17.1 | 屠宰 Клане

Дишането на Си Янг се учести.  Гръдта й се вдигаше и спускаше с такава бързина, че тя се уплаши да не би сърцето й да изскочи.

— Самураите не помагат ли на хората?

Ку Фу се засмя развеселено и внимателно стисна ръката й, оглеждайки се за шайката бандити.

— Скъпа, та аз не съм никакъв самурай. Легендите които си чувала са глупост, измислена от селяните, за да скрие истината.

Тя също затърси мъжете от покрива.

— Нима?

— Да.

— Но името ти е Куа Фу, нали?

Той й хвърли ведра и палава усмивка.

— От плът и кръв, мис!

Свистенето на стрела профуча наблизо и той бързо придоби сериозно изражение, избутвайки я с ръка зад себе си. Мечът му посрещна стрелата и я запрати в отсрещната колиба.

— Бан Уей Сун, станал си толкова сакат в стрелбата с лък, че се срамувам, че съм те обучавал!

Нов залп от стрели полетя към главите им. Си Янг разтвори ШиШи и той погълна всичко, оригвайки се звучно, докато Куа Фу запращаше стрелите напосоки, променяйки траекторията им на летене.

— Генерал Куа, когато приключа с вас ще молите за милост!

Фу се засмя и дълбокият му глас прозвуча като ръмжене. Облечената му в черна ръкавица ръка се вдигна и избута назад рошавият му бретон, разкривайки изваяно чело и остри скули.

Лице на войн.

— Слушай, какво ще кажеш да не те убивам и да си плюеш на петите докато още можеш? Ще се престорим, че никога не сме се срещали и ще кажеш на своя господар, Негово високомерно Величество императора, че така и не сте ме открили. — той се покатери на един от покривите и зае позиция за атака. — Какво мислиш за предложението ми Уей Сун?

Ревът на разяреният Сун дойде зад колибата и Фу размаха острието на меча си, посичайки прахоляка във въздуха. Челюстта му се стегна когато никой не извика от болка, но той не се отказа и продължи да пристъпва в дима.

— Ти си предател, генерале! Чакахме те толкова дълго, а ти не дойде! Къде беше, когато посичаха децата ни?

Си Янг замръзна. На покрива мрачното изражение на Куа Фу се превърна в буреносен облак.

— Нямах избор.

— Глупости! — разнесе се гласът на Уей Сун с обвинение от по-близо. — Ти си нищо повече от един страхливец!

Куа Фу изправи гръб и разкърши китка, размахвайки меча пред тялото си.

— Ако бях умрял повреме на клането, сега всички щяхте да бъдете мъртви. Отплатихте ми се като приехте пари от нашият смъртен враг, човекът, който взима децата ви, и сега се обърнахте срещу мен, защото нямам нищо, което да ви дам. Кой е истинският страхливец, Уей Сун? Аз или ти?

Очевидно планът на Фу беше да разяри мъжът достатъчно, че той сам да се впусне в боя и Си Янг не се изненада, когато парещите му думи постигнаха своя ефект. Уей Сун беше нисък селянин с едри рамене, който размахваше домашно изкована брадва като мачете. Мъжът се хвърли към Фу с чиста злоба от ,,предателството", за което Си Янг беше чула, и с крясъци посягаше към главата на самурая, опитвайки се да го убие.

Напълно заслужил името си, Куа Фу знаеше идеалната позиция която да заеме още преди брадвата да е направила своето движение. Си Янг възхитено наблюдаваше битката, все още държейки ШиШи за защита пред себе си.

Не отне много време генерал Куа Фу да повали своя приятел. Уей Сун лежеше и пръхтеше гневно под крака му, но острието на самурайският меч не му даваше голяма свобода на действие и той просто замахваше с юмруци, неспособен да достигне до Фу.

— Предай се, генерале! Чан и Дао Пей само чакат командата ми за да стрелят.

Куа Фу вдигна глава, забравил за останалите мъже, и изруга грозно. Уей Сун се възползва от възможността и изкрещя ,,СЕГА!“ на хората си. Едната от стрелите се заби в гърба на Фу, а други две пронизаха мускулестият му крак. Въпреки раните си, генералът издиша през зъби и вдигна меча, отбивайки последвалите стрели. Уей Сун се измъкна изпод крака му и се канеше да го нападне в гръб.

Си Янг паникьосано се огледа, опитвайки се да измисли как да помогне на Куа Фу. Беше станала свидетел на толкова много смърт и нечестни битки, че ако не помогнеше на този самурай щеше да прибави името му към списъка с хора за чиято смърт беше допринесла. Тя отказваше да види още някой да умира, без да е сторила нищо — ръката й притегли една дървена каса за зеленчуци, кракът й стъпи отгоре и тя пъхна ръка в пазвата си, изваждайки кесията с останалите си юани.

— ШиШи, затвори очи!

Чадърът веднага изпълни молбата и се превърна в обикновен чадър, с помощта на който Си Янг запрати кожената кесия право към главата на Уей Сун. С един добре насочен удар юаните прелетяха във въздуха заедно с кесията, удариха окото на Сун и се разхвърчаха във въздуха, подобно на дъжд от златни монети. Куа Фу изненадано погледна в нейна посока и й се ухили с благодарност, преди да скочи отвъд колибата, скривайки се от погледа й.

Си Янг се страхуваше, че може да му устроят засада, затова побърза да заобиколи колибата. Това което откри там я смая — Фу беше бутнал двамата стрелци в един широк кладенец и развеселено им махаше отгоре, подскачайки при всяка стрела, която запратеха по него.

— Какво правиш? — удиви се Си Янг. — Ами ако те ранят отново?

Той се подпря на менците за вода и с голи ръце улови една летяща към лицето му стрела, хвърляйки я обратно в кладенеца.

— Не се тревожи за мен, мис. Ти свърши работата си отлично.

— КОПЕЛЕ! ИЗВАДИ МЕ ОТ ТУК И ДА СЕ БИЕМ КАТО МЪ — Фу срита с крак капака на кладенеца, заглушавайки виковете на двамата селяни.

—  Чуваш ли ги? — генералът скочи от ръба на кладенеца до нея, вдишвайки остро от раните си. — Аз съм обучавал тези глупаци, а те ми се отблагодаряват като стрелят по мен.

Той се изплю върху пръстта и счупи подаващата се част на стрелата в гърба си, захвърляйки я в снега.

— Боя се, че нищо не разбирам.

Мъжът се засмя сладко, изтръгвайки другите две стрели от тялото си. Сумтенето му беше оглушително. На Си Янг й се късаше сърцето да гледа такъв силен войн да страда, затова бръкна в торбата на гърба си и извади кървавата си туника. С две ръце разкъса парче от ръкава и коленичи върху снега, превързвайки кървящите рани. Куа Фу не я спря — той се взираше в ръцете й отвисоко, стиснал устни в черта.

— Онзи когото приспа с парите си и двамата в пресъхналия кладенец бяха мои приятели, преди да започне войната между двете династии.

Тя направи здрав възел и се изправи, оставяйки го да продължи.

— Бихме се на страната на императора.

Фу извърна поглед с отвращение и отново се изплю гневно, преди да продължи:

— Къпехме се в кръвта на противниковият лагер, докато не научихме, че девойките в селото които изпратихме за жени на принц Фен Нинг са мъртви. Тогава напуснахме бойното поле с цената на това да се превърнем в предатели и се върнахме обратно Гон Ай.

Куа Фу заби меча си в земята и се подпря на него като човек, носещ твърде тежък това на плещите си. Си Янг познаваше това чувство по-добре от всеки и тихо го остави да завърши разказа си.

— В онзи ден загубих титлата, името и хората си. Когато се върнахме в Гон Ай открихме, че императорът ни беше изпреварил. Бе изпратил цяла конница със свои хора. — Фу грубо прокара ръка през лицето си. — Жени, деца и старци. Бяха избили всички като безмилостни свине, не познаващи какво е морал. Успях да открия и спася само малка група хора на която спомогнах да премине планината и сега живеят при добра жена от Хунцин. От тогава хората ме наричат ,,странстващият самурай".

Куа Фу се засмя безрадостно, клатейки глава.

— Значи наистина не си самурай.

Той я стрелна с развеселен поглед.

— Добра ми мис, дори като генерал бях най-долното псе, което някога сте имали злощастието да срещнете. Предполагам тези мъже ме мразят с право, но съм твърде голям егоист, че да им позволя да ме убият.

Си Янг обгърна малкото си тяло с ръце.

— Това което ми разказахте е ужасно. Не мога да проумея как е възможно човек, сторил подобно нещо да е псе. Вие не уважавате себе си, генерал Куа, а това е... — докато говореше, Си Янг усети как ШиШи трепери в ръката й.

Тя успя да зърне сянка да се промъква зад тях и без да мисли измъкна меча на Куа Фу от ръцете му. Острието прелетя няколко крачки и едва одраска кожата на Уей Сун, когато Си Янг си даде сметка, че действието й е било глупаво и безразсъдно. Ниският мъж събра ръце над главата си и засили брадвата към двама им.

Си Янг гледаше как дебелото назъбено острие се премята към лицето й, а после се разтвори във въздуха с едно щракване на пръстите на огромна черна фигура, появила се от нищото.

Тя веднага разпозна осанката на войнът когото беше видяла да се бие в гората.

Същият войн, когото беше мислела за игра на сенки.

Истинският Син Йао.

a/n Sant Anel: Обещах да видим истинската форма на Йеомна и ето, че доживяхме да стигнем този момент.