26 | 订婚  Годеж

ОЩЕ ПРЕДИ СЛЪНЦЕТО да е залязло, покрита в черни дрехи сянка се промъкна в двора на семейство Фан. Тя беше пъргава и достатъчно малка да се мушне между открехнатите порти на имота. Малките ходила с които крачеше забързано по улиците бяха като на птиче, подскачащо по дървесната кора. Сянката чевръсто се виеше зад пазарните сергии, плъзгаше се между купувачите и тихо скъсяваше разстоянието към реката. Точно по залез, облечената в мъжки дрехи Фан Ли беше стигнала до рибарските лодки.

До сами брега на студените води младата девойка издърпа шала си и намести сламената шапка, преди да извади от ботуша си малък златен кинжал. Птичите й ходила нагазиха в реката, където дегизираната бъдеща невеста се покатери върху една от лодките. Красивите й очи с пеперудени мигли блестяха под прозиращият воал, когато тънките й пръсти насочиха острието на кинжала пред лицето на старият рибар.

— Дядо, закарай ме до другия бряг.

И така, лодката се отдели от каменистият залив и заплува кротко по повърхността. Фан Ли се отдръпна и свали шапката си, разпускайки дългите си коси на вечерния вятър. Мирисът на лилии, с който кожата й се бе пропила от хилядите ароматни масла се понесе над спящата река. Под светлината на лунният сърп, старецът гребеше спокойно, наслаждавайки се на аромата.

— До сега не бях виждал такава красива девойка да се промъква посреднощ.

Фан Ли се усмихна сладко и прибра кинжала обратно в ботуша си. Нежната й кожа скрита под мъжките дрехи улавяше светлината и си играеше с нея, карайки дребното й тяло да прилича на нефритена фигура.

— Дядо, закарайте ме до другия бряг и не ме разпитвате защо съм тук. Ако ви кажа, магията на момента ще се изгуби.

Възрастният рибар се засмя.

— Красива и умна — какъв късмет ще да е извадил мъжът, при когото сигурно бягаш.

— Какво? — Фан Ли се изкикоти, опирайки гръб на един прът. — Дядо, наистина не ви липсва въображение.

Тя не се отпусна в разпален разговор за това как беше избягала от вкъщи, макар историята да можеше да се нарече истински забавна. Ако майка й вече беше открила възглавниците, пъхнати под завивките във формата на човешка фигура, със сигурност сега бяха изпратени хора за залавянето й. О, какъв ужас щеше да бъде за семейство Мао Шан да разберат, че годеницата на Мао Шан Дзин е избягала!

Фан Ли извади мъничката си лупа и я насочи към смаляващият й се в далечината дом. Както и предполагаше, леля й и нейните глупави синове хаотично размахваха ръце по улиците, разпитвайки за своята племенница. Тя не можеше да разчете израженията на лицата им от толкова далече, но чудесно си представяше грозните им лица, сбърчени в угрижена гримаса. Само като се замислеше с каква фалшива радост посрещнаха новината за годежа й сутринта, на Фан Ли й прилошаваше.

До сега никога не се беше промъквала от вкъщи. Да избяга от дома беше крайна мярка, за която бе помислила за пръв път едва днес — и по-точно, когато годеникът й се бе появил на прага със своята заешка усмивка и се бе спънал в собствените си крака.

Фан Ли беше гледала как нейните приятелки се омъжват още от малка. Тя знаеше, че някой ден ще дойде и нейният ред, но никога, дори в най-смелите си представи не си беше помисляла, че мъжът с когото ще прекара живота си и на когото ще трябва да роди син е зъбатият Мао Шан Дзин. Ето защо тя опакова най-важното и изчака да приключи вечерята, за да може когато и последният гост си беше отишъл да извади дрехите на покойният си баща и да се дегизира като мъж.

Дори след хиляда парада на светлините няма да позволя на мъж да ме докосне.

Още помнеше думите на своите приятелки от пазара след първата им нощ с мъж. Картината която бяха описали тогава се беше пропила в съзнанието й и девойката си беше тръгнала, пребледняла като призрак. От тогава странеше от всеки мъж и носеше кинжал в ботуша си за самозащита. Сякаш големите криви зъби на Мао Шан Дзин не бяха достатъчни, но и беше мъж!

Фан Ли потрепери от образа му появил се в ума й и потисна порива да върне вечерята си. С тънки пръсти повя пред нежното си лице и вирна брадичка, както баща й я беше учил като дете. Дори да не беше родена принцеса, Фан Ли притежаваше приказен чар. Нейните бадемови очи и пухкави устни караха момчетата да се взират немигащо след нея, а цветята с които майка й сплиташе косите й, често се оказваха повод на нежелани разговори. За това Фан Ли беше забранила на майка си да вплита цветя в косите й и ги беше отрязала — бяха й отнели пет години за да върне дължината, която притежаваше преди.

Същата тази коса сега се стелеше тежко по гърба й и се полюшваше ефирно върху черната й бащина туника. Фан Ли нежно приглади яката и премига за да пропъди сълзите. Тази вечер беше време за безразсъдно бягство — нямаше място за разнежени спомени, които щяха да свалят защитите й и да сломят бунтовническият й дух. Фан Ли знаеше, че ако баща й я види сега щеше да бъде щастлив. Той винаги й казваше да отстоява себе си и да се бори за най-хубавото в живота.

Лодката се плъзна по отсрещният бряг на реката точно когато лунният сърп преполови небосвода.

— Благодаря ви, дядо! — Фан Ли нежно потупа рамото на рибаря и помаха за довиждане, скачайки от дъсчената му лодка.

Черните й ботуши затъваха в калта по брега, но тя за нищо на света не би показала неудобството което изпитваше. С високо вирната брадичка прекрачи и последните няколко метра до сухата трева, където без да се обърне се насочи на север.

Вероятно беше вървяла с часове, защото когато бялата луна й се усмихна криво и се остави да бъде заместена от жаркото слънце, коремът на Фан Ли издаде неприятен куркащ шум. Тя спря за секунда и прегледа провизиите си, щастливо напипвайки края на парче сушено месо. Зъбите й разкъсаха голяма хапка и тя изстена блажено. За нейна изненада, парчето беше единствено. Когато ръката й опипа дъното на торбичката с провизии и от там се изплъзна нишка със сатен, Фан Ли раздразнено я прибра обратно.

Явно вместо да сграбчи сушените парчета месо беше взела колана на робата на своята майка.

С ядосано пръхтене закрачи отново, преди очите й да различат двама души, вързани с някакво магическо въже един за друг. Фан Ли се хвърли в бодливите храсти и затисна уста с ръка, молейки се да не са я видели. Когато двете фигури спряха до стара изпочупена колиба тя отпусна ръка и си пое дълбоко въздух — едва сега си даде сметка, че бе сдържала дъха си.

Тя сбърчи вежди. Докато пръстите й се отърваваха от бодлите, забили се в кожата й, бадемовите й очи се опитваха да разберат защо високият самурай беше облечен в монашески дрехи. Какво, вече позволяваха и на монасите да стават самураи? Фан Ли изкриви устни в половинчата усмивка и започна да се промъква зад колибата. Правеше малки, бавни стъпки, и целият процес й отне много повече време от предвиденото, но накрая търпението й се отплати — точно пред нея имаше пролука в колибата, която й позволяваше да погледне какво правят високият самурай и момчето.

По бялата коса която видя, Фан Ли веднага заключи, че си има работа със стар мъж.

Това не е никакъв самурай. Този стар монах явно е открил самурайските мечове някъде по пътя към своя манастир и сега търси на кого да ги даде.

Но какво оставаше за момчето?

Фан Ли поклати глава. Това не беше нейна работа.

И все пак...

Тя не се стърпя и отново погледна през пролуката. За нейн ужас, от другата страна я посрещнаха сини очи и лице, скрито под синя маска. Фан Ли изписка и хукна обратно към реката. Ако дядото беше още там, щеше да преплува до лодката му и да се изплъзне от ръцете на този плашеш монах. Ала със същата скорост с която бягаше и гледаше само напред, така и лицето й се озова в сухите листа. Преди да е успяла да изтегли кинжала от ботуша си, топли пръсти се увиха около шията й.

A/N Sant Anel: Оставям ви още един подарък, тъй като коментарите ви ми стоплят сърцето. Радвам се, че слее толкова много глави някой още чете историята.