16.2 | 血液 Кръв

Когато приближи достатъчно, видя как големият равен участък сняг отразява лунната светлина върху две биещи се фигури — едната на висок мъж с широки рамене, а другата на мръсен селянин с изпокъсани дрехи. Йао не се виждаше никъде. Младежът сигурно се беше сгушил в сенките за да се облекчи и изобщо не обръщаше внимание на случилото се.

Тя вдигна своя чадър и запристъпва неуверено напред, наблюдавайки внимателно играта на остриетата, когато изведнъж спря шокирана. В разширените й черни зеници блясъкът на двете остриета отрази как високата фигура лениво парираше ударите на селянина.

Войнът си играеше със селянина!

Си Янг стоеше онемяла, съзерцавайки лекотата с която едрата фигура движеше китката си — сякаш беше майстор-готвач, поръсващ завършителните подправки върху ястието с отработен, леко отегчен жест.

Главата на същата висока фигура се обърна леко в нейна посока и благодарение на сянката, която хвърляха облаците, Си Янг успя да различи единствено силна челюст и мъжествено изваяни черти. После фигурата се радвижи и скочи на една ниска скала, усмихвайки се под лунния сърп. Беше Йао. Лицето му се хилеше като палав демон към Си Янг и макар тя да можеше да се закълне, че беше същият мъж, сега очите й виждаха ясно лицето на младеж. Нима беше видяла грешно?

—Добре си дошла! — поздрави я нахакано Йао и се поклони драматично, хвърляйки меча си във въздуха.

Селянинът и Си Янг вдигнаха глава за да проследят дъгата която оръжието описа, преди върха да се забие в крака на дрипавият мъж. Никой не беше очаквал подобен развой на събитията, затова селянинът успя само да изскимти тихо, докато дръжката вибрираше от остатъчната инерция.

Йао се спусна спокойно от скалата и се изпъна като човек, току-що станал от сън.

—Защо не кажеш здрасти на новият ни приятел?

Селянинът беше захвърлил своя меч и се бореше да го изтегли, но острието беше забито толкова дълбоко, че дори не успяваше да го помръдне.

Си Янг отвори уста и я затвори отново. От небето заваля сняг и тя разсеяно вдигна ръка, разтваряйки ШиШи.

—Няма ли да се запознаете? — повдигна вежди младежът, приближавайки в нейна посока.

Пръстите му игриво въртяха златната обица, а в очите му блестеше забавление. Очевидно изпитваше огромно задоволство от болката, която беше причинил на селянина.

Това успя да погнуси Си Янг и тя най-накрая се отърси от шока си, насочвайки се към плачещият мъж.

—Ще ми позволите ли да ви помогна?

Непознатият вдигна мръсната си глава и се озъби с жълтите си зъби.

—Махни се от тук!

—Но аз исках...

—Убий го! — той се приведе и издърпа старият си ръждив меч. — Наръгай го! Той е чудовище! Виж какво ми причини!

Младото момиче прехапа устна.

—Раната ви кърви много лошо. Скоро ще изгубите съзнание от кръвозагуба. Позволете ми да... — селянинът се пресегна и я улови за ръката.

—ГЛУПАВА КУРВА! НЕ ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ СЕ ГОВОРИ? СЕГА ЩЕ УМРЕШ!

Си Янг изписка уплашено от изненадващата злоба, която този мъж изпитваше без дори да я познава. За нейн късмет ШиШи се приведе напред и захапа ухото му.

—Йокай?! — удиви се непознатият. — ВЕЩИЦА! ЗАКРИЛНИЦА НА ДЕМОНИ!

Той се канеше да я удари и вероятно щеше да успее, стига мечът да не се беше изтеглил сам от пръстта и да беше отсякъл главата му пред очите й. Кръвта намокри лицето на Си Янг и напои дрехите й, оплиска снега и превърна бялата девствена картина в кървава цапаница. Тя падна от ръката му и обезглавеното тяло постоя самотно, преди да се строполи върху й.

—НЕ! — спомените които капещата топла кръв викаха в ума й я подлудяваха. — НЕ, НЕ, НЕ!

Лицето на нейната Капчица се сменеше с това на майка й, докато Си Янг зариваше студената й кожа с пръстта в задния двор на дома им. Огромният сърп върху врата на баща й, докато синьото му подуто лице се взираше немигащо в очите й. Си Янг зарида и избута трупа от себе си, покривайки белязаното си лице с окървавени длани.

Нещо закри лунната светлина над главата й. Си Янг отвори насълзените си очи и се взря в протегнатата ръка на Йао, сетне вдигна празен поглед към сериозното му лице.

—Ставай. — той раздразнено разтърси отворената си длан. — Хайде, мързеливо магаре такова! Този негодник не беше сам.

Вятърът разнесе снежинките над главата й в кръг. Си Янг премига и бавно вдигна премръзналата си ръка. Кожата на Йао беше топла под нейната. Пръстите му собственически обвиха китката й и той й помогна да се изправи на крака, преди да я пусне и да отстъпи назад.

—От къде знаеш?

Гласът й беше тих. Толкова тих, че никой нормален човек не би могъл да го чуе в усилващата се зимна виелица.
Но тя вече знаеше, че Йао не беше човек.

—Просто знам.

—Прочете ли мислите му? — тя се завъртя така че очите им да се срещнат. — Или го видя в ума му?

Йао скръсти ръце и весело се засмя. С леко присвити от наслада очи погледна към падналият на земята меч. Острието мигом отвърна на магията му и се вдигна във въздуха, приземявайки се в канията на кръста му, след което и двете се изпариха в нищото.

—Проклета умница си ти, а? — Йао наклони глава и черната му коса се люшна по гърба. — Да, прочетох мислите му.

Си Янг прекъсна очния контакт и притисна ШиШи към гърдите си.

—Но ти едва ли си изненадана. Знаеше, че не съм човек много преди това. — той изчака тя да го погледне и се ухили злорадо. — Дори ме пребърка за магически предмети.

Тя ахна и потрепери засрамено.

Негодник!

Беше знаел, че тя го пребърква, беше се преструвал на заспал и не беше казал нищо.

—Мислех, че спиш!

Йао се засмя силно и се завъртя на пети, оставяйки я зашеметена в снега.

—Опитваш се да ме разсееш ли?

—Нищо подобно! Имай предвид, че ако тази вечер искаш да ме претърсиш, можеш просто да попиташ.

—Негодник! Негодник! Негодник! — процеди през зъби. — Върни се тук!

Младежът обаче продължаваше да крачи уверено в снега и дори си пропяваше някаква мелодия.

—ВЪРНИ СЕ ТУК, ЙАО! — крещеше Си Янг, оставяйки кървави стъпки в снега.

Под сипещият се сняг, двете фигури се насочиха към Гон Ай, следвани от самотна женска сянка, придвижваща се в прикритието на дърветата.