не се намесва.

— Да? — Лонг се беше наклонил напред, почти излегнат върху масата.

Йао прошепна нещо в ухото му и без предупреждение се изправи, оставяйки ги сами. Дори не се поклони извинително преди да напусне стаята. Кръвта се беше отцедила от пухкавото лице на Лонг, карайки го да заприлича на истински призрак и Си Янг се напрегна още по-силно, свивайки пръсти в юмрук.

— Лонг? Добре ли си?

— Д-да.

Отговорът му накара дори Доу Ан да вдигне притеснено глава.

— Какво ти каза той?

Долната устна на Лонг потрепери.

— Той каза, че ако му задам още един въпрос, никога повече няма да видя мама.

Младото момиче остави ШиШи на масата и заобиколи стола на Доу Ан, тичайки след Йао. Той щеше да се върне тук и да се извини за казаното, или името й да не беше Си Янг.

a/n Sant Anel: Искам да благодаря на прекрасната и невероятна GraphicsTale, че прие поръчката ми за корица и я направи дори по-красива от представите ми. Ти правиш вълшебства, затова винаги ще се наслаждавам да виждам нещо твое — не спирай да твориш!