8 | 黑暗 Мрак

- Ще науча ли името ви?

От час насам Си Янг следваше неотлъчно момчето сред калните локви и къртичи дупки, и вече се чувстваше уморена, понеже й се налагаше да подтичва за да не изостане - краката му бяха прекалено дълги и й беше невъзможно да поддържа същото темпо.

- От кога едно име е от толкова голямо значение?

Тя заобиколи една паднало в калта дърво, успя да настигне младежа и му се усмихна в отговор.

- Името е от огромно значение. Точно затова бих ви разбрала, ако не искате да ми го споделите. Но все някак трябва да се обръщам към вас, нали така? Аз ви казах моето, така че е редно сега да разбера вашето.

Той й хвърли студен поглед.

- Син Йао.

Тя се усмихна още по-широко, преструвайки се на сляпа за лошото му настроение.

- Ето, вече мога да говоря с теб на ,,ти".

Той рязко спря. Когато се извърна, на лицето му се мъдреше злобна усмивка. Макар да беше с година или две по-млад от нея, той я гледаше отвисоко, а блясъкът в очите му беше като на напълно възрастен човек.

- И с какво показах, че ми се говори с теб?

Си Янг се смути.

- Тогава поне приеми предложението ми да дойдеш под чадъра. Вали откакто напуснахме Бай. Не искам да съм причината за смъртта ти, ако се разболееш.

Той се засмя безрадостно и закрачи с двойно повече бързина, оставяйки я далеч зад гърба си. Реакцията му я обърка и Си Янг погледна ШиШи, докато черната фигура на Син Йао криволичеше между дърветата.

- Какво толкова направих?

Чадърът сви замислено устни.

- Нямам представа. Досега не бях срещал толкова ядосано момче.

- Дали му напомням на някого когото не харесва?

ШиШи изсумтя, извъртайки големите си очи.

- Просто бъди внимателна с него и го остави да се гневи. Рано или късно ще порасне.

Си Янг се изкикоти и кимна. ШиШи беше прав - отношението на Син Йао не беше нейн проблем и нямаше смисъл да го приема навътре. Самата тя често изпадаше в дълбоки, мрачни размисли и биваше напълно погълната в тях.

Стъпвайки пъргаво върху местата от по-суха пръст, тя продължи да следва Син Йао навътре в гората. На няколко пъти преднамерено изоставаше и скришно улавяше по някоя тлъсна жаба с която да нахрани ШиШи, но иначе се придържаше на прилично разстояние - нито прекалено близо за да го обиди, нито прекалено далеч, за да се изгуби.

Син Йао не спря за почивка дори веднъж. Си Янг многократно го молеше да спрат, но той твърдо отказваше и тя започваше да смята, че искаше да се отърве по-бързо от присъствието й.

Си Янг никога не беше имала себе си за досадна личност, но грубото отношение на Син Йао почти успяваше да я накара да го повярва. Той не се обърна да попита защо пътува, не се спря когато щеше да се строполи от умора и ни най-малко не се трогна, когато изтича пред него и опита да го спре, молейки го да поседне на някое дърво докато силите й се върнат.

Намалиха темпо едва щом слънцето се скри зад хоризонта и небето започна да потъмнява. Си Янг се възползва за да опре чело на ствола на едно мокро дърво и да си поеме дъх.

- Моля те, кажи ми, че ще спрем някъде за да спим през нощта.

Той спря и скръсти ръце пред гърдите си на няколко крачки от нея. Изражението му остана неразгадаемо.

- Има още много път до Хунцин.

Си Янг поклати глава и притвори очи.

- Само за час. Толкова ще ми е достатъчно.

Атмосферата между двама им се сгъсти.

- Нямаш представа колко силно ме блазни възможността да те оставя да се оправяш сама през остатъка от пътя.

Тя отвори очи за да го погледне - изглеждаше мъртвешки сериозен.

- Тогава ме остави. И без друго не си длъжен да го правиш.

Челюстта му се стегна, после той се завъртя и посочи нещо в далечината. Очите на Си Янг различиха очертанията на малка пещера.

- Ще пренощуваме там.

Тя се оттласна от дървото. Когато Син Йао долови мишите й стъпки и извърна лице в нейна посока силно се намръщи.

- Спри да цивриш.

Тя подсмъркна и сведе глава, обгръщайки мъничкото си тяло с ръце.

- Защо ми помагаш? Очевидно е, че не искаш. Върни се у дома при семейството си. Ако можех, сега аз също щях да бъда с моето.

Младото момче изпъшка раздразнено преди да поднови крачка. Ръката му се вдигна за да й покаже да го последва.

- Спри да повтаряш тази глупост.

Тя забърза крачка за да се изравнят. Ръката й се вдигна за да попие сълзите събрали се по миглите й, докато другата силно стискаше дръжката на ШиШи.

- Какво повтарям?

За момент изглеждаше сякаш той няма да й отговори, но после присви черните си очи и рече студено:

- Замисляла ли си се, че може да нямам семейство?

Си Янг потрепери.

- В името на Пангу, толкова съжалявам! Хиляди пъти се извинявам, Син Йао! Трябваше да внимавам повече какво казвам.

Истината беше, че липсата на сън й се отразяваше повече от зле. Обикновено Си Янг не би била толкова бъбрива, но трябваше да държи умората далеч, а и се радваше на това, че не й се налага да пътува сама. Дори за кратко, присъствието му щеше да я разсее от мрачните привидения, които я дебнеха в сенките.

След краткият неловък разговор, двамата не си размениха и дума по пътя за пещерата. Син Йао се радваше от настъпилото мълчание - той безпроблемно заобикаляше бодливите храсти и хлъзгавите попадали листа, сякаш мракът беше негов стар познайник. Зад него Си Янг се спъваше във всяка буца кал, изпречила се на пътя й. Обувките й отдавна бяха подгизнали и вече едва усещаше пръстите на краката си. Нейното зрение далеч не беше така привикнало с гористата местност в тези късни часове и не след дълго тя се озова лице в лице с охлюв, лазещ по кората на високо дърво.

- Как успяваш да виждаш толкова добре? - тя разтри лицето си за да разнесе болката, когато осъзна, че вече не може да различи черната му фигура.

Да не би да се опитваше да я сплаши? Тя бавно се завъртя в кръг и краката й заджавкаха звучно в меката пръст. Дъждът отдавна беше спрял, но сега студът се просмукваше през мокрите дрехи, подсилвайки страха й.

- Син Йао?