29.1 | 愤怒 Гняв

- Будна си.

Фан Ли внимателно вдигна ръка към челото си. С два пръста разтри основата на носа си, докато ароматът на познато лекарство караше сетивата й да се изострят. Чувстваше дясното си рамо като премазано от конско копито - също както бе почувствала сърцето си през онзи ден, в който бе видяла как рибарите се връщат без баща й. Тогава болката бе пронизала душата й, белязвайки я с вечна самота. Сега тялото й страдаше отново, но какво беше плътската болка пред умствения хаос? Това не беше времето да се потапя в мрачни спомени. Тя затвори очи, опитвайки се да си спомни какво се бе случило.

Вярно.

Стражите бяха открили селото.

Фан Ли рязко се изправи, осъзнавайки какво значеше това.

- ЯН ЯН?

- Успокой се - мъжки силует спокойно късаше листенцата в купата и ги стриваше на прах. - По-енергичните движения ще предизвикат силна болка.

- Опитах се да ги накарам да се бият, но страхливците избраха да бягат. Стрелците... - тя стисна клепачи, клатейки мрачно глава. - Избиваха ни като мухи. Опитах се да ги убедя да размислят, но глупаците се хвърляха в реката като риби на стръв към смъртта си. Ян Ян... виждал ли си Ян Ян? Той добре ли е?

Без да прекъсва заниманието си, Йеомна я погледна. Стиснатите му в черта устни говореха за изразено недоволство.

- За съжаление пристигнах късно. - едната му ръка нежно я избута обратно в леглото. - Ян Ян е добре. Не си хаби силите в тревоги.

Тя премига срещу облачното небе през прозореца и осъзна, че се намираше в леглото му. Ароматът на билки бе надвил този на мъж, но тя беше сигурна - тук бе и естественият аромат на самурая, който беше запомнила още при първата им среща.

- Четири месеца.

- Какво? - той пусна билката в чайника и затисна похлупака с намръщено чело. Краката му се задвижиха и той се приведе над нея, изучавайки раната й. - От инцидента в реката не са минали дори два дни. Може да ти се струват като месеци заради болката и замаяността, но те уверявам, че не са.

Тя го погледна изучаващо, сетне рече:

- Познавам те от четири месеца. - той отклони поглед и понечи да се отдръпне, но тя го улови за робата. - Защо криеш лицето си?

Опиянението от лекарствата развързваше езика й. В други обстоятелства щеше да се свие в своята черупка и да се държи опърничаво за да прикрие неудобството си, но сега притъпената й способност да мисли логично отказваше да се задейства. Всичко, което минеше през ума й, механично биваше изстреляно през устата.

- Защо ти е? - усмихна й се. Фан Ли никога не го бе виждала да се усмихва по-широко от леко сгъване на ъгълчетата на устните и това ново преживяване накара бузите й да се изчервят. - По нищо не се различава от твоето.

Тя пусна робата му.

- Няма как да знам. Може да имаш големи бузи и крив нос. Или петна като тигър. - Фан Ли натисна върна на носа си с пръст, показвайки какво има предвид.

Йеомна приседна до ръба на леглото и нави ръкави. Златистата му кожа и мускулести ръце с дълги пръсти развиха старата превръзка и намазаха раната от стрелата с лечебен мехлем. Нежният начин по който втриваше маслото я накара да измърка от удоволствие.

- Как се чувстваш? - парещата кожа на пръстите му обгаряше рамото й по приятен начин, за това Фан Ли отвърна с едва чуто сумтене. Йеомна се намръщи. - Причинявам ли ти болка? Не съобразих силата си. - пръстите му мигновено се отдръпнаха от кожата й.

- Не! - девойката притегли топлата му длан обратно върху раната си. - Моля те, продължи.

- Сигурна ли си?

- Напълно.

Той поднови движенията на пръстите си върху зачервената разранена кожа, когато в ума на Фан Ли изникна изненадващо откритие. През всички онези месеци Йеомна бе пазил колибата си от нея, но сега тя лежеше в собственото му легло. Какво го бе накарало да размисли? Може би не беше редно да го пита. Йеомна беше спасявал хора в беда и им беше давал подслон и храна. Какво беше тя за него, че той да изпитва желание да й се довери? Вярно, бяха преминали през някои малки премеждия заедно в първите дни от познанството си, но това не ги правеше близки. Йеомна можеше сам да избира кого да допусне в колибата си.

И все пак...

- За първи път ме допускаш в колибата си. Защо?

Сините му очи се изпълниха с интерес.

- Искала си да влезеш?

- Просто не допускаш никого вътре. Тоест, допускаш всички. Всички освен мен. Има ли някаква причина да ме отбягваш? Аз лош човек ли съм, самурай Йеомна?

Въпросът й изпрати тръпки по гръбнака му. Тялото му несъзнателно се приведе към нейното.

- Исках да запазя някои неща за себе си. Не знаех, че изпитваш интерес към вътрешността на колибата, иначе нямаше да я заключвам. Сега си тук, огледай се. - Фан Ли се надигна на лакти. - Внимателно. - той постави длан под главата й, за да не се налага да се изправя изцяло.

- Това са много цветя. - очите й не можеха да обгърнат огромната бройка саксии, с които беше окачена всяка една от стените. - Не знаех, че си толкова запален градинар.

- Петстотин двадесет и осем саксии.

Тя се опули невярващо срещу него.

- От къде имаш всички тези цветя? В гората не растат толкова много видове.

Той докосна листото на едно близко цвете със замислено изражение.

- Винаги съм знаел къде да ги намеря. Въпросът с грижата обаче е... малко сложен.

Фан Ли забеляза, че саксиите са обградили леглото. Леглото на Йеомна.Тя се изкикоти.

- Толкова ли ги обичаш, че спиш с тях?

- Те са за защита.

- Защита казваш... - отговорът му й припомни за летящите стрели, убили хората им. - Ти ни остави да се бием сами. Ти, който беше единствената ни защита, замина. Не обучи никого. Ако ми беше показал как да стрелям с лък или как да мятам копие, можех да защитя повече хора. - тя се засмя безрадостно. - И за какво? Спасил си сбирщина малоумни страхливци. Сред готвачите и крадците нямаше дори един, който да се изправи срещу стражите. Спести ми проповедите си, самурайче. Нито на вас, нито на монасите може да се има вяра. Планирал ли беше да ни оставиш? Или се върна, когато опожариха цялото село? - тя се завъртя объркано. - Ах. Твоята колиба сигурно е единствената оцеляла. Ето защо най-сетне ме пусна вътре. Върнал си се, след като не е останало нищо. Ако си искал да се отървеш от нас, да ми беше казал. Щях да си тръгна много отдавна от тук и без да ме молиш.

Йеомна скръсти ръце пред гърдите си. Лицето му беше огледален образ на нейното мрачно изражение, и макар половината да се намираше под синята кожена маска, аурата на гняв която се виеше около едрата му фигура отговаряше точно на тази, която витаеше около самата Фан Ли. Ако обикновено двамата бяха абсолютни противоположности един на друг, то сега можеха да оцветят еднаква гама от емоции и в нюанси на обида, срам и ярост.

- Ако ме беше оставила да продължа, щях да ти кажа, че само малка част от хората са мъртви. - тя зяпна невярващо, но той я игнорира. - Никого не съм оставял. Върнах се веднага щом открих това за което отидох. Не бях очаквал да се забавя толкова, но в света на мъртвите времето тече по друг начин.

Силното ахване на Фан Ли изпълни колибата. На вратата се почука и Йеомна затисна устата й с ръка, обръщайки лице към прозорчето.

- Не сега, Ян Ян. Мис Ли още не се е събудила.

Как смееше! Този лъжлив самурай си позволяваше твърде много. Фан Ли опита да му извика да разкара дланта си от лицето й, но от устните й не излезе дори звук. Ядосана, започна да удря с ръце по леглото. Едва когато стъпките на Ян Ян се отдалечиха, самураят я освободи. С рязко дърпане тя скъса връвта на маската му и се взря в оголеното му лице. Всички самураи ли са толкова красиви? Наложи й се да мисли за гнева си вместо за красивото му лице, ако искаше да го научи на добър урок.

- Забранявам ти да отнемаш правото ми на избор повече! - ръката й хвърли маската сред саксиите. - Сега аз отнех твоето. Какво е чувството?

Той опря брадичка на дланта си.

- Ако това те кара да се чувстваш по-добре, значи и аз се чувствам по-добре.

Тя отвори уста за да отвърне със следващия си остроумен отговор, когато осъзна, че действието й е привлякло вниманието му. Бузите й се издуха от инат. Богове, защо очите му я гледаха толкова странно? Миглите й запърхаха по-бързо, докато тялото й се отпускаше обратно върху леглото.

По-далеч от него.

Тя преглътна, загърна се с одеялото което й бе дал и се завъртя с гръб.

- Не желая да разговарям с теб. Остави Ян Ян сам. Ами ако го бяха убили? Не те ли интересува живота на твоя чирак? - обзе я втора вълна от гняв, която разтресе тялото й и заличи фантазиите за хубавото му лице. Тя се изправи и сграбчи края на одеялото, готова да си тръгне от колибата. - Не желая да имам нищо повече с егоист като теб. Ще продължа пътуването си, както беше плана ми преди да те срещна. Животът ми беше много по-хубав, когато теб те нямаше в него. - кракът й направи крачка, когато столът му се плъзна по дъсчения под и Йеомна препречи пътя й, изправяйки се в умопомрачителния си ръст от два метра.