16.1 | 劍 Меч

През следващите две седмици Си Янг и Син Йао продължиха своето пътуване. Двамата бързо преминаха през гората от Хунцин до Даобей, спуснаха се през нивите към Тун Лан и успешно се измъкнаха от цяла глутница вълци до Гон Ай. През всяка една от студените вечери Си Янг палеше огън до който младежът се изтягаше като котка и гледаше небето, докато тя вареше сухи листа от билки за чай, към които прибавяше пресен хляб, купен от селото, през което се бяха отбили. 

Двамата бяха започнали да си говорят все по-малко, сякаш и на двама им беше ясно, че щом пътуването приключеше, пътищата им завинаги щяха да се разделят. Никой не обременяваше другия със своите мисли, никой не се преструваше, че не харесва тишината. Си Янг като че беше свикнала на студеното му държание и вече не правеше проблеми, когато се държеше обидно. Дори напротив — беше го приела с отворени обятия, наслаждавайки се на това как хората не им се пречкат. Йао имаше студена аура, която сякаш отблъскваше повечето хора и единствено заблудените девици, видели красотата на един млад мъж се спускаха към него, кичейки го с венци и пърхащи погледи.

В началото всеки път, когато това се случеше, Си Янг се отдръпваше встрани и неловко дърпаше косата си, но когато с времето осъзна, че реакцията на Йао винаги се съдържа в простичкото отблъскване по абсолютно нецивилизован маниер, тя вече не се чувстваше така некомфортно и дори наблюдаваше с интерес реакциите на девиците след като младежът ги прогонеше. Си Янг никога не би повярвала, че човек с външен вид като неговия би се отървал от венчилото до такава възраст като неговата, ала с времето беше осъзнала, че Син Йао е всичко друго, но не и готов за предан съпруг. Той беше груб егоист, който изпитваше удоволствие да мачка другите. Никоя жена не би могла да удържи на подобно отношение, но и самият Йао не й изглеждаше като човек, който би търпял жена.

През последните две седмици обаче Си Янг беше забелязала, че държанието му се беше променило. Този студен и груб младеж беше станал дори по-отдалечен, често се излягаше като котка на слабото зимно слънце погълнат от някаква мрачна мисъл, бърчещ вежди като възрастен и неспокойно тракащ по колана на панталона си. Тази картина се беше превърнала в ежедневие и Си Янг бавно беше осъзнала, че Йао може би вижда и чува неща, които тя не успява. 

Последните три нощи скришом го беше изчакала да заспи и внимателно беше пребърквала джобовете му, търсейки магически предмет. Действията й не бяха пожънали успехи, но тя се чувстваше все по-уверена в това, че Йао притежава магически способности.

Например през онази утрин, в която малкият им огън беше привлякъл вълци и те бяха стояли скрити в сенките докато не остане само ситна жарава, Си Янг мигом се беше събудила от шумът на стъпки по снега, само за да разбере, че Йао вече беше успял да прогони глутницата. Тя можеше да се закълне, че воят на животните се беше чул само секунди преди да отвори очи, но беше факт, че когато се изправи и посегна да събере нещата си Йао вече се връщаше от гората, изтупвайки ръце в черната си туника.

На въпроса как беше успял да се справи сам, той й беше отвърнал с наперено ухилване, а на желанието й да погледне под туниката му за ухапвания беше отказал с категорично сумтене. И така, Си Янг и Йао бяха продължили към Гон Ай, към който се движеха вече четвърти ден. Храната беше на привършване, при това Йао ядеше толкова малко, че Си Янг беше започнала да търси къде изхвърля храната, която му дава, преструвайки се, че я е изял.

Дали беше йокай?

Тази мисъл не й даваше мира през времето, в което крачеха един до друг в тишина през деня. Всеки път щом  погледнеше към него търсеше следи от остри зъби, промяна в лика или загуба на очертанията в осанката, но Син Йао беше там, здрав и непоклатим като скала. Напълно земен. Напълно достижим.

И след всеки път, на Си Янг й идеше да си удари шамар. Колко глупава трябваше да бъде, че да не е забелязала толко дълго, ако наистина беше йокай? Доу Ан не можеше да говори и вижда, напълно отговаряща на лика си като Нопера-бо. Тай Лонг се хранеше за петима и не можеше да напусне планината, повтаряйки сцената с битката с онези култиватори в ума си отново и отново, мислейки си, че се е случила едва преди няколко дни.

Но Син Йао?

Той нито говореше за себе си, нито изпитваше желание да слуша. При него липсваше всякакво чувство на глад, изключаем желанието за ликьор, който си набавяше във всяко село и после изпиваше сам. Си Янг никога не го беше виждала пиян, но след всяка чаша ликьор на лицето му се изписваше гневно, отвратено изражение, което караше черните му очи да искрят със злоба и плътните му устни да се вият с погнуса. 

Не можеше да се пропусне и това, че успяваше да вижда в най-непрогледният мрак. Си Янг не би могла да оцелее в гъстата гора, ако не беше Йао и това негово невероятно качество.

Колкото и да убеждаваше себе си, че Йао е добра компания за подобно трудно пътуване, не можеше да отхвърли с лека ръка онази частица от себе си, която се питаше защо продължава да й помага, след като по всичко личеше, че не понася присъствието й както йокай се страхуваха от своят велик господар. 

През последната вечер лунният сърп зловещо се хилеше над главите им, увенчан с рамка на диплещи се мрачни облаци. Си Янг още не беше запалила огъня, когато първият удар на метални остриета беше иззвънял в нощта, разцепвайки тишината като свистенето на кинжал. Тя веднага потърси Йао до себе си, преди да се сети, че младежът се беше отправил към гората с обещанието, че скоро се връща, но така и не го беше видяла повече. От тогава бяха изминали няколко минути, но Си Янг можеше ясно да чуе ударите на метал в метал. Тя бързо скочи на крака и захвърли съчките, опипвайки снега до себе си за ШиШи.

— Хвърлям те на три, а ти ми казваш на къде да вървя, чу ли? Едно, две, ТРИ! — и без да изчака отговор хвърли чадъра във въздуха.

ШиШи се разгърна като птица и се завъртя за кратко, преди да се затвори плътно и да се приземи в ръцете й.

— Право напред, Си Янг!

Тя хукна в указаната посока, усещайки как притеснението кара корема й да се бунтува.

— Кой... — трябваше да вдигне ръка, за да отмести един паднал клон от пътя си. — Кой се бие?

ШиШи завибрира в ръката й, мигайки забързано. Каквото и да беше видял, изглеждаше изненадан.

— Йао.

a/n Sant Anel: Държа да отбележа, че имената на селата са изцяло плод на въображението ми. Ако има съвпадение с реални места, това е чиста случайност.