8.2 | 男孩 Момче

Гласът на момчето този път се чу по-близо:

— Не, но имаме сухи дърва! Чух, че искате да запалите огън?

Си Янг се ухили и скочи на крака, напълно забравяйки за сенките в мрака. Тя се приземи тежко в мократа пръст пред пещерата и побърза да открие момчето, направлявайки го чрез гласа си. Когато очите й привикнаха с оскъдната лунна светлина съзря малка факла, криволичеща между дърветата. Момчето действително беше малко — на не повече от шест. Мъничката му длан стискаше дървената факлата,  държейки я високо над главата си, за да осветява повече от пътя.

С всяка крачка която правеше към Си Янг, толкова по-ясно тя виждаше закачулената женска фигура, превита зад гърба му. Женска ръка лежеше върху рамото на момчето, докато върха на дълга пръчка опипваше пътя пред краката й.

Белезите на Си Янг сякаш запариха върху кожата й и тя повдигна пръсти за да ги закрие. Тази жена беше сляпа, точно като нейната Капчица. Дали и тя беше преживяла нещо ужасяващо за да стигне дотук?

— Мис?

Гласът на малкото дете откъсна Си Янг от бездната на отчаянието. На светлината от факлата то видя как очите й останаха приковани върху придружителката му. По това как преглътна тежко и зениците му се разшириха беше ясно, че видът й го уплаши. Си Янг знаеше какво вижда: ниско и слабо белязано момиче, с коса, покриваща половината му лице. Останалото беше онази половина, в която се намираха плашещите й черни очи и тънките устни, над които се намира малък чип нос.

— Това е мама.

Си Янг се поклони, без да отделя поглед от закачулената фигура.

— Драго ми е да се запознаем. Казвам се Си Янг.

Момчето нацупи устни по възможно най-невинния начин, карайки сърцето й да се свие. Ръчичката стискаща факлата потрепери.

— Мама не може да говори.

Жената любящо го прегърна и загали косите му.

— Съжалявам. — каза искрено Си Янг.

Тя стоеше и се взираше в сакатата майка, несигурна какво друго да каже. Съдбата очевидно не беше благосклонна към всички и освен Си Янг, тази жена също имаше нещастието да познава лошата й страна.

— Недейте. — усмихна се момчето в прегръдките на майка си. — Мама е прекрасна и без да може да ме види или говори с мен.

— Разбира се!

Си Янг направи опит да се усмихне, но беше безсмислено. Сърцето й вече ги оплакваше.

Момчето се извъртя и раздруса раницата на гърба си.

— Тези дърва ще стигнат ли?

Тя не можеше да повярва как това малко момче беше носило всички тези дърва през целия път в гората и протегна ръце за да му помогне, но то я спря.

— Недейте, мис Янг! Аз съм достатъчно голям да се справям без чужда помощ. Ще нараните ръцете си.

Си Янг сведе очи към разранените си длани. Пръстите й се свиха в юмруци, които тя притисна към тялото си. Щом това малко момче искаше да се почувства мъж, коя беше тя да съсипва красивата му мечта?

— Добре тогава! Аз и моят спътник ще бъдем много щастливи да споделим пещерата си с вас.

В същия миг от вътрешността на пещерата се чу раздразненото мърморене на Син Йао. Тя се усмихна още по-широко и докосна рамото на закачулената жена.

— Не се обиждайте от думите му. Той има голяма уста, но иначе не би ви навредил.

Нали?

Тя не беше напълно сигурна по този въпрос. Младежът сам беше предложил да я съпроводи до Хунцин и освен хапливите си коментари, не й беше направил никакво зло, но Си Янг все още не можеше да каже що за човек е.

Жената наклони глава под голямата качулка.

— Аз мога да защитя мама от всичко. Трябваше да видиш как се бих с трима крадци преди дни, мис Янг! Вече знаят да не се закачат с хората.

Си Янг се изкикоти и кимна към пещерата. Някак вече не се страхуваше от мрака — не и със сладката усмивка на малкото момче, докато то радостно й обясняваше за премеждията си като герой.

Тя му отправи най-широката си усмивка.

— Предлагам ти и аз да запалим огъня, преди да сме премръзнали до кости. Какво ще кажеш?

a/n: Тази глава ще я посветя на приятеля си, който преди година се регистрира в сайта само за да чете творбите ми и в последствие забрави паролата си — ако някой ден четеш това, благодаря ти, че ме подкрепи за историята на момчето и майка му, както и за създаването на Йеомна! Винаги се чувствам несигурна в това което пиша, но ти някак успяваш да ме накараш да вярвам, че наистина звучи като издадена книга.