22 | 十字路口 Кръстопът

Си Янг чувстваше как се задушава. Сякаш торбата на гърба й беше станала твърде тежка и сега тази тежест заплашваше да я прекърши, карайки я да коленичи насред Акинахора, където черната почва пропита с кръвта на стотици мъртви войни щеше да я погълне вовеки.

Тя знаеше, че пред себе си вижда призрак от миналото, когото помнеше бегло и пазеше в сърцето си, но сега, когато този призрак беше оживял, младото момиче нямаше представа как да подходи. Можеше ли да има доверие на една убийца? На най-издирваният наемник в империята?

Си Янг не беше глупачка. Споменът за смехът на мъжа, накарал черешовите листенца да се посипят пред Хаос след смъртта на Рейки се беше пропил в ума й. Същите черни ботуши които носеше Син Йао бяха на краката на онзи непознат и същият тембър звънтеше в ушите й, когато Йао заговореше в истинската си форма.

Но Си Янг не можеше да си позволи да повярва, че същото създание, стоящо пред нея сега, същият мъж, с когото беше прекарала последният един месец и с когото беше споделила общо легло в Таоли беше виновен за всички неслуки в живота й. Ако сега тя приемеше този факт, с личността, наречена Си Янг, щеше да бъде свършено. Тя щеше да изгуби безвъзвратно себе си и се боеше, че никога нямаше да успее да събере сили да се върне обратно.

Затова поклати глава, отказвайки да приеме факта, че Син Йао напомня на Йеомна. В момента нито огромните му размери, нито мащаба на силите му можеше да я убеди, че същото това създание което й беше спасило живота от гладните Джобоко и я съпровождаше до столицата беше богът, заради когото животът й се беше превърнал в кошмар още при раждането.

— Ще ти дам меча, а ти ще си тръгнеш?

— Да.

Защо сърцето й замря в гърдите? Нима Си Янг можеше да си позволи да я накара да остане?

Двете се гледаха упорито като огледален образ една на друга.

И все пак... напълно различни.

— Ти — Си Янг насочи върха на меча към Йао. — Закълни се да не докосваш Фу никога повече!

Син Йао повдигна едната си гъста черна вежда и ъгълчето на устата му се изви в погнуса. Той погледна встрани и се подсмихна мрачно, сетне покорно отстъпи назад и се отдалечи на прилична дистанция.

Зайхай поклати невярващо глава.

— Кръвожадният Йеомна превърнат в кученце на една смъртна. Ха! — с гневно изражения тя сви пръсти с изискващ жест към Си Янг. — Сега ми дай оръжието.

Защо Си Янг не искаше да пусне катаната? Пръстите й сякаш отказваха да я послушат. Зао ушите й искаха да чуят историята зад фигурата на Хаос, която беше слушала години наред? Нали беше дошла дотук за да спаси своята Капчица. Не трябваше ли да тича към двореца, вместо да се пита какво в тласнало Ченг'Е да се превърне в жената, която беше сега?

Лицето на младото момиче беше лишено от всякаква емоция докато връщаше катаната на наемницата и гледаше как го прибира в канията, преди Зайхай да вдигне шала си и да си тръгне. Черните очи на Си Янг проследиха отдалечаващата се фигура на нейната сестра, докато същата крачеше лениво между големите грозни дървета.

Си Янг почувства как малкото парченце, което някога беше пазила като спомен за своята близначка се срива на прах и вдигна ръка, докосвайки лицето си. Сърцето й искаше да извика на Ченг‘Е, да се затича след нея и да я прегърне с обич, да й сподели всичко което бяха преживели двете с Хао досега и да я помоли да се върнат заедно у дома в Йо, но Си Янг много добре знаеше, че най-търсеният човек в империята никога не би могъл да заживее обикновен живот като нейния.

За Зайхай светът винаги щеше да е през процепите на нейната маска, където щеше да бди нащрек и да се наслаждава на блясъка на златото, с което заплащаха за услугите й — да залавя хората на Йеомна и да ги праща при техният господар, или да убива човешки създания защото са посмели да погледнат някой от висшата класа в очите.

На Си Янг й идваше да крещи и удря докато всичкият гняв и безсилие се отцедят от тялото й и тя не рухне празна насред Акинахора, но едничката мисъл за болната Хао държеше умът й бистър; напомняше й, че нейната крайна цел е по-близо от всякога.

— Да вървим.

Йао изцъка с език и закрачи през храстите, оставяйки нея, Мао и ШиШи да се оправят сами с тялото на Фу. Генералът изглеждаше повече от ужасно, но дъхът му успяваше да се долови и гърдите му не спираха да се повдигат. Си Янг разкъса от края на робата си няколко ленти, завърза ги една за друга и превърза кръста на Фу за своя собствен, преди да си поеме дълбоко дъх и да го понесе на гърба си.

Фу може и да беше човек, но тежеше колкото цял кон. Неговите широки ръце и големи крака се забиваха в гърба й, карайки дъха й да излиза остро през стиснатите й зъби. Кръвта му беше започнала да пропива плата на туниката й и Си Янг чуваше как Джобоко бавно се разбуждат. Ако не побързаше и не настигнеше Йао, двамата с Фу щяха да бъдат изядени живи.

Късите й крака забързаха крачка след широките стъпки оставени от големите черни ботуши на Йао. Коленете й едва удържаха тежестта на Фу, но тя не си позволи да си даде дори миг почивка. Всеки път когато някое Джобоко се пробудеше наблизо и посегнеше към тях, тя замахваше диво с оръжието на самурая и подновяваше тичането си с нови сили.

Едва когато слънцето беше стигнало средата на хоризонта, Джобоко започнаха да се будят напълно. За щастие, краят на Акинахора вече се виждаше и там гората отново беше от живите зелени дървета, които тя познаваше.

Си Янг не спря дори след като подминаха и последното Джобоко. Първо спря колкото да се увери, че са в безопасност и едва тогава разряза импровизираният колан придържащ генерала към гърба й. Мао скочи от пазвата й и започна да ближе раните на своя стопанин.

— Ще ми кажеш ли поне с какви билки да се погрижа за раните му? — обърна се тя към гиганта.

Йао забави крачка и без да се обръща изръмжа през рамо:

— Не.

След което продължи да се отдалечава и се изкачи на малко възвишение до реката, където Си Янг го видя да измива кръвта от ръцете си.

Колко ли пъти беше правил същото преди?

Тя забрани на тази мисъл да лети в мислите й и се приземи в реалността, където трябваше да затвори раните на Фу и да накладе огън.

,,Няма значение какво искам аз. Стига всички да са добре, нищо няма значение. Трябва да съм щастлива, че Ченг'Е е жива.“

Тя прокара пръсти през косата си, издиша дълбоко дъх и впери поглед в каканижещото се по небосвода слънце.

,,Само още два дни до столицата.“

— Дръж се, Капчице. Скоро ще бъдем отново заедно.