35 | 有罪 Вина

— Йеомна... — усмихна се Фан Ли.

Каквото и да се готвеше са изрече след това, пустият му отнесен поглед и отпуснатите, люлеещи се отстрани на тялото ръце, я накараха да замълчи. Очакваше всичко друго, но не и съсипан мъж на прага на силите си. Това не беше Йеомна. Огромният мъж с разпокъсана мръсна роба вървящ срещу нея беше сянка, погълната от угризения и мъка. Когато очите им се срещнаха, Фан Ли видя само една куха черупка. Умисленият и мил Йеомна когото познаваше го нямаше. Мъжът, който бе спасявал Ян Ян стотици пъти, бе се изправил срещу императора молейки за милост над крадци и прокажени, и бе убил бог за да я спаси от изнасилване го нямаше.

— Йеомна? — този път интонацията й беше с нотка на притеснение.

Богът не спираше да се приближава сякаш нямаше никакво намерение да спре. Фан Ли плахо изхлипа. Дали не го бе изгубила завинаги? Някъде там, повреме на тази битка, частица от него си беше отишла и тя се страхуваше, истински се страхуваше, че именно тази частица го е спирала от това да мрази хората като всички богове които ги бяха забравили.

Но той не премина през нея. О, той изобщо не я бе забравил... кървавата му длан леко докосна мръсната й коса, сякаш се страхуваше, че ако направи по-рязко движение тя ще се разтвори като видение пред очите му. В този едничък жест искаше да й покаже цялата обич, която съсипаното му кървящо сърце можеше да изпитва, а после заплака безмълвно подобно на изсечена от мрамор скала, изтривайки спомените й за последните няколко дни. Голото й тяло се отпусна в ръцете му, доказателство за кръговрата от грешки от който не можеше да излезе. Докато първите капки на топлият летен дъжд закапаха от небето, Йеомна прибра Ян Ян и Фан Ли в колибата си и се погрижи за раните им. Движенията му бяха механични и лишени от всякаква емоция. Билките, които втриваше, сякаш бяха загубили аромата си. Дъждът, светкавиците в небето и гласовете на мъжете отвън под навесите, се сливаха с пространството като сън, в който той нито чуваше, нито виждаше.

По време на късната вечеря никой не посмя да го повика. Никой не пожела да узнае и какво се е случило с Ци Лин. Мъжете, които бе спасил, бяха егоисти. Искаше му се да не е така. Каквото и да правеше в живота си, всеки намираше у него единствено изгода. Боговете, задето го имаха на своя страна. Хората, задето можеше да ги опази от стражите на императора. Момичето, до което той никога нямаше да седне като равен и Ян Ян... момчето, чиито мъртви родители никога нямаше да успее да замени.

Беше прекарал целият си живот с мисълта, че е важен за някого, а сега излизаше, че всичко е било лъжа. Киринът го нямаше. Един от петимата първи богове и единственият, който бе смятал за свой приятел, беше мъртъв. Чувстваше се като дете — изгубен, наранен и празен. Нямаше никой, с когото да сподели и да разбере неизмеримите размери на болката му. Не разполагаше и с опиум, който да успее да изтрие спомените. Всичко беше тук — в тези стари стени на черепа му, където виковете на умиращите не спираха своя вой за отмъщение.

Повечето време прекарваше в седене на дървения стол до прозореца с провесена глава над облегалката. Гърдите му не се спуснаха или повдигнаха дори веднъж — вече не разполагаше с енергия която да вложи в това да се преструва на човек. Нямаше и желание, което да го накара да се изправи и да се заеме за работа. Едничкото, което му бе останало на този свят бяха спомените на Фан Ли и нейните чувства, а част от тях вече бяха безвъзвратно заличени.

Времето сякаш бе спряло в един от онези негови кошмари, в които баща му го оставяше да се справя сам с омразата, която всички изпитваха към него.

Йеомна беше съсипан. Часове наред прехвърляше спомените, оставили отпечатък в съзнанието му и осъзнаваше, че винаги е бил сляп. Наивен. Абсолютен глупак.

В миговете на най-голямо отчаяние беше сядал на пода до леглото на Фан Ли и я бе люлял в ръцете си, сякаш бе крадец, който можеше да си спечели малко време единствено докато тя беше под силата на успокояващите приспивни билки. Всеки миг Аматерасу можеше да нахълта от вратата и да му я отнеме. Не на него — тя не беше негова, — а на света. Фан Ли го беше помолила да не отива, а той я бе оставил с Ци Лин.

Ци Лин. Ци Лин. Ци Лин.

Всяко повтаряне на името му се забиваше като копие в гърдите на Йеомна, докато накрая вината не се превърна в дишащ демон, който седеше, спеше и се къпеше заедно с него. На петият ден богът изхвърча през вратата на колибата и сграбчи чука по пътя. Застанал над наковалнята разпери пръсти отгоре й и замахна, нанасяйки силен удар върху дясната си ръка. Тази гротеска картина на лудост удиви всички и ги накара да се приберат в колибите си, където се бояха да обсъдят какво би могло да го докара до това състояние.

Никой от тях не знаеше, че с тази ръка Йеомна бе убил своя приятел.

Докато чупеше костите и разкъсваше жилите с чука, чудовищната му вина му се присмиваше. Заедно с нарастващото му отчаяние ударите ставаха по-силни. По-бързи. Трошаха костите като сол и ги стриваха на кървави петна. Чупейки наново ръката си с чука още преди кожата да е зараснала, Йеомна се наказваше за това, че бе споделил с Кирина за Фан Ли и той я бе пожелал. Ако беше опитал да му отнеме нещо друго, Йеомна никога нямаше да стигна толкова далеч — дори доброволно щеше да се остави на Ци Лин да го довърши. Ама скоро щеше да го открие. Беше по-добре да се включи във войната и да остави Фан Ли с малкото й спомени за него да мисли, че е умрял там като смъртен, вместо цял живот да се пита къде е. Не можеше да си позволи да сгреши втори път. Нямаше да си позволи да сгреши втори път.

Йеомна гледаше как раните е затварят и все по-ясно си даваше сметка, че сега силите му не бяха заключени. Същите, от които се страхуваше толкова много. Но най-лошото от всичко беше вината. Ци Лин дори не бе използвал божествените си способности за да го убие. Беше се въздържал, биейки се с него като равен, знаейки, че Йеомна никога не би пуснал опустошителният мрак на свобода. Беше ли се оставил да бъде убит? Йеомна никога нямаше да разбере отговорът на този въпрос.

Последните два удара с чука преди да рухне от пълно изтощение приветстваха залеза.

ДЗЪН.

Чукът падна в тревата с глухо тупване. Без да си дава сметка, обратното броене до пълната загуба на ума му беше започнало да тече.