24.2 | 老师 Учител

ПОД ПРИКРИТИЕТО НА маската, сламената шапка и качулката на бялата роба, Йеомна се чувстваше напълно защитен. Той вдигна ръце с дланите нагоре за да помири стражите и се огледа за афиши с неговият лик — за щастие, такива липсваха.

— Няма нужда от насилие.

Облеченият в броня страж преметна меча си през рамо с ехидна усмивка.

— Чухте ли го? Нашият самурай бяга — той пристъпи напред, оглеждайки онази част от лицето на Йеомна, която успяваше да се види под маската. Очите му се присмиваха се с надменност. — Или си твърде млад и наивен да вярваш, че светът ще се помири в мига, в който му кажеш, или си решил, че с нещо си по-различен от един обикновен селянин.

Веждите на Йеомна се вдигнаха в почуда.

— Какво говорите? Моята клетва не би ми позволила самохвалства като тези.

— Клетва? — смехът на стража зазвънтя грозно в ушите на любопитните зяпачи и много от тях изкривиха лице на странното му държание. — Единствената клетва която трябва да дадеш е тази към императора.

Йеомна премига бавно, сетне скри ръка под робата си и извади от там своята идентифицираща плочка.

— Благодаря ви за думите, сър, но бързам — самураят понечи да пристъпи встрани, ала стражът препречи пътя му. Очите им се срещнаха в безмълвна битка. — От кога тези, които трябва да въдворяват ред зад стените на града го рушат?

Стражът се озъби срещу лицето му и го улови за яката. Разликата във височината им сега беше много по-малка и на стражът му беше много по-лесно да впие освирепелите си черни очи в маскираното лице на Йеомна.

— Прибери си проклетата плочка и се разкарай от тук! Не те искам в Гуан Ай. Забрави за сделката която си сключил и си върви. Ако останеш, ще се погрижа животът ти да стане кошмар.

Тълпата се разшумя. Хората се бутаха да видят какво става, настъпваха се и се катереха един върху друг. Някой опита да се качи на една сергия, но тежестта се оказа твърде много и рафтивете се сгромолясаха със скърцащ звук. Тътенът от падащите съдове на щандовете беше като досаден гонг. Хората се изместиха встрани, а тези които не успяха ругаеха от болка. Някой извика силно и започна да събира здравите купи. Скоро към него се присъединиха още. Настана суматоха. Стражите които бяха обградили Йеомна се хвърлиха да залавят крадците.

На средата на хаоса мъжът пусна Йеомна и го изблъска назад. Ненужното насилие без никакви действия от страна на самурая разколебаха нишката на спокойствието му. Йеомна разтревожено бръкна под туниката си и докосна кожата си за да провери дали черната Ин се е изплъзнала от крехкият му контрол, но за щастие пръстите му бяха чисти. С въздишка на облекчение той се сви назад от нарастващата суматоха, когато изненадващо детски плач изпълни ушите му.

Дете? Тук?

Богът се завъртя с гръб, оглеждайки се през облакът от прах. Между милионите летящи частици мръсотия малко увито пеленаче се показваше зад люлееща се врата. Йеомна се огледа отново, този път по-несигурно, преди да прекоси разстоянието до къщата. Ръката му спря люлеещата се на пантите врата, докато очите му привикваха с мрака.

На пода лежеше жена. Погледът на самурая обгърна голямата локва с кръв в която се въргаляше трупът й и се плъзна към съборената саксия с бонзай. До тялото й се носеха талисмани, които се разпръснаха навсякъде от течението. Пред лицето на Йеомна бавно се спусна един от листовете хартия които представляваха талисманите. В ума му се задейства предупредително звънче.

Това беше капан.

Дали знаят къде съм?

През изминалата нощ не беше успял да удържи на умората и сънят го беше застигнал. Грешка, която осъзнал едва на сутринта — всички акации бяха оклюмали по ръбовете на саксиите, черни до самите корени. Вълната от силата му, освободила се повреме на съня, беше умъртвила първият ред от растения. Той беше скрил следите и бе излязъл да потърси семена, с които да ги замени.  Кръвта беше прясна — или боговете го бяха усетили, или императорът наистина искаше да се отърве от него.

Гуан Ай беше близо до столицата. Ако новината за странник със самурайски мечове беше достигнала до императорските владения, то беше нормално някой да го искаше вън от пределите им. Самурай без господар на когото да служи беше опасна слабост. Йеомна може и да не принадлежеше към човешкият свят, но знаеше достатъчно за неговата политика.

Ръката му улови падащият талисман и го смачка в юрмук, карайки инициалите на името да се стопят под пръстите му. Трябваше да се махне от тук преди някой да го е видял. Той свали козирката на сламената си шапка и тръгна по улицата без да се обръща назад.

Нечии ходила тичаха зад него във всяка пряка в която свиеше.

Йеомна спря зад един от ъглите и зачака. Когато шпионинът приближи, го изтегли за яката и го улови за шията. Пръстите му се отпуснаха, когато срещу него лицето на малкият Ян Ян се сгърчи от страх.

—Учителю, къде отиваш? Тичам след теб от цяла вечност. Какво беше онова дете? Ами кръвта в която лежеше майка му?

—Шшшт! — Йеомна го вдигна на ръце и се приведе между две бъчви с ликьор. — Никого не съм убивал. Някой иска да ме натопи.

—Но защо? — прошепна Ян Ян притеснено.

—Хората в Гуан Ай не искат непознат да се заселва в града им.

— Разбирам. Страхуват се.

— Точно така.

Ян Ян надникна иззад бъчвата, преди отново да приклекне. Малките му пръсти стиснаха лъка, който беше преметнал през рамо.

—Това ще ти помогне ли да избягаш?

Дори слепец можеше да почувства гъвкавостта на дървото и силата на тетивата. Такава висококачествена изработка беше изключителна рядкост.

—Сигурен ли си, че си готов да ми го дадеш?

—След като ме измами вчера? Наистина не знам. Ти как мислиш, учителю, дали ще се справиш с него?

Йеомна вече беше сигурен, че Ян Ян е умно дете. Начинът по който се изказваше и маниерите му бяха като на възрастен. Богът беше впечатлен от хитростта на момчето още при първата им среща.

—Чичо ти няма ли да те накаже?

Ян Ян бутна лъка в ръцете му.

—Той ме бие от години. Костите ми са станали толкова здрави, че не усещам нищо.

Зад бъчвите долетяха нарежданията на стражите към жителите — бяха започнали да го търсят.

Йеомна разтри основата на носа си и се изправи.

—Ще намеря начин да ти върна лъка. Обещавам.

Детето поклати глава.

—Задръж го. Така или иначе ще го изхвърля, ако ми го върнеш — ръцете ти винаги са толкова кални от онези глупави цветя.

Самураят се засмя за кратко, сетне се прехвърли със скок. Облакът от прах го погълна напълно. Ян Ян се покатери върху дървените капаци на бъчвите за да гледа как Йеомна бяга и зина от изненада, когато самураят изтегли металният прът от стената на една къща, премятайки го чрез лъка през стените на града. От пръта се вееше връв за простор по която маскираният самурай се изтегли и се прехвърли отвъд Гуан Ай.

—Учителю, непременно трябва да ме научиш на това — рече на себе си Ян Ян докато бягаше към портите. — Ти само чакай да видиш какво приключение ни очаква!

Вълнението беше изпълнило малкото му тяло което се стрелкаше между краката на жителите. Без да забави крачка ръцете на детето опипаха всичко, което беше напъхало под дрехите си за своето бягство. С всеки миг усмивката му ставаше по-широка, докато не разтвори портите и не се затича свободно в гората след своя йоши*.

йоши* — ( 老师 ) учител