22.1 | 協議 Пакт

Зайхай беше повече от бясна. Докато крачеше между вонящите йокай дървета, пръстът й нервно барабанеше върху дръжката на катаната.

— Сестра. Сякаш ми е притрябвало подобно бреме!

Кракът й изрита надалеч един голям камък, сетне стъпалото й се приземи на края на едно Джобоко и тя започна да се изкачва до върха. Присядайки в голата му корона, Зайхай опря тил на сключените си длани. Черните й очи следяха тичащата Си Янг с генерала на гръб, а катаната вибрираше под дланта й само от вида на черната фигура, която не ги изчакваше и вървеше напред.

Йеомна беше спрял преди да я убие.

Беше спрял преди да убие и Фу.

Какво в името на всичкото злато в империята се случваше тук? Хаос грубо потри лицето си. Може би това беше един комичен сън и сега още спеше на билото на планината до Таоли, преди да тръгне към Акинахора. Нямаше никакъв начин Йеомна да се беше превърнал в такова покорно създание. Тя много добре знаеше какви опустошения се бяха случили, след като Йеомна беше приел съдбата си. Стотици хиляди селяни бяха обезобразени от хапещи змии, десетки ниви с ориз бяха почернели и се бяха превърнали в замряла картина. Гладните оцелели се бяха дръпнали в покрайнините, където бяха започнали да се ядат помежду си. Деца бяха намирани хапани до кост на всяка пряка между селата. Много колиби още стояха празни на природните стихии от онзи ден, напомняйки за ужасяващият облак, донесъл смърт и опустошение.

Освобождаването на Шинигамито беше най-кошмарното събитие случвало се някога на човечеството, ала поколенията които бяха станали свидетели отдавна лежаха в пръстта. Единствено боговете в Небесният дворец помнеха онзи ден и трепереха от ужас, че силата на Йеомна можеше да стигне той да разруши портала между техният и човешкият свят и да ги унищожи.

— Обаче аз отдавна не съм част от онази сбирка сухари. — Зайхай извади лулата от пазвата си, удари огнивото и вдиша дълбоко. — Проклети глупаци.

И все пак тя със собствените си очи беше видяла случилото се преди малко.

— Жива да не бях! — засмя се на себе си, издишвайки облак дим.

Сестра й беше превърнала Йеомна от огнедишащ дракон в малко послушно пале.

— Светът става все по...

Тя спря да си говори сама и рязко извърна глава към другият край на гората с йокай. Кръвта на генералът беше започнала да събужда гладните дървета, но Си Янг вече я нямаше в пределите на Акинахора. Тога какви бяха тези криволичещи сенки, преполовявайки крайните местности от черна пръст?

Зайхай затвори капачето на лулата и се изправи в седнало положение. Ръката й закри очите от яркото слънце и тя успя да различи мъж и жена, водещи две момичета със себе си. Двамата родители държаха по едно дете до себе си, внимателно заобикаляйки пробуждащите се Джобоко. Явно си мислеха, че ще успеят да стигнат до другият край по пътя за Таоли, придържайки се в границата на Акинахора.

Проклятие!

Зайхай се засили и скочи на друго дърво в непосредствена близост до сегашното. Придвижвайки се като маймуна от клоните към следващото, тя бързо скъсяваше разстоянието към семейството.

Близначки.

Момичетата бяха близначки.

Зайхай вдигна глава към небесата и прокле Ама. Тази подмолна богиня й изпращаше знак, че за провалената мисия следва наказание. Ама беше близка с с императорското семейство — съвсем скоро шпионите на Хуанг Ци щяха да тръгнат по следите, които Ама щеше лично да им осигури.

Зайхай видя как почвата се посипва под краката на семейството. Майката хвърли двете деца напред и опита да спаси съпруга си, но черната паст на гората се разтвори и те се озоваха в капан. Ръцете им драпаха по буците в опит да се изкачат. Децата плачеха и протягаха пръсти за да ги изтеглят, но корените се увиваха бързо.

По-близо.

Зайхай сечеше всичко по пътя си.

По-близо, по-близо!

Още малко. Оставаха и някакви двадесет дървета. Нищо работа за бързите й рефлекси и гъвкавост.

— МАМААААА!

Хаос видя момента, в който джобоко започнаха да ги поглъщат. Кръвта се разплиска в калта, опръска лицата на двете момичета и изчезна под затварящата се яма. Едното дете щеше бъде засмукано с тях, но за щастие другото момиче го издърпа навреме.

— БЯГАЙ ТИ УАН, БЯГАЙЙ!

Зайхай се превъртя и скачайки посече нов залп от гладни устни, посипвайки зъбатите корени по земята. Тя се завърташе в кръг и пазеше Джобоко да не тръгнат след тях, като спираше за миг, колкото да се увери, че децата са в безопасност.

Щом двете момичета пристъпиха извън Акинахора, Зайхай свали малката торба с плъхове която носеше в себе  си и я хвърли във въздуха. Докато дърветата се хранеха, тя също напусна пределите на черната почва.

Вече нямаше път на обратно. Бърлогата й не беше тайна за Ама. В момента стражите от двореца със сигурност претърсваха колибата, чупейки вещите й в търсене на някакви следи.

Зайхай изруга и се зави плътно с шала си, поемайки след своята близначка. Обещанието което беше дала бе да не я види никога повече, а Зайхай беше повече от добра в това да се движи скришом.

— Да видим на къде си се отправила. — тя хвърли катаната през глава, прибирайки я елегантно в канията на гърба си.

* * *

Беше изминал повече от четвърт час, когато Фу най-сетне започна да придържа сам чашата над устните си за да отпие от топлият чай. Си Янг бдеше над него като майка орлица, почистваше раните му и втриваше малкото лечебен прах, който й беше останал. Беше го събрала от онази вечер, в която Йао бе излекувал раните й от енерите, и го носеше за спешни случай, молейки се да спаси някой, който наистина се нуждае от него.

За нещастие колкото и да беше търсила растението, усилията й не бяха постигнали никакъв резултат. Или Йао беше умел градинар, или беше накарал билката да израсте до пещарата с магия.

— Благодаря ти — Фу още не беше дошъл на себе си, но някак успя да стисне ръката й и да я опре в челото си. — Ти ми спаси... живота.

Си Янг сви устни преди да заговори.

— Това не е вярно. Като прокълнат самурай, ти не би могъл да умреш.

Йао й го беше казал преди няколко дни, докато още слизаха от планината.

— Казал ти е... това?

— Почивай си. Ще говорим когато си по-добре.

Той стисна пръстите й, карайки я да изпъшка от болка. Между подутите му клепачи бистрите му очи я погледнаха с тъга.

— Излъгал те е.

Младото момиче огледа посиненото му лице и бавно зарастващите рани.

— Какво говориш? С такива удари трябваше да си... — гласът й заседна в гърдите.

Фу направи опит да се усмихне, но болката го спря. Мао нежно близна бузата му, където от раната се стече разредена кръв. Генералът повдигна пръсти и почеса котката зад ухото, събирайки сили за да отговори.

— Ако нямам господар на когото да служа... мога... да умра. Просто е по... трудно.

Си Янг изтегли ръката си от хватката му и се изправи. Белязаните й ръце уловиха главата й в шепи.

— Това значи ли, че ще умреш? — паниката стисна гърлото й. — Веднага ще повикам Йао и ще съберем нужните билки. Ще успея да го убедя да ти помогне. Ще видиш!

— Не! — Фу се улови за гърдите и изхрачи кръв в огъня. С опакото на ръката си изтри уста, преди да протегне ръка към нея. — Стой с мен. Всичко е... наред. 

— Моля те, позволи ми да извикам Йао! Той знае какво ще излекува раните ти.

— Не.

Си Янг дъвчеше устна толкова упорито, че кожата се разкъса. Пръстите й пуснаха кичурите коса и започнаха да дърпат плата на туниката й.

— Седни до мен. — Фу лекичко потупа одеялото до себе си.

Мигайки бързо тя опитваше да прогони сълзите, които окаяният му вид предизвикваха. Си Янг бавно коленичи до него. Ако Йао не беше избягал до реката сега щеше да го накара да съжалява за стореното. Щеше... щеше... какво можеше да направи всъщност? Да го замеря с износените си селски обувки, докато не се извини на Фу?

Ъгълчетата на устните й увиснаха. На хора като Йао и Фу не им беше писано да бъдат приятели, а наивността й я беше накарала да вярва в обратното.

— Толкова съжалявам, че те забърках в това.

— Вината не е твоя.

— Напротив. Ако бях убедила Йао, че не ми е нужна помощта му и бях признала пред себе си, че просто не искам да вървя сама, нищо от това нямаше да се случи. Мястото му не е до мен.

Фу замълча. И двамата знаеха, че мястото на един йокай изобщо не е сред смъртните, но никой не пожела да го изрече на глас.

Фу изненадващо се пресегна и докосна брадичката й, изтривайки една стичаща се от там сълза.

— Сърцето ти е твърде чисто. Мястото на такива като теб... не е тук. — той притвори очи и размърда пръсти. — Ако държиш ръката ми... до сутринта... на изгрев ще бъда... отново на крака.

Тя избърса сълзите си и подсмъркна. Капка надежда изпълни гърдите й и приповдигна духа й.

— Така ли? Тогава я дръж колкото пожелаеш. Дръж и двете. Ето! — тя стисна  мръсната му длан с две ръце, притискайки ги заедно.

Докато се унасяше в сън, лицето на Фу се усмихваше въпреки синините.

A/N Sant Anel: Да разчупим тъжната атмосфера. Картинката отгоре е сложена само за забавление, но ако Йеомна реално продибие формата на дете и научи думата fuck, това като нищо би било съвсем реална сцена в книгата. :Д