26.2 |伪装 Дегизировка

ТРЪНИТЕ ПО СУХИТЕ храсти се забиваха в платовете на дрехите им, чупеха се в кожата и опитваха да ги забавят, но нито Йеомна, нито Фан Ли намаляха темпо. Ходилата им преминаваха през буци засъхнала кал, чупеха паднали клони и смачкваха малкото останали зелени стръкове трева. Двамата тичаха неуморно, до момента, в който единствено песните на щурците изпълваха слуха им. Едва тогава Фан Ли се свлече на колене в тревата и жадно започна да пълни гърдите си с въздух. Ян Ян слезе от гърба на своя шиди и приседна до нея, изваждайки печени ядки от пазвата си. Йеомна дори не се беше задъхал, но опря гръб на близкото дърво до тях. Докато Фан Ли си почиваше, богът провери състоянието на лъка и посегна към ядките.

— Сега какво ще правим? — попита Ян Ян и си взе нова ядка. — Нашето момиче не може да се омъжи за този грозник.

Очите на Йеомна се разшириха и богът се закашля, когато парче фъстък се заклещи в гърлото му. Той започна да удря с ръка по гърдите си, молейки се Ян Ян да не изръси още някоя глупост.

— Мис Ли не е нашето момиче. Тя принадлежи на видна секта и трябва да се върне при семейството си.

От мястото си, Фан Ли го изгледа кръвнишки.

— Върна ли се там, майка ми ще настоява за този брак и докато се усетя, ще нося децата на този недъг глупак.

Ян Ян се съгласи, кимайки важно като някой аристократ.

— Казах ли ти? Тя е нашето момиче.

Йеомна поклати глава и скръсти ръце.

— Защо не искаш този брак? Мислех, че всички девойки покорно слушат родителите си.

Фан Ли се изправи на лакти за да го погледне студено.

— Ами ти? Носиш тази перука и монашески дрехи за да се преструваш на стар. И каква е тази маска? За много загадъчен ли се имаш?

Ръката на Ян Ян замръзна пред устата му.

— Ще ме прощаваш, учителю, но Фан Ли ти отвя шапката. Наистина, защо носиш тази маска? Какъв е смисълът от нея? — детето направи жест към собственото си лице, покривайки очи с длан. — Ето, така и аз съм неразпознаваем като теб.

Йеомна дръпна веригата която ги свързваше, отделяйки ръката на Ян Ян от лицето му.

— Знаеш защо нося тази маска.

Момчето сбърчи носле за миг, сетне отвори широко уста.

— Ооо, да — то погледна към Фан Ли и посочи ядките в шепата си. — Ако ще оставате с нас мис, ще трябва да се храните. Ние често бягаме.

Йеомна го срита по крака с върха на ботуша си, на което Ян Ян се оплези предизвикателно.

— Няма никакво нас, Ян Ян. Ние с теб трябва да намерим човек, който да махне това — Йеомна разклати веригата между тях. — А после вие двамата се прибирате у дома.

Фан Ли и Ян Ян се спогледаха.

— Изключено! — отвърнаха едновременно.

— Никога няма да се омъжа за Шан Дзин — рече категорично Фан Ли.

— А аз оставам с теб — обади се Ян Ян.

Богът изръмжа ниско и улови главата си в шепи.

Кога се беше забъркал не с един, а цели двама смъртни? Не стига, че трябваше да се крие от Ама, но и щеше да отговаря за още двама души.

Нима сънуваше? Защото това несъмнено беше кошмар, от който нямаше търпение да се събуди.

— Успокой се, учителю. Тази гора не принадлежи на никой от градовете. От тук минават само бегълци и бездомници. Ако закрепим колибата до брега и се скрием там за няколко дни докато спрат да ни търсят, после ще можем да тръгнем спокойно към следващият град.

Йеомна реши да премълчи факта, че него никога нямаше да спрат да го търсят, и замислено се взря в красивата девойка, облечена в мъжки дрехи.

— Още не знаем дали мис Ли смята да остане с нас.

— Значи все пак приемаш тя да остане с нас?

Щастието върху лицето на Ян Ян размекна гнева на Йеомна. Високият белокос самурай въздъхна и вдигна ръка, прокарвайки пръсти през косата си.

— Стига тя да желае и да не й е проблем, може да остане.

Цялото внимание се насочи към Фан Ли. Тя се поизправи на мястото си и се усмихна наполовина. По всичко личеше, че сериозно премисляше решението си.

Накрая каза:

— Като се замисля, бих могла да остана тук за няколко нощи. Но само, докато търсенето умори слугите на семейството ми! После сте сами да правите... — ръката й помаха във въздуха, докато девойката бърчеше нос. — ...каквото правехте и преди да се срещнем.

Йеомна протегна ръка, отвръщайки на усмивката й. Макар сам да не се усещаше, погледът му беше прикован във всеки нейн жест.

— Съгласен съм.

Девойката леко се стъписа. Беше странно колко по-различен беше този непознат мъж от Шан Дзин, с когото беше свикнала да се среща. Ако майка й беше тук да види как се канеше да докосне ръката на мъж, Фан Мей би припаднала на мига. Фан Ли колебливо уви ръка около единият от пръстите му. Седящият помежду им Ян Ян изгълта последните ядки и звучно облиза солта от дланта си, протягайки се към тях.

— ЪГХ! ЯН ЯННН!

— Хахахахах... да си бяхте видели лицата! Хахахаха!

Докато Ян Ян се забавляваше на гениалната си идея, на Фан Ли й хрумна друга. Тъй като планът й за бягство беше за един, сега цялата схема се предначерта из основи в ума й. Тя се изправи на крака и свали шапката си, надявайки
я върху главата на момчето.

— Първо обаче ще трябва да се отбием през Зан Лан Пинг.

Йеомна игнорира смеха на детето и повдигна въпросително вежда. Начинът, по който очите на Фан Ли светваха и цялото й лице се озаряваше щом й хрумнеше идея, щеше да го преследва до края на живота му под формата на красив, секващ дъха мираж.

— Защо?

— Защото — тя елегантно преметна шала през лицето си и му обърна гръб, развявайки дългите си коси. — Е време да сменим дегизировката си.

Опиянен от сладкият аромат на лилии, Йеомна можеше само да се взира след нея. Като в просъница се изправи и я последва. За миг дори му хрумна една много налудничева мисъл — разбира се, че щеше да тръгне след нея; дори за още едно нейно докосване би прекосил планина, какво оставаше да зърне тази усмивка отново.

Тази мисъл го накара да се засмее тихичко.

Ян Ян приближи към него и покри уста с ръка, шепнейки:

— На какво се смееш, учителю?

Йеомна поклати развеселено глава.

— Няма нищо.

Ала имаше. И това нещо го плашеше повече, от колкото някога би признал.