3.2|否定 Отрицание

— Ах, забравих да ти кажа! Имаме гост. Той е стар монах, който се в изгубил по пътя към манастира. Срещнах го обратно към вкъщи. Нали няма да е проблем да остане при нас докато дъждът спре?

Чен Хао само се усмихна и продължи да слага листенца чай във водата. Радостта на Си Янг се стопи когато си припомни случилото се на пазара. Угризенията си проправиха път към сърцето й и Си Янг взе чайника изпод ръцете на своята Кристална капка, носейки го към огъня. Тя постоя там за един дълъг и напрегнат момент, сетне се обърна към стареца.

— Надявам се обичате чай?

— Твърде сте гостоприемни. Не знам как да ви се отблагодаря!

Си Янг махна с ръка, греейки премръзналото си тяло в мълчание. Хао се настани на стола до масата, усмихвайки се към монаха. Той прочисти гърло, преди да се обърне към Си Янг и да заговори несигурно:

— Сестра ви... тя може ли да ме види?

Тя отвори уста за да му отговори, но Хао я изпревари:

— Не мога да ви видя, но мога да ви чуя. Можехте да попитате мен.

— Простете! — поклони се извинително старецът, все така треперейки от студ.

— Защо не дойдете по-близо до огъня? — предложи Си Янг. — Изглежда дъждът няма да спре скоро. Последното, от което се нуждаете е настинка.

Монахът се придвижи по-близо до пламъците. Кожата му беше порцеланово бяла, набръчкана и покрита с петна. Си Янг се загледа в белезите на старостта, мислейки си за своите собствени, когато изведнъж монахът рече:

— Знаете ли, изглеждате ми някак позната.

— Така ли?

Монахът се приближи още малко, навлизайки в личното й пространство. Младото момиче премига изненадано от внезапната му дързост.

— Къде са родителите ви?

— Ще се върнат скоро. — излъга Си Янг.

— Приличате ли на майка си?

Странният въпрос я свари неподготвена.

— Предполагам?

Старецът прокара ръка през бялата си брада. Бръчките между веждите му се задълбочиха когато сбърчи чело и с размътен поглед се потопи в някакъв спомен.

— Идвал съм тук. Беше преди доста години. В тази колиба живееха мъж и жена с двете си дъщери, нали? Да, да, така беше. Спомням си, че ме помолиха да разчета съдбата на момичетата.

Спомени които беше заключила дълбоко си проправиха път към съзнанието й и Си Янг тръсна глава за да ги прогони.

— За какво говори той, Звездичке?

Самата Си Янг не знаеше как да отговори на този въпрос. Тя не можеше да си представи родителите им — бедни селяни, изкарвали прехраната си с ваденето на ориз по нивите, — да си позволят някой да разчете нишката на съдбата на дъщерите им. Тъй като обаче ставаше въпрос за преживяване още в ранна детска възраст, Си Янг не можеше да каже дали монахът лъжеше или казваше истината. Което и да беше от двете, посоката на разговора не й се понрави.

— Чаят е готов. Ще ви налея чаша и...

— Сетих се! — прекъсна я внезапно монахът.

Той се завъртя на пети към Чен Хао, сетне се обърна отново към Си Янг и избухна в невъздържан смях. Устата му пръскаше слюнка във въздуха през пролуките на липсващите му зъби.

Чен Хао се изправи. От приветливата й усмивка нямаше и спомен.

— Какво ви става? Не знаете ли как да се държите в чужд дом? Сестра ми ви предложи подслон, а вие се държите толкова непочтено!

Старецът възкликна:

— Богове, те наистина са мъртви, нали?

Хао шокирано премига със слепите си очи.

— Моля?

— Вашите родители! — извика през смях монахът. — Ха, ха, ха, какви глупаци! Разменили са грешното момиче. Не мога да повярвам!

Си Янг отстъпи крачка назад. Пръстите й се пресегнаха и напипаха металните щипки служещи за разръчкване на огъня. Монахът се държеше твърде странно. От къде знаеше подобни неща? Беше ли изобщо случайност срещата им?

— Незабавно напуснете дома ни! — горещият връх на металните щипки се изпречи пред лицето на старика.

— Какво съм сторил? Нима казах нещо грешно?

Си Янг размаха щипките и го побутна силно към вратата. Не искаше да чуе и дума повече, излязла от устата на този мъж.

— Вън!

Монахът спря да се смее и вдигна ръце пред себе си.

— Пощадете стареца! Аз само казвам каквото си спомням.

— Глупости! Проследил си ме още от пазара за да се промъкнеш в дома ни.

Жълтите му зъби блеснаха на светлината на свещите подобно на зловещо слънчево затъмнение. Набръчканите му бузи се раздуха от нов порив на смях, когато монахът отново заговори:

— Чуваш ли го? Твоят спътник в живота? Казал ти как ще умрат, нали?

Си Янг ахна. Ужасът от случилото се преди две години наново смрази кръвта й. Ръката й замахваше напосоки докато невъзможността да закрие уши я караше да иска да се скрие под завивките. Каквото и да беше този мъж, той със сигурност не беше невинният стар монах за какъвто се представяше. Си Янг не познаваше много монаси, но малкото с които се беше сблъсквала винаги бяха тихи и дружелюбни, винаги готови да се извинят без дори да са направили нещо грешно.

— Вън! Напусни дома ни!

Тя свирепо разсичаше върдуха, принуждавайки го да отстъпи назад. Когато стигна врата му позволи да улови дръжката и да излезе навън, сетне ръката й сграбчи ШиШи и залости вратата от вътрешната страна.

Гласът на монаха се понесе в нощта подобно на ледено острие:

— Наслаждавай се на твоята малка сестра, защото нейното време наближава! Ти си прокълната! ЧУВАШ ЛИ МЕ? ПРОКЪЛНАТА! ВСЕКИ КОЙТО СЕ ДОКОСНЕ ДО ТЕБ ЩЕ УМРЕ!

Изминаха няколко секунди, преди Си Янг да чуе отдалечаващи се стъпки, но на нея й се сториха като цяла вечност. Дишайки тежко младото момиче опря чело върху дървото и се помоли на боговете да й дадът сила. Сила която да накара спомените да изчезнат и да успокои дивото блъскане на сърцето в гърдите й, преди то да се пръснеше на парчета.

— Звездичке?

Нежният глас на Хао погали изопнатите й нерви, помагайки й да се успокои. Си Янг мислено благодари на ШиШи, че точно в този момент духът избра да замълчи. Тя тромаво се отпусна върху стола и опря чело върху ръката си.

— Добре ли си? Той направи ли ти нещо? — попита загрижено Хао.

— Добре съм.

Лъжа. Си Янг беше убедена, че когато по-късно си легнеше да спи сънищата й щяха да бъдат точно това, от което се страхуваше най-много: кошмарни спомени, изпълнени с кръв и писъци.