13.2 | 享受 Наслада

Първият сняг за годината едва бе започнал да се сипе по улиците на града. Тънката пелена от бляскави снежинки караше черната фигура на жена с лисича маска да изглежда като демон, разхождащ се с катана на гръб в мразовитата вечер. В ръката си тя подхвърляше малка кесия, където държеше своя подарък за тазвечершния си приятел. Неговото убежище беше твърде голямо и познато на хората, че да се срещнат там, затова уговорката им бе до сами началото на гората, далеч от големите стени на императорския дворец. 

Стъпвайки преднамерено бавно, наемницата обходи с очи пределите на дървесната линия — клоните се спречкваха в тих двубой за надмощие, продължавайки войната по свой собствен начин. Тази местност щеше да остане завинаги пропита с кръвта на доблестните мъже, убити в битката между династийте Дан Зау и Цин Чао преди повече от двадесет парада на светлините. Дърветата които вирееха там вече не бяха просто дървесна кора и корона от клони с листа, а чудовище, притаило дъх в очакване на това някой доброволно да влезе в отворената му паст.

Зайхай спря и наклони глава, заслушана в тихата вечер. С изключение на снежната картина, всичко изглеждаше мъртво. Дори гарваните се бяха свили, твърде премръзнали за да припяват грачещата си мелодия.

— Подранила си.

Тя не помръдна за да приветства своя клиент, докато отговаряше сухо:

— Закъсняваш.

Мекият му смях изпрати тръпки по гръбнака й, припомняйки й сложната схема в която се беше заплела. Беше й достатъчно да рискува живота си, сътрудничейки си с Ама. Това тук беше също толкова опасно, но за сметка на това — ужасно отегчаващо.

— Дори за човек с толкова сила се надценяваш, Хаос.

Ръката й хвърли малката кесия в снега. Тя се извъртя и видя как нейният клиент я улавя, разтваряйки я с празно изражение.

— Пръст? Казах ти да донесеш главата й.

— А-Цинг е мъртва.

— И как този пръст го доказва? Би могла да отрежеш дори своя собствен, за да се измъкнеш от смъртта.

Зайхай се засмя сладко и нежно погали дръжката на своята катана.

— И двамата знаем, че го казваш само защото искаш да ме убиеш. От друга страна, ако можеше да го сториш нямаше да има толкова афиши с моя лик, залепени на всяка пивница. Просто приеми пръста и си върви.

Клиентът прибра кесията в ръкава на робата си и приближи наемницата, усмихвайки се развеселено. Изглеждаше като съвсем различен човек, когато не се мръщеше.

— Защо се забави толкова?

— Имах други задачи.

Мъжът повдигна вежди насмешливо, сетне се засмя силно и поклати глава. Очите му искряха зловещо в мрака, разкривайки злото, което помещаваше черупката.

— Колко си смела! А ако бях вдигнал тревога и сега стоеше обградена от цял взвод конници? Как ли щеше да реагира императора, ако човек като мен му поднесеше главата на най-търсеният наемник в империята?

Тя махна с ръка.

— Спести си приказките. Тук съм за да те информирам, че заминавам. Не знам колко време няма да ме има и не желая да обсъждам причините.

Мъжът кимна и сключи ръце, присвил изучаващо очи срещу лисичата маска на жената. Опитваше се да разгадае плановете й, но много добре знаеше, че ще бъде чиста загуба на време и съвсем скоро се отказа, усмихвайки се широко.

— Чудесно. Ако умреш повреме на задачата, ще останат само трима от твоите хора. Няма да е трудно да ги елиминират, след като нахлуят в изоставената ти бърлога.

Наемницата наклони глава и бавно измъкна своята катана от ножницата. Острието се покри с няколко паднали снежинки и Зайхай плъзна два пръста за да ги премахне.

— Оръжието ми е направено от кръвта на бог и изковано в недрата на Подземният свят. Всеки в трите свята би умрял за да го притежава, докато аз просто бях наградена с него. Всеки демон, чието тяло съм посекла е бил върнат при своя господар и богът, с чиято кръв е изковано. Ако поверието, че острието може да отрази душата на всяко същество е вярно, твоето отражение със сигурност ще бъде грозна гледка.

Мъжът мълчеше, загледан в перфектната повърхност с гладък остър ръб, когато изведнъж вдигна ръка и свали качулката си, за да огледа внимателно меча.

— Чудя се, какво ли отражение показва за теб? Дали се пречупва на стотици парчета, изобразявайки убитите смъртни и йокай мъже и жени, които си умъртвила за пари?

Зайхай прибра катаната на гърба си и вдигна яката на палтото си. Бурята беше започнала да се засилва. Студът се беше настанил трайно в крайниците й, принуждавайки я да обуе кожени ботуши — второто нещо, които Зайхай ненавиждаше с цялото си сърце.

Наемницата се обърна с лице към първото и подхвърли:

— А аз винаги съм се питала как хората продължават да ти имат доверие, когато си най-долното създание, раждано на тази земя, но явно и двамата ще останем без отговор.

Поредната хищна усмивка от негова страна, целяща да я уплаши. Може би ако още беше млада и наивна, обикновен човек, видял и чул само това, което хората виждаха и чуваха, опитът му щеше да се сдобие с успех.

— По петите на нова плячка ли си тръгнала?

Беше нейн ред да се усмихне  под маската и да се извърне мълчаливо, отправяйки се в посока към Хунцин.

— Хайде, Зайхай, нали не искаш някой да пострада?

Тя помаха за сбогом, подвиквайки през рамо:

— За човек с толкова власт си твърде слаб, за да отправящ подобни заплахи. Не разбра ли вече? Няма човешки живот, с който да можеш да ме заплашваш. — тя продължи да крачи спокойно в нощта, сливайки се със сенките.

Фигурата на мъжа остана на същото място, наблюдавайки как наемницата се отдалечава. Красивото мъжко лице се изкриви в неясно изражение на смесица от объркване и задоволство, сетне обвитите му в ръкавици ръце се вдигнаха за да покрият дългите му коси с качулката.

,,Бягай, Зайхай. Бягай колкото си пожелаеш. Накрая сама ще паднеш в ръцете ми, молейки за милост.“

Плътните му устни се разтеглиха в усмивка докато поемаше обратно към двореца. Стига императорът и принца да не знаеха какво прави в свободното си време, животът в голямо място като това не беше толкова лош. В интерес на истината се забавляваше с тайните си приключения, скрити в тъмнината, която предлагаше нощта. Мъжът отново извади кесията и пое отразеният пръст, прокарвайки го върху устните си. Изражението му премина в наслада, докато споменът за А-Цинг обземаше мислите му.

Хубава жена приживе, но ненадмината красавица в смъртта.

Тръпки на удоволствие обзеха тялото му и той сви пръсти около отрязаното парче, потапяйки се в усещането за удовлетворение.