7 | 新聞 Новини

Беше късно вечерта. В тишината на колибата се чуваха само внимателните стъпки на Си Янг, която се готвеше да се промъкне за първата си нощна кражба от месеци насам. Неспокойството я гризеше като досаден червей, караше ръцете й да се потят и пръстите й нервно да мачкат кичур коса. 

Облечената й в черно фигура почти се беше измъкнала незабелязано от вкъщи, когато свещта до леглото на Хао се запали.

— Къде отиваш?

Си Янг замръзна насред крачка и бавно извърна глава с крива усмивка.

— Капчице, изкара ми акъла! Защо не спиш?

Дори сляпа Хао успя да й хвърли укорителен поглед.

— А ти защо не спиш? Мислеше, че няма да те хвана как се промъкваш ли?

Точно така, помисли си развеселено за момент Си Янг, Точно както не ме хвана и последните хиляда пъти.

— Трябва да ме пуснеш.

Веждите на Хао полетяха към челото.

— Обясни ми къде отиваш и ще се опитам да те разбера.

Си Янг стисна ШиШи в ръце.

— Шен няма да дойде. Има проблеми у дома и му се е наложило да замине.

Свещта в ръката на Чен Хао потрепери.

— И ти отиваш да крадеш заради мен?

Си Янг повдигна брадичка и стисна по-силно чадъра.

— Ще ме... задушиш... — изграчи ШиШи.

— Тихо! — сгълча го тя. — Не виждаш ли, че провеждам важен разговор?

— Този разговор е ненужен. Никъде няма да ходиш. Върни се вътре и затвори вратата, Си Янг.

По-голямата сестра премига слисано на суровия тон, но покорно изпълни нареждането. Хао много добре знаеше, че като нейна по-голяма сестра Си Янг никога не би пренебрегнала желанията й и сега очевидно се възползваше от това преимущество.

— Хаооо! — на Си Янг й идеше да заудря глава в масата от безсилие.

Нейната Кристална капка не разбираше в каква опасност се намира, ако лекарството свършеше и Си Янг не успееше да открие ново.

— Не искам повече да се поставяш в опасност заради мен.

Като чели бих могла да обещая нещо подобно,  помисли си Си Янг.

— Звездичке, чу ли ме изобщо?

Отговорът й се забави, но после гласът й долетя тихо от другата страна на стаята:

— Да.

Ъгълчетата на устните на Хао се повдигнаха леко.

— Обичам те толкова много, че не бих си простила, ако нещо ти се случи. Знаеш го, нали?

Зрението на Си Янг се замъгли и тя прехапа устни, опитвайки да задържи хлиповете надигнали се в гърдите й. След кошмарната вечер в която лошият й късмет отне родителите им и предизвика болестта на Хао, тя не спираше да обвинява себе си. Разбира се, че щеше да обвинява себе си. Не беше ли именно тя прокълната да носи нещастие навсякъде където отидеше? Човекът, орисан още от раждането с най-лошият демон от всички?

Си Янг беше готова да продаде свободата си, тялото си, душата си дори, за да запази единственото, останало й на този свят. Ако беше сигурна, че това ще реши проблема, щеше да обвие Хао в дебел пашкул от любов и да я скрие далеч от себе си, където лошият й късмет да не може да я нарани.

Сълзи покапаха от върха на брадичката й и Си Янг паникьосано протегна белязаните си мазолести длани. Последното което би искала беше нейната Кристална капка да я чуе как плаче. За нея Хао винаги щеше да бъде като най-бистрата, чиста капка прясна роса. Абсолютният контраст на изпълнените с болка сълзи които сега падаха върху грозните й ръце.

Кап, кап, кап.

Изведнъж сълзите закапаха върху дървения под, досущ като кръвта на баща им през онази нощ и Си Янг вдигна мокрите си шепи, издавайки изтерзаният вик на болка който сякаш беше сдържала цяла вечност.

• * *

Още с пукването на зората Си Янг беше отворила очи и се взираше с празен поглед в тавана. След известно време тя стана, изми лицето си и изяде една прогнила ябълка от дъното на коша с плодове. Често вдигаше ръка за да разтрие гърдите си — опитваше се да разнесе странната болка загнездила се там. Движенията й бяха резки и напрегнати. Предчувствието й нашепваше, че нещо голямо предстои и това я плашеше повече, отколкото би могла да признае.

— Чу ли?

Си Янг се намръщи на внезапният шум долетял откъм улицата. Тя подхвърли средата на изядената ябълка в ръка и се заслуша в разговор между двама от селяните.

— Какво да съм чул?

— Императорът е заповядал да разлепят афиши по цялата империя, а ти не си чул? Погледни! Виждаш ли какво пише тук? Ще има ден на отворените врати в императорският дворец другия месец. Ето, вземи и го занеси у вас, че да види и жена ти!

— Сигурен ли си?

— Да приятелю, вземи го, хайде! Имам още един вкъщи и... — преди да е довършил, Си Янг вече беше излетяла през вратата.

Тя скъси разстоянието помежду им за едно мигване на окото и отскубна афиша от ръцете на мъжа.

— Какво е това?

Двамата изквичаха ужасено при яростната й намеса в разговора и едва след като успя да се посъвземе, единият от селяните посочи върху намачканата хартия.

— Другия месец в приемната зала на двореца ще раздават храна, лекарства и дрехи за нуждаещите си.

Повей на вятъра разкри нащърбените белези върху лицето й и двамата селяни едновременно отклониха поглед, преглъщайки отвращението си. Макар да беше зараснал, всеки един от тези белези напомняше за онази зловеща вечер в която Си Янг се беше измъкнала толкова леко докато родителите й бяха убити, а Хао — напълно ослепена. От тогава вече две години подред всички хора в селото се стараеха да стоят далеч от нея.

Си Янг не можеше да ги вини. Тя също толкова силно ненавиждаше себе си.

— Колко дни е пътя до императорският дворец? — попита.

Единият от мъжете се почеса по брадичката.

— С каруца може би около седмица.

Си Янг нямаше каруца. Тя смачка хартията в ръка и стисна устни, преди да сведе лице към прашния път.

— Ами пеша?

— Пеша ли? — повтори другият. — Така никога няма да стигнеш! Дворецът в заобиколен от непроходими планини. Едва ли ще успееш да стигнеш навреме дори с обучен човек от местността който да те води. Онези гори не са за ходене пеша.

Те се приближиха един към друг и започнаха да си шушукат:

— Чувал съм, че по онези земи бродели ужасяващи създания.

— Наистина? Аз дочух за местност, в която дърветата били като живи!

Си Янг се завъртя на пета и побърза да се отдалечи от тези глупаци. Вече нямаше търпение да сподели чутото със своята Кристална капка.

Може би късметът най-сетне й се беше усмихнал?

Тя не посмя дори да се надява на подобна мисъл. Каквото и да беше довяло новината до дома й обаче, Си Янг нямаше намерението да остави подобна възможност да й се изплъзне.