14 | 過去 Минало

Бяха нужни цяла дузина свещи за да се освети коридора и гостната на дървената къща на мадам. На всеки четвърт час старицата доброволно ставаше от плетеният си стол, за да провери дали всички те продължават да горят, страхувайки се от изненадваща поява на други бродещи демони.

След като Си Янг се върна бледа като призрак и отказа да проговори за случилото се навън дори пред Лонг, притеснението на останалите се бе превърнало в невидимо създание, чието присъствие лесно успяваха да почувстват. Нейният раздърпан вид, начинът по който стискаше чадъра и кръвта, стекла се от носа към брадичката й бяха достачни да предизвикат цял куп други въпроси, които никой не смееше да зададе.  Йао — единственият, който знаеше техните отговори освен Си Янг, — се беше качил на втория етаж със своя ликьор още преди тя да влезе вътре.

Напрежението беше принудило групата да се скупчат около огъня, всеки притихнал в своя ъгъл. Главата на Си Янг беше извърната към пламъците и дългата й коса пречеше на човек да види изражението на лицето й. Малко по-далеч от огъня, настанени върху купчина вълчи кожи, седяха сгушени Доу Ан и шестгодишният й син. Момчето чертаеше фигури с пръст върху ръкава на блузата, която майка му носеше, сетне нервно започна да дърпа една разплела се нишка от памучния плат. Мадам Риу изглеждаше най-ужасена, свита на кълбо върху своя мъничък плетен стол. Тя притискаше пръсти към устните си и ръката й често потрепваше срещу кожата, преди очите й да отскочат към прозореца.

През последният час никой не беше помръднал с изключение на мадам, която подсачаше като по часовник за да нагледа дали свещите не са изгорели и после се връщаше на мястото си, където отново трескаво поглеждаше към виелицата навън. По някое време Си Янг стана за да намокри парче плат и да изтрие засъхналата кръв.

—Мис, става късно. Защо не си легнете? — попита тихо мадам.

Младото момиче остави парцала да се суши, върна се до мястото си и нежно положи чадъра в скута си.

—Страхувам се, че това което виждам щом затворя очи ме тревожи повече, отколкото това да остана будна.

Старицата настръхна и се приведе напред в стола си.

—Какво говорите? Вие сте толкова млада! Нима сте видели нещо толкова зловещо навън, че да не можете да заспите?

Тай Лонг стана и се придвижи до Си Янг. Ръчичките му погалиха нежно рамото на девойката и детето се усмихна окръжаващо.

—Мис Янг, аз ще пазя злите йокай навън за теб, за да може да спиш.

Си Янг кимна без да го погледне и момчето се натъжи още повече. То седна до нея и внимателно докосна ШиШи.

—Може да съм малък, но виждам, когато нещо измъчва другите. От какво се страхуваш, мис Янг? Хоне-онна ли срещна на двора?

Си Янг докосна един от белезите на лицето си и затвори очи.

—Никога преди не са ме питали от какво се страхувам.

Лонг премига тъжно и отпусна ръка. Големите му детски очи бяха невинни, докато гледаха към малките му пръстчета.

—Всеки човек се страхува от нещо, мис Янг. Моят най-голям страх е да изгубя мама. Ако се събудя и не я видя наблизо, светът ми ще свърши. Тя може да е сляпа, няма и хората да я наричат демон, но за мен е всичко, от което имам нужда.

Подобно зряло изказване от такова малко момче, било то дух или човек, беше толкова силно, че успя да изкара Си Янг от мрачните мисли и да вдигне глава от ШиШи.

—Моят... — тя спря за да си поеме дъх и да възпре внезапната тежест, притиснала гърдите й.  — Моят най-голям страх е да изгубя сестра си.

Мълчанието и постоянната паника от това как да предпази Хао я бяха притискали и задушавали, пречейки й да мисли рационално. Всяко нейно действие през последните две години се беше свеждало до това как да се сдобие с лекарството, нужно за болестта на нейната Кристална капчица. Работата с която се заемаше беше прекалена за малкото тяло на седемнадесет годишно момиче, но тя не спираше пред нищо, за да се сдобие с парите. Беше се превърнала в крадла, в празна черупка без надежди и мечти, която се будеше по среднощ обляна в пот и се страхуваше, че на сутринта целият кошмар от онази злощастна вечер ще се повтори.

—Защо?

Докато здаваше въпроса Лонг изглеждаше много по-възрастен и мъдър от едно дете на своята възраст и може би именно това беше причината Си Янг да отговори.

—Преди млко повече от две години у дома дойдоха крадци. Бяха много едри мъже. Баща ми отказа да ги пусне вътре, но те лесно успяха да разбият вратата...

Песента на щурците под прозореца пригласяше на фона на залязващото слънце. Оранжевото му одеяло се разстилаше върху оризовите ниви и приветстваше началото на нощта, отстъпвайки на звездните светлини в небето. Си Янг и Чен Хао вечеряха на масата, обсъждайки новата игра, която бяха видели децата в селото да играят на улицата, когато няколко последователни и силни почуквания проехтяха от външната страна на вратата. Си Рен се изправи и отиде да провери кой е гостът им, но по изражението на лицето му и жеста към семейството страхът бързо се разпростря в малката колиба.

—ОТВАРЯЙТЕ!

Си Рен се пресегна и спусна второто резе.

—Какво искате в този късен час, господа?

Отвън се чу силен мъжки смях. Мъжете звучаха ентусиазирани, сякаш бяха открили нещо наистина вълнуващо.

—Злато.

—Нямаме злато. Двамата с жена ми сме бедни оризови работници. — отвърна спокойно Си Рен.

Някой удари по вратата.

—ЛЪЖА! Заплатил си на монах да разчете бъдещето на дъщерите ти! Той ни каза къде да те открием.

Съпругата му прегърна двете си дъщери и им помогна да се скрият под леглото, сетне взе щипките за огъня и ги подаде на мъжа си.

—Мъжът ми казва истината. Рейки взе последните ни пари. Бяха толкова малко, че дори небесните служители отказаха да ги вземат.

—Яяя, какъв красив женски глас! Момчета, май ще имаме нещо по-добро от злато за вечерта!

Крадците нададоха радостни възгласи и някой счупи прозореца, нахлувайки вътре. Друг едър и свиреп мъж с извадено око разби вратата и пристъпи в колибата, улавяйки Си Рен за ризата. Настана хаос. Сестрите се разпищяха под леглото и привлякоха вниманието на двама от крадците.

—Изведете момичетата и се забавлявайте с тях както решите. Съпругата остава за мен.

Свирепият едноок разби масата с главата на Си Рен и счупи ръката му, карайки щипките за огън да издрънчат на пода. Си Янг с ужас гледа как майка й се свлича на пода до кървящото тяло.

—Моля ви, оставете ни! — проплака Хао с горчиви сълзи. — Нищо не сме ви сторили!

Си Янг я улови през раменете и я запрати в ъгъла на стаята, заставайки отпред с ШиШи в ръце.

—Назад! — извика предупредително. — Ще ухапя и изритам в слабините всеки, който доближи!

Главорезите се спогледаха удивено и прихнаха в грозен смях. Някой изгрухтя, друг я замери с чаша от масата.

—Чухте ли я? Чухте ли какво каза? Момичето ще ни ухапе!

—УУУ, ТОЛКОВА МЕ Е СТРАХ!

—Хей, малката, защо не ми покажеш как хапеш?

Си Янг извика и замахна с всички сили, удряйки един от мъжете в тила. Внезапната атака й даде време да изтегли Хао и двете скочиха в хаотична посока, разминавайки се между мъжете.

—БЯГАЙ, БЯГАЙ! — Си Янг теглеше Хао, стиснала китката й в спираща кръвта хватка.

Когато стигнаха до стените на двора Си Янг се покачи на черешовото дръвче и се обърна да помогне на своята Капчица, ала голяма сянка сграбчи Хао през кръста и я повали в пръстта.

—Малка кучка, мислеше си, че ще избягаш? — беше свирепият едноок гигант, разбил масата с главата на Си Рен.

Си Янг обърна ШиШи и заби края на чадъра в здравото му око, карайки го да изкрещи от болка. Тя се приземи до Хао и се претърколи върху хлъзгавата почва, удряйки главата си в нещо твърдо. Когато се набра на ръце и очите й срещнаха озлобения поглед на друг от крадците, тя осъзна, че с бягството й е свършено.