29.2 | 款待 Гостоприемство

В РЪКАТА МУ, сред изпъкналите вени и загоряла кожа, се мъдреше порцеланова тубичка с лекарство.

— Какво е това? — намръщи се тя.

Той постави тубичката в ръката й. Любопитството й премина в тревога, докато пръстите й машинално отваряха капачето. Тя поднесе тубичката пред лицето си, вдъхвайки аромата на непознато растение.

— Защо ми даваш това? Опитваш се да изплатиш грешките си като ми показваш уменията си на лечител ли? Очакваш ли похвала, задето си измислил нов вид лекарство? — тя затвори капачето и му ръкопляска. — Чудесен си! Наистина, великолепен Йеомна! Истински мъж на честта!

Скулестото му лице се приведе към нея с мрачно изражение. От толкова близо топлината на тялото му и липсата на туника под робата му й направиха явно впечатление. Самураят беше толкова висок, че когато постави ръка до главата й и изравни нивото на очите им, бе образувал арка над слабото й тяло.

— Това, което държиш — ти ми каза за него. Не беше ли името му Змийска отрова? — ръката й затрепери. — Не съм преполовил половин империя за да се гмуркам сред мътните води на реката. Село Йо беше мястото, на което ти ми каза, че баща ти се е удавил. Три седмици вадих блатни костенурки и заплетени мрежи, докато не открих човешки останки. Баща ти е умрял за да спаси това което обича и ако ще си тръгваш от тук, то поне вземи проклетото лекарство със себе си. Не го прави заради мен, направи го заради него.

Фан Ли стисна тубичката, сви пръсти около гърлото й...

и го удари в брадичката.

Болката прониза рамото й и я накара да изръмжи диво, но девойката си пое дълбоко въздух и на инат остана на крака. Стаята се въртеше пред очите й и каменното му изражение се появяваше като статуя на където и да погледнеше. Пръстите отново разтриха основата на носа й, когато първите капки кръв от разранената кожа на ръката й покапаха по пода.

Това бе най-силният й удар, а на него му нямаше нищо.

,,Странно.“

— Това беше, задето ме остави сама! — тя се олюля на пети, ала някак съумя да запази равновесие за да забие пръст в гърдите му. — Ако една сенна хрема ме довърши, то нека да умра тук и сега. Отказвам да забавя страданията на плътта си, когато не успявам да направя нищо за чуждите. Искам да знаеш, че тези животи ще лежат и на твоите плещи. Двамата с теб — тя натисна по-силно, карайки раните си да прокарват обилно и да покапят върху бялата му роба. — Ще носим това бреме заедно.

Йеомна и Фан Ли се взираха ядно в очите на другия, отразявайки изкривените си от ярост лица. После изненадващо Йеомна я притегли към себе си, опирайки челото си в нейното. Тежкото му дишане разроши косите й, оголвайки раната от стрелата.

— Смъртите чийто спомен нося са много повече, от колкото можеш да си представиш.

След тези думи я освободи и отиде да отвори вратата, заставайки отстрани.

— Можеш да си тръгнеш или да останеш. Където и да идеш, искам да знаеш, че ще нося с радост всяка една частица от болката която причиних на онези стражи. Единственото, за което съжалявам е, че не дойдох по-бързо.

Тя тръсна глава за да проясни мислите си. Нима той имаше пръст в случилото се със стражите? Беше ли бленуване на болен, сънят в който мрачният дим над реката нахлу в телата на мъжете и ги разкъса на парчета? Зелените й очи й огледаха пораженията върху малкото им село, сетне се върнаха върху стотиците саксии и леглото, пропито с аромата на Йеомна. Искаше да избяга от тук преди приказното му лице да замъгли представите й за реалността, карайки я да забрави болката от отблъскването през последните месеци, но друга, глупава частица в нея, искаше да се потопи в топлите чаршафи и да вдишва аромата на кожата му отново и отново, докато той не полепнеше по всяка частица от тялото й.

,,Увладей се, Фан Ли! Забрави ли държанието на Шан Дзин когато научи, че Фан Мей ще те даде за негова жена? Мъжете не ни заслужават. Те са животни, които при първа възможност ще ограбят цялата ти чест и ще те превърнат в робиня на волята си.“

— Не знам още колко ще остана тук, но докато си тръгна искам да ме снабдиш с работа. Ако отново решиш да забравиш за съществуването ми, по-добре не ми се мяркай пред очите. Скриеш ли нещо от мен, ще разбера.

На лицето му се изписа кратко облекчение. Тя не се нае са обмисля причината и бързо се спусна по стълбите. Загледан в гърба й и полюшващата й се дълга коса, Йеомна тихо затвори вратата. От устните му се откъсна дълбока въздишка. Фан Ли дори нямаше представа, че месеците в които не я бе потърсил отчаяно се бореше с желанието си бъде с нея. Беше се страхувал, че тя ще се превърне в призрак, който щеше да го гони до края на дните му на безсмъртен дори след като тя си отидеше от този свят.

Богът на отмъщението, страхуващ се от болката на самотата. Беше ли възможно сърцето от мрак да иска нещо толкова човешко? Какъв присмех би паднал в Небесният дворец, ако чуеха за проблемите му. Може би трябваше да навести някой от тях, преди да загубеше разсъдъка си. Богът Кирин звучеше като една добра спирка на пречистването.

Със сбърчени вежди на концетрация Йеомна накара камата от рафта да се озове в дясната му ръка. Ловко нарисува символ за сливане на световете върху лявата си длан, докато външният му вид започваше да се променя — дългата му бяла коса се разтвори във въздуха, скъсявайки се до нивото на врата; очите му придобиха автентичния си златист цвят и ръста му се смали. Двата свята се слаха пред лицето му преди раната още да се е затворила.

,,Нима използвах твърде много сила? Явно наистина съм загубил всякакъв усет за контрол. “

Длата му удари дървената плоскост на вратата на колибата, но проклетият портал заяде. Той направи втори опит да отвори — същия резултат.

,,Ще трябва да я поправя когато се върна.“

По-малко от миг по-късно вратата изхвърча от пантите на средата на огромна библиотека, последвана от Йеомна, който простъпи в помещението и загърна лицето си, докато свитъци, книжа и пера с мастило хвърчаха в голямата зала на Небесния дворец.

— Господарке!

Ала преди пазителката още да бе довършила, маскираният чрез магия Йеомна скочи отвъд ръба на терасата. Жените се спогледаха ужасено, затичвайки се подире му. След обстоен оглед едно бе станало кристално ясно — фалшивата Ама беше изчезнала.