12.2 | 那位女孩 Девойка

Някой приближи зад гърба й.

- Мис, влезте и да затворим вратата за да задържим топлината вътре, какво ще кажете?

Младото момиче се постара да накара лицето си да върне нормалният си оттенък, преди да се обърне към нисичката мадам Риу. Беше забравила входната врата отворена и сега снегът наваляваше върху пода.

- Разбира се. Колко глупаво от моя страна! Простете. - тя кротко последва старицата, като не забрави да се погрижи вратата да е плътно затворена, и си обеща, че повече няма да мисли за случилото се.

Беше глупаво да смята, че ще успее да накара Йао да се извини. Какво щеше да направи, ако нещата се бяха развили по друг начин, да излее кофата с вода на главата му? Си Янг въздъхна и се настани до огъня - така можеше да се почувства поне малко у дома и да забрави за дългото пътуване, което беше предприела. Хао толкова й липсваше, че вечер, когато странните сенки не се появяваха и Си Янг успееше да заспи, лицето на нейната Капчица беше единственото, което успяваше да зърне.

- Мис Янг, добре ли си?

Малкият Лонг и майка му бяха седнали на една дървена кушетка, завити с одеялото, което Си Янг им беше дала, но сега той беше дошъл до нея за да й върне туниката.

- Мама ти връща това. - Лонг протегна късите си ръчички и й я подаде.

- Благодаря. - Си Янг я взе и я постави върху коленете си.

Тази туника беше единственият й спомен от онази злощастна вечер преди две години, ала Си Янг все не намираше сили да я изхвърли. Знаеше, че никога няма да събере достатъчно пари за да я подмени със същата, но имаше и друго, което не й позволяваше да се отърве от нея. Може би беше кръвта на майка й, чието тяло беше държала до сутринта, а може би беше напомнянето за това каква страхливка е всъщност.

- Мис Янг, ти плачеш!

Младото момиче докосна бузата си. Една самотна сълза се беше спуснала от ъгълчето на окото й, чак до началото на брадичката. Тя тръсна глава за да разсее мислите си и облече туниката върху старата си бяла риза, надявайки фалшива усмивка на белязаното си лице.

- Когато бях навън нещо ми влезе в окото.

- Хммм... - Лонг се почеса замислено и се приведе към лицето й. - Наистина ли?

- Да, много е неприятно.

- Чакай, сега ще го извадя! - и започна да протяга пръсти към окото й.

Тя се засмя и вдигна ръце за да го спре.

- Нее, всичко е наред! Вече го няма.

Друг момчешки глас се намеси:

- Тай Лонг, защо не оставиш твоята възлюбена мис и не обърнеш малко внимание на майка си?

Си Янг се сепна. За разлика от нея, малкото дете не се изненада от появата на Йао, въпреки че беше слязъл по стълбите достатъчно тихо, че никой да не го чуе. Лонг изтича до майка си и сърдито седна в скута й, правейки ядосана физиономия срещу по-голямото момче. Йао го игнорира и се насочи към останалия ликьор.

- Ахх, виелицата се е усилила!

Тримата се обърнаха към мадам Риу, която разтревожено надничаше през прозореца.

- Защо имам усещането, че не виелицата е това което ви плаши?

Старицата се засмя сухо и помаха на Си Янг със сбръчканата си ръка.

- Умно момиче! Ела тук, ще ти покажа.

Да ми покаже?

Си Янг стисна устни в черта и се изправи от мястото си, щастлива да се отдалечи от Йао. Тя застана до възрастната жена и впери поглед в белия хоризонт.

- Какво гледаме?

Мадам Риу се изкикоти.

- Почакай и ще видиш. Наблюдавай внимателно.

Още преди да е изрекла последните думи, в белотата на гората се появи черна точка, носеща фенер. Фигурата се движеше бавно, криволичейки между високите преспи. От толкова далеч Си Янг не можеше да види дали е мъж или жена, но когато фигурата се отправи към къщата, намираща се до тази на мадам Риу, очите й съзряха полите на оцапана с кал червена рокля. В пълен контраст с мръсните й изпокъсани дрехи, лицето на тази жена беше красиво и младо - може би дори най-красивото, което Си Янг беше виждала досега.

- Коя е тази жена?

Мадам Риу скръсти ръце пред гърдите си.

- Това ли? Това не е жена. Наричаме я Хоне-онна*.

- Вие? - Си Янг я погледна въпросително.

- Аз и синът ми. От къде мислите, че се сдобивам с тази храна? Моят син живее в Хунцин. Селото се намира надолу по планината и Хоне-онна предпочитат да не ходят там. Предполагам, че някъде там в кухата си черупка на йокай имат някакъв останал разум.

Тай Лонг приближи и се надигна на пръсти за да види мистериозното създание.

- Познавам тази жена.

Си Янг се намръщи.

- Така ли?

- О, да! С мама сме я виждали много пъти. Живее в последната колиба и всяка вечер ходи насън, търсейки мъжа си.

Чувайки тези думи, мадам Риу силно изсумтя.

- По-скоро някой, с когото да се нахрани. Момче, кажи ми, виждал ли си някога мъжа й? - Лонг не отговори. - Тази ,,жена" няма никакъв мъж. Живея тук от двадесет поредни парада на светлините и никога не съм виждала такъв човек. Хоне-онна се преструват на красиви млади жени, целящи да съблазнят пътуващите мъже изгубили се в планината. Тяхното истинско лице е разложен череп, маскиран с висока духовна магия. Виждате ли, мис Янг, този вид йокай спадат към средния клас демони и притежават трикове, заради които не отварям вратата си вечер.

- Затова отказахте да ни пуснете.

Мадам Риу потвърди. Тримата продължиха да следят с очи женската фигура с фенера. Си Янг разсеяно дръпна кичур от косата си.

- Тогава какво търси в празната къща?

- Да, какво търси там? - объркано повтори Лонг.

Старицата почука по стъклото с върха на нокътя си.

- Също като хората, Хоне-онна се нуждае от храна. За да поддържа илюзията на красива девица, демонът трябва да се храни често. Виждала съм как изтръгва крайниците на мъже, останали да спят в празните колиби по време на виелица. Най-мъдрото ви решение е било да почукате на моята врата, защото ако бяхте останали в някоя от останалите, тази гостенка щеше да бъде последното, което сте видели приживе.

Си Янг не пожела да й напомни, че всъщност причината да ги пусне беше ножът, който Йао бе опрял в гърлото й.

Настана тишина. Изведнъж нещо се удари в масата. Си Янг, Тай Лонг и мадам Риу подскочиха уплашено. От мястото си на стола, Йао разклащаше празната бутилка, вперил раздразнен поглед в пресушеното й дъно.

- Ликьорът ни свърши.

Hone-onna* - (骨ほ ね女お ん な, буквално: жена с кости ) е йокай, изобразен в Конджаку Газу Зоку Хиаки (1779) от Торияма Секиен . Както подсказва името, тя изобразява този йокай като жена под формата на кости.
В обяснителния текст на Sekien в Konjaku Gazu Zoku Hyakki заявява, че има история, наречена Otogi Bōko (御 伽 ば う こ), в която един разложен женски скелет носел chchchin (фенер), украсен с ботанови цветя и посещавал къщата на мъж, когото обичала силно.

В книгата, хоне-онна е зъл дух който преследва мъже за да се храни с тях, подхранвайки своята черна магия. Ако светлината на фенера угасне, човек от женски пол би могъл да види истинското й лице. Хоне-онна се страхуват единствено от свещенници и своят велик господар Йеомна, владетел на Подземния свят.