23 | 過去 Минало

Докато Си Янг бавно се унасяше в плитък сън, Йеомна скочи от своето място на скалата и тръгна към огъня.

Високата му фигура с черна роба се движеше като плашещо видение на сенки между стволовете на дърветата. Дремещите кукувици сред заснежените клони бяха тихи свидетели на това, как тази сянка заобиколя горящият малък огън. Нейната близост накара съчките да запукат звучно и топлината да се увеличи, а раните по кожата на спящият генерал да се затворят до тънки цепки. Кръвта по дрехите се разтвори в пространството на мънички капки, които се пръснаха в небето.

Богът приседна в една долчина от сняг и разтри слепоочията си. От усилията да поддържа формата на младеж през последните седмици го гонеше досадно главоболие, което го правеше тромав и по-раздразнителен от всякога. Да държи огромната черна Ин течаща във вените му под постоянен контрол беше изтощително, но крайно наложително. Ако отпуснеше дори малко от енергията си, тя щеше да порази Си Янг и да я убие.

Той тихо се подсмихна от мястото си. Не беше ли именно смъртта й причината да е тук сега? Вече дори не можеше да убеди себе си в тази лъжа. Истината беше, че отчаяно се молеше тя да си спомни. Ако някак успееше и споменът за това което беше извършила преди да умре като Фан Ли се върнеше, той щеше да я остави да живее необезпокоявана до края на дните си. Наистина, сърцето му отдавна липсваше и на негово място стоеше плет от тръни за нейн заместител, но в умът си още помнеше отчужденият й поглед в онази последна съдбовна нощ и въпросите не му даваха мира.

„Един далечен, далечен живот“ — помисли си разсеяно и притвори очи, оставяйки се на спомените да го залеят.

Някой казват, че когато Йеомна избил всички богове които го оковали, седнал на пода и приветствал лудостта, взирайки се в черната си душа. Дни наред той се хранел от тъмната материя, сливал се телом и духом с нея и бавно те станали едно неразделно цяло.

Но само един знае истината за това как от самотен самурай, Йеомна се превърнал в кръвожадният бог, познат на всички като владетел на Подземния свят, и историята съвсем не започва с омраза, мъст и власт, а със спокойствие и чистосърдечие, следващи кодекса на самурайското бушидо.

* * *

300 години по-рано
град Гуан Ай

В средата на централната улица крачеше висок мъж с бяла коса. Минувачите го заобикаляха отдалече заради зловещият му вид — гигант със студено изражение и порцеланово бяла кожа, наподобяваща тази на оживяла статуя. През половината лице минаваше кожена маска, която пречеше на хорските очи да различат чертите му, и динствено пухкавите розови устни в права линия надничаха изпод ръба й, заедно с остра волева брадичка.

Тези две неща бяха достатъчни човек да добие представа за възрастта на странника и това само успяваше да засили подозренията на гражданите.
Каква работа имаше този млад самурай с побеляла коса в долината? Беше ли той магьосник, придал си младолик вид за да примами някоя красива невяста, или беше избягал затворник от земите на Акинахора?

Двата му самурайски меча на гърба дрънчаха в ножниците от метал и сребро. Синята му роба от мек памук и чистите му бели ботуши говореха за стриктна подредба на приоритети и налудничава мания за съвършенство.

И все пак... си оставаше странник.

Малко след като навлезе в криволичещите малки улички на града, непознатият самурай се сблъска с голямо изкушение за сетивата на един мъж — отвъд плета на една голяма колиба се чуваха закачливи думи на момичета. Гражданите надничаха през пролуките в стените и се криеха зад ветрилата си, а веждите им се качваха все по-високо на челото с всяка негова крачка.

Беше очевидно, че шушуканията стигаха до ушите му, но самураят или беше лишен от слуха си в някоя битка, или беше истински безсрамник.

— Ама какво прави този?

— Не знам!

— Очите ми не могат да го гледат! Кажете, спря ли?

— Как? Не, продължава!

— Богове, спрете го! Ще опетни девойките! Не му давайте да наднича дори за миг! — една дама раздруса мъжа до себе си с дивашки поглед. — Дъщеря ми излезе да се изкъпе! Никой няма да я вземе, ако наслуки ни застигне такъв срам.

Мъжът до нея изтупа ръката си и приглади намачканата копринена роба.

— Госпожо, внимавайте как ми говорите!

— Но дъщеря ми е там!

Мъжът повдигна наперено брадичка, мърдайки дългите си мустаци с негодувание.

— Че какво? Вие сте й позволявали да се къпе сред селските девойки. Аз да не съм страж? Този младеж е самурай. Да умра ли искате?

Възгласите се усилиха. Жените ужасено се взираха в белокосият гигант, когато изведнъж той се наведе до едно саксийно цвете точно до плета, почука саксията с дръжката на меча си и рече спокойно:

— Родителите ти ще бъдат крайно разочаровани от постъпката ти.

Зяпачите онемяха.

— Този луд говори на саксиите!

Една дама завя толкова силно с ветрилото си, че го изпусна и се наведе да го вдигне. Докато се навеждаше видя чифт малки обувки, които се показваха под пръстта. Тя скочи като ударена от гръм и се улови за гърдите.

— ТАМ ИМА ТРУП!

— Какво?!

— ТРУП! — разкрещя се жената, махайки с ръце над главата си. — ЛУДИЯТ Е УБИЛ ДЕТЕ И ГО Е СКРИЛ ПОД САКСИИТЕ!

Нададоха се писъци. Тълпата започна да се струпва нагъсто и да се надига на пръсти за да види.

— Ей го там! И аз видях!

— Извикай стражите — минаващ старец с треперещи пръсти започна да удря младежа до себе си да побърза. — Някой да го залови!

Самураят сбърчи вежди под маската и се обърна към тълпата.

— Това далеч не е труп. — пръста му повдигна една буца кал и от там изтегли кракът на малкият перверзник. — Видях как някакво дете наднича докато девойките се къпят. Познавате ли го?

Хората се спогледаха. Нисък младеж изскочи с пръчка и натика края й в лицето на гиганта.

— Какво дете? Че то не мърда!

Самураят въздъхна.

— Излез от там.

Изпод почвата се чу тих детски гласец:

— Ще ме бият. По-добре да се правя на умрял. Така ще бият само теб.

Белокосият самурай се засмя, измести саксията и загреба почвата. Тълпата беше шокирана да види, че плитко заровен в пръстта лежеше малко момче, което със зачервени бузи и блеснал поглед гледаше голите девойки зад плета.

— Малкият пакостник! Това е синът на Ти Уанг Мин.

Жената с ветрилото гневно запретна ръкави. С няколко крачки стигна до детето, улови го за ухото и започна да го налага с ветрилото.

— Веднага ще те заведа при чичо ти! Такова посмешище стана, че цял месец няма да можеш да излезе от вас като те набие.

— НЕЕЕ! ПУСНИ МЕ, ГОСПОЖО ФЕЙ, ОБЕЩАВАМ, ЧЕ Е ЗА ПОСЛЕДНО!

Мъж от тълпата скръсти ръце и изцъка с уста.

— Виж го ти, прави се на добър. Какво стана с хапливият ти език, изчадие такова?

Детето изсъска в негова посока, запращайки залп от капчици слюнка в лицето на мъжа. Мъжът който беше проговорил ахна възмутено и забърса лице с ръка, готов да го удари.

Самураят се изправи и застана до ядосаната жена с ветрилото.

— Позволете на мен да го заведа при чичо му.

— Ти пък кой си? — озъби се друг и махна с позлатеното си ветрило към самурая. — Появи се вчера в града и вече се чувстваш като у дома си.

Гигантът прибра меча обратно на гърба си и се поклони ниско. Бялата му долна туника леко забърса прахта, на което непознатият изкриви лице и се изправи.

— Името не е от значение, щом намеренията са добри. Ще взема детето и ще се погрижа чичо му да приложи достойно наказание.

— Нека го пребият! — провикна  се някой.

Сините очи на самурая се плъзнаха по лицата на хората докато тънка усмивка разтегляше устните му.

— Това е малко преувеличено, не мислите ли?

Когато никой не посмя да каже нищо в отговор, самураят взе детето борещо се в ръцете на жената и го прегърна срещу гърдите си.

— Пусни ме долу, грознико!

Сега разбирам какво имаше предвид онзи мъж с израза ,,хаплив език“, помисли си Йеомна. Детето в действителност притежаваше голям, нестихващ запас от енергия и също толкова голям речник с обиди.

Докато стигнаха до дома на чичо му, Йеомна беше получил повече от дузина удара в брадичката и още толкова прякори.

Никой не ми е казвал, че човешките деца са също толкова трудни за гледане, колкото божествените.

— Тук ли живееш?

— Като че ще ти кажа!

Йеомна се усмихна към детето в ръцете си и почука на вратата.

— Много добре. Хората които питах казаха, че живееш тук, така че влизаме.

A/N Sant Anel: Изненадаа! Дочакахте дългообещаваната ретроспекция за миналият живот на Йеомна и Си Янг и ето, че първата глава от многото е вече тук! Както казах, Йеомна не винаги е  създанието, което познаваме—  очаквайте много небивали ситуации и сладки моменти, както и много цветя в саксии.