17 | 武士 Самурай

Въпреки опита на Йао да разведри мислите на Си Янг, скоро съзнанието й се върна към случилото се в гората. Кожата й на няколко пъти настръхваше и тя трябваше да спре и затвори очи, за да контролира мислите си.

Йао се преструваше, че не забелязва, но накрая я изчака за да изравнят крачка и каза сухо:

—Ако е до кръвта по дрехите ти, ще се погрижа да стопя сняг за да се изкъпеш.

Си Янг докосна кичур окървавена коса и кимна в съгласие, на което Йао повдигна вежди.

—Не е до дрехите?

—Не.

Младежът изкриви устни и сключи пръсти зад тила си, крачейки бавно до нея.

—Ако не го бях убил щеше да те нарани.

Си Янг му хвърли скептичен поглед.

—Беше ядосан на теб, не на мен.

Той се завъртя и започна да ходи заднешком, гледайки я с присвити очи.

—Само не ме карай да мисля, че си толкова глупава. Този неудачник беше част от група, пратена да залови самотен самурай*. Преди да го открия, мислите му се лутаха в гората като подплашен заек. — пръста му се заигра с обицата. —  Императорът платил пари на него и приятелите му да заловят мъж на име Куа Фу. Те го заловили в Гон Ай, но самураят успял да се измъкне.

Си Янг притисна ръка към гърдите си, а лицето й се сгъчи от болка.

—  Това е ужасно. Защо изобщо императорът ще иска да го заловява?

Йао се подсмихна и на бузата му се появи закачлива трапчинка.

—Да ти изглеждам на човек, когото го интересува?

Тя се намръщи още повече.

—За секунда мислех, че му помагаш. Нали уби селянина? — припомни.

Младежът въздъхна тежко и се обърна да върви с лице към гората вместо към Си Янг.

—Изобщо нямам намерението да помагам на когото и да било, но нещо ме кара да вярвам, че ти ще проявиш това глупаво желание.

Младото момиче вирна брадичка.

—Разбира се! Сега, когато знам, че някъде наблизо има самотен войн преследван от шайка подкупени мъже, не бих могла да вървя с чиста съвест, ако не опитам да помогна.

Йао промърмори нещо под нос, сетне коментира:

—Подозирах, че ще стане така.

—Какво имаш предвид?

Той я изпревари с няколко големи крачки и разтвори ръце към долчината пред себе си.

—Това там долу е Гон Ай.

Тя закри уста с ръка.

—Не мога да повярвам, че си ме довел до селото, след като знаеш, че ще се забъркам в опасност.

Той вдигна пръст пред лицето си.

—Не прекалявай! Няма да ти напомням трети път, че повече няма да ти спасявам живота. Ако повреме на измъкването на този самурай умреш, дори няма да си мръдна пръста да платя да те заровят.

Тя се загърна в плата на туниката си и склони глава.

—Благодаря ти.

Йао грозно се изсмя.

—Оо, недей да прибързваш да ми благодариш! Да не мислиш, че няма да се забавлявам? Когато мъжете те хванат и започнат да те измъчват, името ми няма да ти спаси живота.

—Разбрах.

Той отстъпи встрани и кимна към селото.

—Тук ли ще стоиш? — попита объркано Си Янг.

Той се настани удобно на един дебел дървесен корен, който не беше покрит със сняг, и скръсти ръце пред широките си гърди.

—От тук ще се вижда много по-добре.

Тя изсумтя и свали торбата от гърба си, последвана от горният слой на дрехите. Си Янг напълни шепите си със сняг и изжули засъхналата кръв, преди да напъха окървавените платове в торбата и да я преметне през рамо.

Без да погледне към Йао тя се спусна към малкото затънало в снега селце. Струпаните снежинки хрущяха под обувките й, докато бавно и методично се приближаваше към пределите на Гон Ай. Това село беше най-малкото сред всички останали през които бяха минали. Къщите бяха със сламени покриви, ниски вкопани в земята. Животните обикаляха свободно по улиците. Премръзнали трънливи храсти стърчаха по дворовете и мразовитият вятър клатеше изсъхналите им клонки.

Това, което направи най-голямо впечатление на Си Янг бяха котките. Те лежаха по праговете на вратите, первазите на прозорците и покривите на сламниците за дърва, драскаха нокти в колоните на духовните молитвеници за починали и мързеливо се протягаха до метлите, отдавна захвърлени по дворовете.

Няколко красиви мъжки котарака се плъзгаха около глезените й, мъркаха доволно и я гледаха с драконовите си зеници. Си Янг беше чувала, че котките в този край на империята са почитани от хората. Те държали йокай надалеч, прогонвали злите им души и карали дори самият владетел на Подземния свят да отбягва местността.

Си Янг се позабавлява на идеята, че ако Йао наистина беше йокай и тя занесеше едно от тези красиви животни обратно на върха над долината, щеше да го изплаши достатъчно, че да разкрие истинската си същност. Момента й на разсейване приключи когато от покрива над главата й се търкулнаха няколко парчета слама. Тя момента скочи встрани и насочи ШиШи напред, готова да удари всеки, който се появеше пред нея. Очите й обстойно огледаха къщата и двора, но който и да беше минал от там, вече го нямаше.

С повишено внимание, младото момиче измъкна две клечки напоени с отвара от пазвата си и бързо ги прокара по сухата стена на близката колиба. Отварата изпусна натрапчивият си мирис и котките се отдръпнаха в ъглите. Си Янг беше научила този трик от нощите, в които се прокрадваше в чуждите къщи — веднъж беше попаднала на книга със съставки за отвари и предвидливо беше откъснала няколко страници с тези, които служеха за йокай.

Целта на клечките които носеше със себе си още от началото на пътуването беше да й покажат видовете йокай, които притежаваха способността да бъдат невидими. Не ги беше използвала срещу Йао, защото той вече й се беше показал — е, поне формата, в която беше в момента, — и щеше да й се подиграва, ако натикаше магическите пръчки в лицето му. Не беше излъгала, когато в пещерата до Бай заяви, че не носи магически предмети у себе си. Отварата беше забъркана от човешка ръка, а не предмет от Подземния свят или Небесния дворец.

Докато клечките горяха, Си Янг вървеше странично опряла гръб към колибите. Който й да вървеше по покривите, тя нямаше да му позволи да я изненада.

Но къде са хората?

Имаше нещо ужасно нередно в Гон Ай. Никой не се виждаше през прозорците. Нямаше стрийки дим, които да се възкачват към небесата, детски плач, кучешки лай или слуга, който да събере животните. Мястото изглеждаше пусто — сякаш селяните го бяха изоставили едва миналата вечер. Когато клечките изгоряха в ръката й, Си Янг спря за да извади нови. От селището я побиваха тръпки, а постоянно навявящият в лицето й сняг й пречеше да се съсредоточи.

Тя опря гръб назад, осъзнавайки, че зад тялото й стои човек. Топлината му се просмукваше през тънката й блуза и панталон.

Дъхът му се удари във врата й, когато прошепна:

—Не мърдай.

Тя изпълни заповедта. Не защото беше готова да сътрудничи, а защото от покрива над тях паднаха още сламени пръчки и мъжки гласове нарушиха тишината.

—Видяхте ли на къде тръгна?

—Да, беше точно тук!

Последва звук от стържене на метал, а после:

—КУА, ПРОЙЛЕТНИК ТАКЪВ, КОГАТО ТЕ ОТКРИЯ ЩЕ ОТРЕЖА НАЙ-СКЪПОТО ТИ И ЩЕ ГО НАТИКАМ В ГЪРЛОТО ТИ!

Дъхът във врата й се превърна в тих смях. Човекът зад гърба й се приведе странично за да види лицето й — беше хубав мъж, поочукан от години прекарани в битки.

—Съжалявам за обстоятелствата в които се запознаваме, мис, но ще трябва да ми се доверите. — и той я притегли пред себе си, заставайки на средата на улицата.

Едва когато острието на красив самурайски меч се притисна в шията й, Си Янг си даде сметка, че самураите не бяха това, за което беше слушала.

Самурай* — Това са т.нар. защитници на Япония, войни, които живеят според свой неписан закон Бушидо (武士道|bushidō) – път на воина, споменат в края и началото на 16 век в произведението на Цунетомо „Хагакуре“. Важна част от бушидо закона било сепуку (切腹|seppuku) – самоубийствен ритуал, който позволявал на посрамен самурай отново да спечели честта си като премине в отвъдното, където самураите продължават да се водят от бушидо закона.

Като родоначалник на термина самурай се счита принц Ямато, за когото се носят легенди. Силата му била изключителна, както и смелостта му. Именно тези качества са характерни за самурая. Идеализирания образ на самурай включва в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си. Да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага.

В книгата самураите са самотни войни, които бродят по света в търсене на господар на когото да служат.