7.1 |告別 Сбогом

— Капчице! Къде си, Капчице! — радостните викове на Си Янг огласиха двора.

Тя тичаше стискайки намачканият афиш, изпълнена с нови сили и енергия. Старата й жизнерадостност се беше завърнала и сега на белязаното й лице се мъдреше широка усмивка. Заради острата си брадичка и изписани вежди приличаше на весела малка фея, дошла да ориса някое дръвче с плодовитост.

Си Янг отново се озърна в търсене на своята Кристална капка и когато я видя, хукна през растенията насадени в двора.

— Ето къде си. — прегърна я силно, целувайки челото й. — Знаеш ли какво?

— Не, но те съветвам да ми кажеш бързо, иначе ще те омацам с кал. — Хао също се усмихваше.

Тя беше усетила доброто настроение на своята Звездичка и изгаряше от желание да научи на какво се дължи.

Си Янг разгъна хартията и я приглади с ръце. Очите й сякаш блещукаха докато се взираше в написаното.

— Току що двама наши съселяни бяха така добри да ми обслужат с афиш, разлепен от императорски слуги по цялото село. Точно в края на месеца щяло да има ден на отворените врати в двореца. Ще раздават лекарства, Капчице! Можеш ли да повярваш? Ще мога да взема достатъчно за месеци напред!

Слепите очи на Хао се извърнаха към Си Янг и затърсиха нейните. Тя преплете пръстите им и ги допря до челото си в знак на обич.

— Казах ти, че няма нужда да се поставяш на опасност заради мен снощи. Късметът ти ни спаси. Сега и двете ще отидем заедно в двореца!

Си Янг се задави.

— Моят късмет? Ако имах поне малко късмет щях да мога наистина да те взема със себе си. Знаеш колко бързо се влошаваш когато няколко дни не взимаш от праха. Няма да рискувам.

Лицето на Чен Хао леко помръкна, но тя някак успя да задържи тънка усмивка върху бледите си устни.

— Разбирам.

Въодушевлението на Си Янг също се стопи.

— Веднага щом се върна ще сме отново заедно. Лекарството ще ни стигне за достатъчно дълго време, че Шен да пропътува пътя обратно към манастира.

Си Янг не искаше да изрече на глас опасенията си, че Шен можеше скоро да приключи образованието си и да замине по света, култивирайки по пътя на Дао. Ако го изречеше на глас, това би означавало да го приеме. Да съсипе Хао, да скъса тънката нишка на която се крепеше вярата й, и по този начин да убие и двете им.

— Искам да останеш у дома докато се върна и да пиеш лекарството си редовно.

Хао мигна два пъти и потрепери импулсивно. Пръстите й се впиха в плата на блузата която Си Янг носеше.

— Нима тръгваш? Вече?

Си Янг си пое накъсано въздух и обърна глава към високото било на планината Йо. До следващото село имаше много път, а сега всяка секунда беше от значение.

— Звездичке?

Си Янг се обърна сковано.

— Хмм?

— Не ми каза кога тръгваш.

Ръката й смачка афиша в юмрук.

— След вечеря, разбира се! Дворецът може да почака. — тя се постара гласът й да остане недокоснат от емоциите, бушуващи във вените й.

Страхуваше се — за Хао, за себе си, за бъдещето. За пръв път през целият си живот изпитваше благодарност, че нейната Кристална капка не може да я види.

Двете сестри влязоха в дървената колиба и в продължение на няколко часа се хранеха, говореха си и си разказваха спомени от миналото. Напрежението от наближаващото пътуване на Си Янг правеше атмосферата тягностна, притискаше и задушаваше момичетата, карайки ги да стават все по-вглъбени в себе си. Накрая на вечерта, след като Си Янг раздигна масата и подготви нещата си за пътуването, нямаше повече време за отлагане. Тя разпредели лечебния прах и подготви завивките в леглото, духайки свещите една подир друга.

Последната остана тази в ръката на Хао. Тя я стискаше здраво, докато слепите й очи отпращаха Си Янг до вратата. Стискаше я и докато босите й крака стояха като закотвени върху прага, чак до мига, в който стъпките на Си Янг повече не се чуваха.

Едва тогава тя загаси свещта която държеше и вдигна лице към небето, молейки боговете да закрилят нейната Звездичка.

a/n Sant Anel: Все още не съм напълно сигурна дали да сложа края на ,,Съдба" с тази глава. За момента той е в 16тата разпределена за качване и може би така ще си остане.