21.1 | 花卉 Цветчета

— Убеден съм, че майка ми ми е дала името Фу, но за толкова напориста дама на драго сърце ще приема и Йеомна.

Зайхай издиша остро и притисна острието по-силно, карайки мъжът пред нея да застине неподвижно.

— Млада госпожице, сигурна ли си, че искаш да започваш битка с мен? Защото няма да се дам лес... — мъжът в ръцете й се прокара пръст по острието на божествената катана. — Еха, това оръжие наистина си го бива!

Още не беше приключил, когато от храстите се появи висок младеж с черна роба. Жълтите му очи наподобяващи тези на змия проблеснаха едновременно опасно и развеселено. Той вдигна лявата си ръка и докосна рамото си, което под прикритието на дългата му вързана на опашка коса кървеше.

— Не бях виждал собствената си кръв от много, много дълго време. — един пръст разнесе червената течност по останалите, докато на лицето му назряваше лукава усмивка. — Познавах притежателят на това оръжие преди той да реши да напусне Небесният дворец. Кажи ми, смъртни човеко, от къде се сдоби с него?

Наемницата стисна робата на генерала ругаейки под нос. Колко нетипично от нейна страна да не предположи, че Йеомна ще усети присъствието й и ще успее да предугади развоя на събитията много преди тя да беше предприела действие.

Острието й се отпусна до нивото на слабините на генерал Куа, като последният веднага усети неизказаната заплаха и преглътна тежко.

— Мис, играете изключително нечестно! Ако битката беше равна и ми позволяхте да извадя оръжието си, щяхте да съжалявате за това свое грешно решение. Можете да бъдете сигурна, че уменията ми са несравними...

— Затваряй си устата! — Зайхай изрита задната страна на коленете му и го накара да коленичи. — Само за това че не спираш да говориш заслужаваш да те пратя при Пангу.

Куа Фу се изсмя.

— Оо, девойко, съвсем си сгрешила щом смяташ, че окаяник като мен ще отиде в Небесният дворец.

Зайхай извъртя очи и вдигна върха на острието към истинският Йеомна.

— Плащат ми огромна сума за главата ти, а златото е най-добрият любовник на една жена.

— Йао? Хей, Йао, нека премислим нещата. Трябва ли да пердашиш момичето?

Йеомна изгледа генерала с раздразнение.

— Оо, стига де, виж я само, изглежда толкова крехка!  — очите на Фу щяха да изскочат, щом острието започна да разкъсва плата на робата му. — ААААА! ГРЕШКА, ГРЕШКА! ПОДАЙ МИ МЕЧА ЙАО!

Йеомна въздъхна и стисна основата на носа си.

— Ще трябва да пуснеш генерала.

Хаос повдигна вежди в насмешка.

— Да разбирам ли, че ще се биеш с мен?

Шинигамито се поклони подигравателно.

— Изчаквам.

— Изчакваш?! — опули се Фу.

,,Изчаква ли?“ — намръщи се Зайхай.

— Разбира се. Първият ход е на по-слабите.

Наемницата присви очи.

,,Този арогантен подлец!“

Тя изрута Фу запращайки главата му в почвата и отстъпи крачка встрани.
С малки стъпки двамата с Йеомна започнаха да обикалят в кръг, търсейки слабите места у противника. Или поне Зайхай се надяваше Йеомна да прави това, тъй като по напереното му, отегчено изражение, човек лесно можеше да си представи как заспива в корените на някое близко Джобоко.

— Безсмъртен сред смъртните. И това ако не е добро начало за един страшен виц! — подразни го Хаос.

— Какво да кажа — Йеомна повдигна рамене с тънка усмивка. — И аз не бях очаквал една крадла на оръжия да се смята за достатъчно добра с меча за да се изправи срещу мен, но ето, че човек колкото и да живее, винаги има какво да види.

Зайхай трябваше да отпъди раздразнението си, преди да е направила някой глупав ход. С Йеомна един такъв щеше да доведе до целият завършек на битката — битка, която още дори не беше започнала.

Наемницата приклекна и се изстреля напред, разсичайки пространството със своята катана. Както се очакваше, бързите реакции на Йеомна се задействаха и той просто се премести леко встрани, подобно на изкусен майстор-танцьор.

Тя ловко атакува отново, на което върхът на пръста му докосна върха на меча и го спря на дъх разстояние от това да посече на две главата му. Йеомна внимателно огледа острието, след което повдигна вежди в интерес — първата истинска реакция която Зайхай беше виждала от него от началото на битката им.

Със здравата си ръка избута оръжието сякаш то изобщо не представляваше никаква заплаха и вдигна длан за да отметне назад няколко кичура от челото си.

— Бих казал, че съм срещнал достоен противник, но ще трябва да излъжа. — с кикот пристъпи крачка напред и се улови за сърцето. — Обаче всички знаят, че аз нямам проблем да лъжа.

Зайхай изобщо не беше очаквала ударът, който беше последвал. Единственото което беше успяла да види се състоеше от черната пръст на Акинахора върху която лежеше, и ужасяваща болка в ходилото.

— Що за бог се бие толкова мръсно! — изплю и се изправи, вдигайки меча си на нивото на очите си.

Йеомна наклони глава и протегна ръка в объркан жест.

— Що за бивш бог робува на човешко злато?

С диво ръмжене Зайхай започна да нанася серия от удари към слабите точки от тялото, молейки се бързината и ловкостта й да успеят да й помогнат да го рани отново. Двамата се превъртаха, търкалях се, ритаха се и замахваха с ръце, но накрая болката оставаше единствено у нея — сладка, мъчителна и толкова приятна.

Но и сигнал за губене.

Не, че това я интересуваше в момента. Беше се отказала от безсмъртието си именно заради това. Кой бог можеше да се похвали с истински човешки емоции? С тръпката от това да бъде ранен? Да чува кръвта бушуваща под кожата си?

Опиянена от битката, Хаос не обръщаше внимание на раните си. Всеки нейн удар ставаше по-силен и прецизен, всеки замах на катаната се носеше като птица по вятъра. Във въздуха се чуваше само шумът от летящи юруци и сладкото свистене на острието. Битката с Йеомна беше нечестна — богът притежаваше прекалено добри сетива, — но тя не можеше да отрече, че беше най-доброто, на което се беше надявала.

Последният й замах отново беше париран — поредният удар, който Йеомна успя да избегне като гъвкава змия. Проклетото шинигами беше като видение — появяваше се ту пред нея, ту зад нея, играеше си и се смееше когато острието й посечеше празното пространство.

— Бий се с мен, страхливецо!

Кръвта беше замъглила преценката й, защото ако беше с разума си, щеше да премисли двукратно преди да каже подобно нещо. Йеомна дори не беше призовал меча си, а тя вече се задъхваше и удряше насляпо, карайки трески от Джобоко да се посипят по земята. Катаната й непрестанно разсичаше и пореше сянката му, ала безуспешно.

Богът беше твърде силен.

Зайхай призова всичките си сили и спря за момент, опитвайки се да определи правилното място на което да атакува. Тя хвърли меча си във въздуха и се прехвърли на ръце, удряйки бога в брадичката и улавяйки дръжката на катаната в полет. Двамата се притиснаха един към друг и тя видя идеалната възможност да му пререже гърлото — беше толкова близо, че можеше да види дългите ресници, обрамчващи котешките му златни очи.

И после изведнъж се намираше под него, с ботуш, заплашващ да счупи гръкляна й.

Йеомна приклекна леко, надвесвайки се над прикритото й зад шала лице.

— Това беше учудващо забавно.

Тя видя как оръжието му се материализира от нищото до главата му и върха на огледалното острие се насочи към шията й.

Тя се усмихна под прикритието на шала, готова да умре от ръката му.

Поне щеше да умре с чест и чиста съвест, помисли си Хаос.

Нещо прошумоля и от храстите скочи ниската селянка със синият чадър. Тя спря насред крачка, оглеждайки трескаво картината пред себе си.

— Йао?

Йеомна примига като ударен и се изправи в цял ръст. На лицето му се появи крива усмивка и той докосна рамото си с разсеяно изражение.

— Любопитната ни приятелка все пак успя да ни намери, а Фу? Дойде точно навреме. Тъкмо разпитвах нашата опашка от кога ни следи. — той плъзна предупредителен поглед към Фу. — Нали генерале?

Нима великият и страховит Йеомна иска да излезе чост пред смъртната? Изненадите нямат край!

Селянката извъртя глава към самурая и дъхът на Зайхай замря в гърдите. Наемницата огледа малкият чип нос и бадемовите черни очи, сетне дългата коса закриваща грозни нащърбени белези и вдигна ръка, сваляйки шала си.

Последният й спомен за това лице беше в малка окаяна градина, под черешовите цветчета в родният й дом.
Пръстите й проследиха собствените й черти, преди от устните й да излезе въпросително и несигурно обръщение, което никога не си бе представяла, че ще използва отново.

— Сестро?

A/N Sant Anel: За тези, които усетиха коя е Зайхай — адмирации за бистрият ви и остър ум! Вие сте моята гордост! Моля, не спойлвайте това разкритие в сюжета в предишни глави или на приятели на които сте решили да препоръчате книгата, за да може и останалите да бъдат изненадани. :)