25 | Тайна

БЯЛА ТОЧКА В пустошта от сухи дървета близо до Гуан Ай бавно се движеше към изоставена колиба. Зад тази фигура недалеч се намираше друга, по-малка и енергична. За да може самураят да не разкрие присъствието му, Ян Ян стъпваше на пръсти и заобикаляше сухите треви по пътя си. До сега се справяше отлично, но когато челото му се удари в нещо твърдо и ушите му се изпълниха с пчелно жужене, Ян Ян нададе вой и побърза да се скрие зад най-близката скала.

Самураят го чу к се извъртя във вихрушка от бели платове, изваждаки меча си:

—Излез, който и да си!

Ян Ян прокле късмета си и се появи зад няколко прежълтели от горещина храсти.

—Избяга без никакви провизии. Имаш ли представа колко време е пътя до следващото село? Разбира се, като един добър чирак аз те последвах.

—Проклятие, Ян Ян! Имаш ли представа в какво си се забъркал?

—Нося храна. Х-р-а-н-а. Ама че неблагодарност.

Йеомна прибра меча си с мрачно изражение.

—Веднага щом заспиш ще те върна у дома.

—Не, няма — Ян Ян извади малка навита кърпичка от пазвата си.

Още преди Йеомна да е реагирал, устните на детето бяха издухали праха към него. Магическата смес се плъзна в пространството и избегна острието на самурайският му меч, превръщакки се в тънка нишка, която се уви около ръката му.

Йеомна тръсна ръка само за да докаже това, в което се опасяваше.

—Кажи ми, че не направи това което си мисля, че направи.

Ян Ян повдигна самодоволно брадичка и подръпна връвчицата. В отговор, ръката на самураят също потрепна.

—Напротив.

От устните на Йеомна се откъсна ръмжене. С един скок се озова до детето, сграбчи го и го понесе към колибата. Ян Ян изписка изненадано, но скоро осъзна, че неговият шиди не му мисли злото и се остави да бъде носен.

—Ако бях останал при чичо си, той щеше да ме хвърли в езерото за да ме изядът рибите.

—Прав ли го е с някого и преди?

—Ако ти кажа, че е, ще се върнеш ли да го посечеш с мечовете си? 

Йеомна пусна детето да върви само, теглейки го с неуморимо темпо напред.

—Не се опитвай да ме манипулираш. Аз не убивам.

—Що за самурай! Никога ли не си убивал човек? Нито веднъж?

—Каза нещо за провизии?

— Ще си видиш провизиите когато си чуя отговора.

Йеомна въздъхна и забави крачка за да се изравнят. Стъпките на Ян Ян му показаха, че детето върви неотлъчно след него.

—Направих грешка. Беше веднъж. От тогава страня от човеците.

—Че ти не си ли човек?

Йеомна трескаво започна да обмисля как да отговори за да избегне отговора, когато му хрумна гениална идея. Той издърпа детето към себе си чрез нишката и започна да сваля дрехите си.

— Учителю?

—Тъй като моят чирак ме е последвал, трябва да съм сигурен, че той е добре защитен — Йеомна пъхна туниката си през главата му

Ян Ян започна да се бори, ала когато и третият пласт дрехи беше облечен, ръцете му се бореха без резултат да свалят огромната роба.

—ЩО ЗА ВЕЩЕРИЯ Е ТОВА? — извика ядосано.

—Вещерия? — засмя се Йеомна. — Моят чирак трябва да се пази от жаркото слънце.

—ТАКА ЩЕ УМРА! СВАЛИ ТОВА НЕЩО ОТ МЕН! — Ян Ян не спираше да се бори с дългите ръкави, но единственото, което успяваше да постигне, беше да прилича на малък прилеп.

Слънцето проблясваше по белите коси на Йеомна докато самураят протягаше ръка към детето. Пръстите му напипаха узрялата ябълка под яката на Ян Ян и я пъхнаха в устата на момчето.

—Като твой учител трябва да съм сигурен, че си винаги нахранен.

Ян Ян захапа. Остатъкът от ябълката тупна в сухата почва, а отхапаното парче полетя към лицето на Йеомна.

—Замери ли ме с това изплюто парче? — богът премига изненадано.

—И още как — изпъчи се самодоволно детето.

Йеомна разтвори уста за да каже нещо, но внезапен шум го накара да затвори очи. Когато ги отвори, те бяха златни и черната зеница ги посичаше през средата. Ян Ян ахна. В следващият миг вече се намираше затиснат под тялото на своят шиди  — ръката на Йеомна покри устата му, когато огромната лапа на тигър престъпи между храстите. Уплашеният Ян Ян застина в ръцете на самурая.

Междувременно хищникът елегантно излезе от скривалището си и се втренчи в двете фигури. Йеомна забави дишането си, подготвяйки се за действие. Той предначерта план в ума си и избута тигъра надалеч, улавяйки го с голи ръце преди да се нахвърли върху него и Ян Ян. Самураят и хищникът се претърколиха в калта в две различни посоки. Йеомна се изправи първи — той застана до тялото на Ян Ян и ловко извади мечовете си. Чрез проблясъкът на метала заслепи тигъра и заби лакът в муцуната му, прехвърляйки се върху гърба на животното.

А после... с едно рязко движение остриетата се плъзнаха под брадичката на животното.

Кръвта плисна по Ян Ян и детето се разпищя. Тигърът се свлече като кукла, чиито конци са били отрязани, а възседналият го Йеомна се изтъркаля встрани.

—КАКВО БЕШЕ ТОВА?

—Не е ли очевидно? Тигър Ян Ян, това е тигър.

Нещо не беше наред. Йеомна спря да чисти остриетата и се извърна към момчето. Ян Ян се бореше с качулката на робата и богът приближи за да я избута назад.

—Махни се от мен!

Страх изпълваше очите на детето. Този страх беше добре познат на Йеомна. Когато уби един от стражите на императора при самозащита, всички го бяха гледали по същият начин.

—Заради очите ли е? — самураят извърна лице със срам.

Гласът на Ян Ян трепереше:

—Какво си ти?

—Аз съм твоят учител.

—Лъжеш! Ти си бог — Ян Ян затегли връвчицата около ръката си за да избяга.

Йеомна го погледна с тъга.

— Спри, Ян Ян! Нараняваш се.

Китката на детето беше започнала да кърви. Когато очите им отново се срещнаха, дъхът на Ян Ян излезе с хриптене.

—Вие ядете хора! Чувал съм легендите. Ще ме завлечеш в някоя пещера и ще се нахраниш с мен, а после ще погълнеш душевната ми енергия. Вие сте чудовища! Представяше се за човек и аз ти повярвах!

Йеомна коленичи срещу него. Ян Ян замахна към лицето му, но богът улови китката на детето.

—Това не е вярно. Някой е напълнил главата ти с лъжи.

—Наричаш мама лъжкиня?

Отговорът зашлеви Йеомна през лицето.

—Погледни ме! Да ти приличам на някой, който би се хранил с хора?

—Да!

—Нима?

Детето закима ожесточено.

—Очите ти са като живи. Уби тигъра без никакви усилия. Успя да го чуеш много преди аз да го чуя. Сигурно и зъбите ти са остри като на хищник!

Самураят се засмя сподавено.

—О, богове — рече и се предаде, излягайки се в пръстта под слънцето.

На крачка от него Ян Ян дърпаше и хапеше ръката си, ядосвайки се на собствената си глупост — все пак той сам се беше вързал за него.

—Махни това нещо от мен!

Йеомна повдигна единият си клепач.

—Сега вече ме молиш за помощ?

Богът отново затвори очи.

—Как смееш да... — изведнъж Ян Ян явно си спомни, че разговаря с бог, защото закри глава с ръце. — Съжалявам! Съжалявам! Изпуснах си нервите, съжалявам!

Веждите на Йеомна се свъсиха над жълтите му очи — що за родител убеждаваше детето си да се страхува от боговете? Не бяха ли всички щастливи да видят бог? Някога, когато баща му бе живял сред смъртните, хората го почитали и славели на длъж и на шир. Вдигали пиршества в негова чест и рисували драконови люспи върху челата на децата си, вярвайки, че така богът Дракон ще ги пази. А сега? Първият който разбираше за самоличността му беше готов да хукне от страх. Вярно, Ян Ян беше още дете. Но какво ако майката на Ян Ян е чула тези небивалици от своите родители, а те от секта на лъжци? Ако хората вярвящи в тези измислици станеха повече, скоро никой нямяше да помни боговете.

Йеомна разтри челото си. От мигът в който се беше забъркал с човеците животът му се беше усложнил стократно, а най-лошото беше, че от тогава бяха изминали  нищо и никакви два месеца.

—Сигурно ще се смееш, но нямам никакви способности. Аз съм беглец. Избягах от Небесния дворец и от тогава се крия сред вашият народ. Не знам защо майка ти ти е казала това, но можеш да бъдеш сигурен, че боговете не ядът хора.

Ян Ян още трепереше, свит до сухите треви.

—Не ти вярвам! Всички богове имат сила.

Ръката на Йеомна се сви и разпусна — вените му бяха обтегнати като въжета по голият му торс.

Детето беше докоснало рана, която никога не спираше да кърви. Ако започнеше да човърка в нея, Йеомна лесно можеше да загуби самообладание.

—Не използвам силата си. Повярвай ми.

A/N Sant Anel: Отново ме нямаше за известен период от време и нямам думи с които да опиша колко ми беше трудно да вляза в строя за да напиша главата в състоянието, в което е при вас. В последно време редакцията ми отнема много повече от самото написване и крайният резултат няма почти нищо общо с началният вид на текста. Надявам се усилията да си заслужават и да гласувате и споделите вашето мнение за книгата дотук.

Оставям ви малък подарък за извинение.