14.2 |睡覺 Сън

Дланите на Си Янг се притиснаха към свитите й колене и ноктите й се забиха в плата на панталона.

- Тази част от историята не е за малки деца.

Тай Лонг изтри мокрото си лице с опакото на ръката, сетне се изправи на малките са крачета и дръпна Доу Ан за ръкава.

- Хайде мамо, да се качим да спим.

Двамата заедно тръгнаха към стълбището, оставяйки Си Янг и старата жена насаме. Когато двете чуха стъпки им по дъските на горният етаж, Си Янг прочисти гърло, подготвяйки се за най-големият си страх: да говори за смъртта на родителите си.

Докато кръвта се лееше от раните, Си Янг стоеше вцепенена до своята Капчица. Умът й беше празен като чист лист оризова хартия, бял като лятно безоблачно небе, изпъстрно от слънчева светлина. Нито белезите, нито страхът я принуждаваха да седи там и да оплаква себе си. Това което отнемаше желанието й да се бори беше липсата на всякаква представа какво да стори, за да промени бъдещето.

Как?

С какво?

Всички въпроси оставаха въпросителни знаци, носени в пространството без отговор. Едва когато чу майчиният глас, младото момиче се откъсна от вцепенението си. Двама мъже бяха съблекли дрипавите й поли и я бяха притиснали към земята, галейки дългите й коси. Същите коси, зад които Си Янг и Хао се бяха крили, бяха сплитали на малки плитки и кичили с черешови цветчета, сега биваха дърпани и увивани около едрите ръце на тези главорези.

- ПОМОЩ! Помогнете...

Плачът на майка й се заби като кинжал в сърцето на Си Янг. Дори ослепената Хао като че успя да различи познатият глас и опита да надигне глава от пръстта. По-голямата сестра заби пръсти в мократа почва за да се изправи, но У Фей я изрита в корема. Си Янг се сгърчи от болка. Нима нямаше да може да помогне и на майка си, както не беше успяла с Хао?

Не. Тя не можеше да се предаде толкова лесно.

Още имаше надежда.

Ноктите й задраскаха по буците в корените на черешата и тя напипа дръжката на ШиШи. Когато У Фей приближи за да я удари отново, тя заби върха на чадъра в крака му. У Фей заподскача квичейки като прасе, а ослепеният гигант започна да се върти напосоки, опивайки пространството за да я открие. Си Янг застана на колене и заби чадъра в слабините му, преди да се улови за един бодлив храст и съскайки от болка да се изправи на крака. Пренебрегвайки съдраната кожа тя уви пръсти около дръжката и се домогна до крадците.

Си Янг се би смело, замахвайки и удряйки двамата едри мъже с всички сили, които й бяха останали. За нейно нещастие, последният ги беше чул и излезе от колибата, окървавен от главата до петите. Не мечът в ръката му, а източникът на кръвта накара Си Янг да изкрещи, хвърляйки се върху майка си. Тя се прилепи върху тялото й и я обви с ръце й крака, стиснала очи. Беше готова да понесе да отрежат крайниците й, пред това да я пусне. Нямаше да изгуби още един, нямаше сили да губи още един. Загубеше ли, щеше безвъзвратно да изгуби и себе си.

- Какво прави тя?

- Не знам. Сигурно е полудяла след удара на ЛуЛу.

- Затвори ли устата на мъжа?

Си Янг изхлипа срещу косите на майка си, молейки се да изгуби слуха си, за да не чуе отговора.

- Провесих го тавана и го заклах като прасе. Лъжецът каза, че нямат никакво злато, но беше скътал пари в кесия с бележка към тях.

Мъжете се разприказваха.

- Колко пари?

- Ах, този боклук! Ако ни ги беше дал в началото можеше да му се размине по-леко.

- Каква бележка? Да не е скътал още пари някъде на двора? Ей сега ще донеса рало за да потърсим ковчежето.

- Няма никакво ковчеже. - сопна се онзи, който беше убил Си Рен и се беше присъединил последен на двора. - Парите били за да омъжи дъщерите си.

При това изказване Си Янг се притисна по-силно към тялото на майка си.

- Какво ще правим сега? Да я убием ли?

Гласът на огромният главорез ослепил Хао разцепи нощта:

- НИКОЙ ДА НЕ Я ПИПА! Искам да страда, както аз страдам. Тъпата кучка ми надупчи окото с проклетият си чадър! - той я срита в гърба за последно и се изхрачи в калта. - Да си вървим. Майка й едва ли ще оцелее дълго.

- Ами сестрата?

Злобен смях отекна в ушите на Си Янг.

- Ако я убия тази кучка лесно ще сложи край на живота си. Нека живее, за да може да страда с всеки ден, който й остава.

- ХАХАХАХА, Лулу, ти си истински гении!
- задружният смях на тълпата се отдалечаваше.

Си Янг остана да лежи, притисната към тялото, докато кръвта й не намокри косата на майка й и миризмата на кръв не стана толкова наситена, че трябваше да вдигне глава, за да си поеме дъх.

Тогава Си Янг за пръв път осъзна, че майка й не диша.

- Така и не разбрах кога си беше отишла. - завърши горчиво разказа си и се протегна да сложи дърво на огъня.

Мадам Риу седеше неподвижно на стола си, затиснала уста с ръка.

- Искаш да кажеш, че е починала от вътрешно кръвотечение заради насилването?

Си Янг хвърли дървото в огъня и яростно се завъртя към старицата.

- От къде мога да знам от какво е починала! Не чухте ли какво ви казах? Мъртва е! И двамата са мъртви!

- Съжалявам мис, аз...

Си Янг вдигна ръка за да я накара да замълчи. Пръстите й трепереха, когато се улови за перваза и си пое дълбоко дъх.

- Не желая да обсъждам това повече.

- Разбирам. - рече тихо мадам. - Ще отида да си легна. Вие можете да останете колкото пожелаете тук, преди да се качите горе.

Младото момиче се засмя студено, потропвайки с крак по дървеният под.

- Моето легло е точно тук.