5|陰影 Сенки

ПЪЛНАТА ЛУНА се отразяваше в чифт черни очи. Тези черни очи принадлежаха на смълчан призрак, свит в сенките на малката селска колиба подобно на уплашено дете. Прокълнатата му душа се бореше със страх, който доскоро беше виждал като минало което е загърбил. Сърцето му беше като изковано от лед — кротко като спокойните води на горско езеро.

Лицето обаче...

Под белезите обрамчаващи тези черни като въглен очи кипеше гняв, толкова силен, че можеше да запали дървения под, да обгори спящата Чен Хао и да изпепели всички дървета в планината. В основата на този гняв се коренеше всичката омраза, която Си Янг беше натрупала към себе си през годините.

Всеки път когато онзи глас й нашепнеше какво ще се случи, Си Янг го пренебрегваше. Правеше се на глуха и сляпа, и когато знамението му се изпълнеше, заблуждаваше себе си, че това е просто случайност. Но колко случайности имат силата да се повтарят в продължение на тринадесет години?

Си Янг вдигна превързаната си ръка и бавно разви бинтовете, оставяйки ги да се спуснат върху дъските. Памучният плат образува кървава купчина която тя смачка и скри зад коша с плодове. Все така внимавайки да не събуди своята Кристална капка, младото момиче извади помадата и обилно намаза белязаното си лице. Надвесена над купа с вода, тя се погрижи да не остави незакрито парче кожа и върза тежката си коса на стегнат кок. Така. Вече можеше да излезе без да се притеснява, че някой ще я разкрие.

Си Янг взе ШиШи подръка, натисна бравата и се промъкна навън, затваряйки със същото безшумно, ловко движение. Луната беше свидетел на една самотна сянка, пробягала през мократа пръст в посока към пазара. Сега там нямаше никого, но Си Янг се надяваше именно на това. Ако успееше да се промъкне незабелязано в къщата на някой богат земевладелец, може би щеше да открие временен заместител за болестта на Хао. Боговете й бяха свидетели, че беше научила субстанцията и аромата на почти всички билки. Единственото от което се нуждаеше беше късмет — нещо, с което Си Янг не можеше да се похвали.

Стъпвайки на пръсти тя се придвижи до голямо, самотно дърво и се покатери за да огледа терена. На около стотина метра пред нея се простираше голямата стена на къщата на Монг Яо. Сега оставаше да прескочи стените, да се промъкне през градината, да се качи на второто ниво и да влезе през някой прозорец.

Съсредоточи се! Ами ако Фен Нинг беше тук да те види?

Ръцете й се свиха в юмруци. Духът й леко се приповдигна, но после погледът й попадна върху белязаните й длани и лицето й отново помръкна. Ако принц Фен Нинг беше тук сега, това само щеше да го отврати повече. Не стига, че беше покрита с белезни, но беше и крадла. Трябваше отдавна да е преживяла жалкото си влечение към принца, но ето, че то не й даваше мира дори в мигове като този.

Не мисли за това сега!, нареди на себе си.

Това не беше първият път в който се промъкваше в нечий дом, но беше първият, в който щеше да краде от такъв начетен човек. Рискът за провал беше голям. Много по-голям отколкото преди, когато крадеше храна през зимата за да не умрат от глад. Тогава мишените й бяха малки и не много богати къщи на нейни познати съселяни, които бяха твърде злобни за да им помогнат, но твърде богати за да я накарат да съжалява за действията си.

Си Янг се промъкна до високата ограда придържайки се в прикритието на останалите селски колиби. Почти се беше качила отгоре когато нечий стъпки я накараха да се обърне. Върху боядисаното й в бяло като призрак лице се изписа шок. Как беше пропуснала да забележи, че наблизо има човек?

ШиШи, който висеше на гърба й, се разлюля заплашително съскайки като змия.

— Това е онзи монах!

— Сигурен ли си?

Си Янг изтръпна от ужас при споменаването на стареца и истински се надяваше ШиШи да греши.

— Виждам го! Той е, Си Янг!

Как ли би постъпил Фен Нинг на нейно място? Никак, заключи тя. Принцът щеше да бъде съпроводен от свита с умели войни, които да го пазят от всяка предполагаема опасност. Обезкоръжено, младото момиче почувства как ръцете й започват да треперят. Тя скочи обратно, опирайки гръб на стената. Ръката й се вдигна и измъкна ШиШи.

— Къде отиде?

— Точно до теб!

В същият миг сбръчкана бледа ръка се стрелна към шията й. Ако не беше ШиШи, може би сега щеше да я държи за шията. Си Янг ловко изби ръката настрана и отскочи вляво, улавяйки монаха за бялата роба.

— Не мога да го ударя! — проплака Си Янг.

Старикът се отскубна от хватката и се озъби свирепо, блъскайки я назад. Си Янг се озова в мократа пръст, но бързо се претъколи встрани когато няколко остри игли полетяха в нейна посока.

— БЯГАЙ СИ ЯНГ, БЯГАЙ! — извика ШиШи.

— ТОВА ПРАВЯ!

Малките й тесни стъпала умело увеличиха разстоянието помежду им, докато някой изненадващо не се изпречи на пътяй. Две ръце се опитаха да я уловят, но беше твърде късно. Тя се блъсна в непознатия поваляйки го със себе си. Телата им се превърнаха в плетеница от крайници. ШиШи прелетя във въздуха и се заби надолу с главата, а до него се приплъзна тежката кания на култиваторски меч. 

— Добре ли сте?

Си Янг бързо се отърси от шока си и се пресегна към чадъра си, притискайки го към шията на младежа.

— Кой си ти? Заедно ли работите? Говори или ще те ударя!

По дрехите му Си Янг можеше да прецени, че е млад възпитаник на видна култиваторска* секта. Сигурно беше излязъл на нощен лов за зли духове, но какво ако грешеше и двамата бяха съучастници?

Младежът изкриви устни в израз на объркване.

— Какво?

— Чу ме! — скастри го Си Янг.

— Не знам за какво говориш! От три дни преследвам... ЗАЛЕГНИ! — ръцете му обгърнаха тялото й и двамата отново се претърколиха встрани, разбивайки стената на дървена ограда.

Си Янг бързо огледа обстановката и осъзна, че колибата й е позната. Въпреки че не можеше да си спомни името на семейството което живееше там, тя веднага припозна вратичката към хамбара.

— Вътре!

Момчето култиватор поклати глава.

— Не мога да оставя меча си.

Си Янг го изгледа сякаш беше луд.

— Монахът е изключително бърз и силен. Не съм виждала подобно нещо преди. Не мисля, че е удачно да се изправяш сам срещу него.

Непознатият захапа устна и стисна очи, борейки се с дилемата, която разкъсваше душата му.

"Може би му е за първи път и се страхува", помисли си Си Янг.

— Мис, аз съм култиватор. Работата ми е да се боря срещу злите духове, а този монах е подвид Рейки с какъвто не сме се сблъсквали преди. За да Ви защитя трябва да се върна за меча си, разбирате ли?

Си Янг кимна зашеметена. Само като се замислеше как беше решила, че той се страхува да се изправи срещу монаха! Култиваторите биваха обучавани за всякакви страховити ситуации и техният най-висш дълг беше да бранят невинните. Той не се страхуваше за себе си — страхуваше се за нея.

Култиватор — обучавани в манастир млади момчета на възраст около 17/18 години, които се борят срещу злите духове. Всяко едно от тези подбрани млади момчета има духовно ядро с магическа сила, което им позволява да контролират меча си без да го докосват. В зависмост от силата им хората ги делят на умели и неумели, като умелите култиватори са тези, които достигат до владеене на проста магия — временно парализиране, магическа музика или нишки изтъкани от магия.

Култиваторите обикновенно кръщават мечовете си или магическите си предмети и те често им остават верни до гроб.