7.2 |開始 Начало

ДВА ДНИ И ДВЕ НОЩИ Си Янг неуморно крачеше през полето. Тя благополучно напусна Йо и бързо преполови разстоянието до съседното село. За всички седемнадесет години Си Янг никога не беше напускала Йо. Тя не желаеше да навлиза в Бай и предпочиташе да спи в корените на някое столетно дърво, но когато на втората вечер се разрази буря и гръмотевиците разцепиха средата на един дебел ствол пред очите й, тя преглътна скрупулите си и потърси подслон.

Вечерта се опита да поспи свита на кълбо между две изоставени сгради, които наподобяваха храмове. Сякаш чакали удобен момент, кошмарите я навестяваха в секундата в която клепачите й се спуснеха. Дразнеха я. Играеха си с нея. От липсата на сън започнаха да й се привиждат разни фигури и Си Янг се принуди да разтвори ШиШи, потапяйки се в досадните му бръщолевения. Беше много по-лесно да заспи слушайки гласа на този йокай, отколкото да подскача всеки път, щом гръм продънеше небесата.

Дъждът спря едва на сутринта. Тогава, подгизнала и уморена, Си Янг се изправи и тръгна по главната улица. Селото беше два пъти по-голямо от Йо. Хората я гледаха странно, отдръпваха се от пътя й и сочеха с пръст белязаното й лице. Тя се преструваше, че не забелязва нищо, но какво щеше да стори, ако някой я попиташе от какво са причинени тези пресечени белези?

Мръсната й длан се вдигна към челото и Си Янг разтри местенцето между веждите си, за да забави задаващото се главоболие. Привиденията от изминалата нощ продължаваха да се явяват навсякъде където спреше поглед. Си Янг вече се питаше дали бяха просто плод на въображението й или  демони, дошли да я завлекат в подземния свят.

Стомахът й изкъркори.

Тя забави крачка и огледа заобикалящите я сгради. Очите й се спряха върху входа на малък уличен ресторант. Си Янг бръкна в пазвата си, проверявайки парите които носеше. На дъното на похабената кесия звънтяха няколко юана.

Стиснала дръжката на ШиШи влезе вътре. Миризмата на влага и мръсотия пропълзяха като змийски език в ноздрите й, а едно малко и кльощаво момченце с рошава коса се затича към нея. Когато спря й се поклони с уважение.

— Мис ще желае ли маса?

Учтивостта му я смая. В сравнение с останалите хора от Бай които беше видяла досега, този слуга дори не зяпна при вида на лицето й. Си Янг кимна мълчаливо и го последва към една от по-малките маси. Момчето заобиколи от другата страна и се поклони отново.

— Какво ще желае да яде мис?

Тя постави на масата два юана.

— Всичко, което може да се закупи с тези.

Той прибра парите и тръгна към готвача. Докато чакаше, Си Янг се възползва от възможността да прокара пръсти през спластената си коса и да изпъне дрехите си. До нея ШиШи изцъка недоволно с език.

— Това село не ми харесва.

Си Янг се постара да отговори толкова тихо, че само той да я чуе:

— Същото казваш и за нашето село.

— Връщам си думите. Може да е дупка, но е много по-приемливо от това място.

Тя замълча. Трябваше да признае, че духът имаше право — нещо в село Бай я караше да стои нащрек и да оглежда внимателно всеки, който й се струваше мнителен.

Тя изчака храната, играейки с кичур от дългата си коса. До нейната маса имаше сбирка на пияни мъже, които играеха на зарове. На няколко пъти споровете прераснаха в побой и когато положението най-сетне поутихна, Си Янг стана свидетел на изключително странен разговор:

— Колко? — попита напрегнато мъжки глас.

— Две.

— И двете?!

— Не чуваш ли какво ти говоря? Две!

Клечките на Си Янг забодоха парче спаружена кожа, плуваща в супата и я отместиха встрани.

— Как ти се струваха?

— В началото реших, че са най-хубавото нещо което съм виждал. Не съм спал с жена от месеци и когато ги видях на брега веднага приближих. Мокрите им дрехи прозираха и бяха полепнали по телата. Несъмнено бяха красавици с видно потекло.

Другият мъж се засмя сурово.

— И какво направи, похотливо старче? 

— Стига си се подигравал! Едва не умрях, когато приближих, а ти имаш смелостта да се шегуваш с това.

— Първият път в който видях жена да се носи по реката беше преди седем години. Никога няма да мога да забравя гледката, която представляваше тялото й. Да извадиш вътрешностите на човек и да зашиеш очите... що за чудовище е способно на подобно нещо?

Събеседникът му изруга и надигна чашата си с ликьор:

— Повече няма да погледна на жена по същия начин.

Си Янг продължаваше да се храни в мълчание. Ръцете й дори не трепнаха. След случилото се с родителите й, малко неща можеха да я уплашат.

— Мис ще желае ли още нещо?

Тя вдигна очи за момент и се усмихна мило.

— Това е достатъчно, благодаря!

Рошавото момче отново се оттегли и Си Янг замислено опря брадичка върху ръката си. Любопитството я накара да се замисли за жените, които тези мъже доскоро обсъждаха: 
Много странно — да извадят вътрешностите и да зашият очите. Несъмнено трябва да е някакъв ритуал. Може би вид призоваване на йокай?

Не можеше да е това. Йокай не бяха богове, че да бъдат призовани чрез ритуал. Някои от тях бяха толкова нисък клас, че дори не притежаваха собствена форма. Тези нисши демони биваха принудени да обладаят предмет или тяло за да могат да съществуват в човешкия свят. Точно както Касаобаке обладаваха чадъри.

Двамата мъже подновиха разговора си:

— Реката тръгва от планината Тайзинг, а и течението й е много бързо. Труповете трябва да са били пресни, че да са толкова запазени.

— Тази река не минава ли покрай императорския дворец?

— Че какво като минава от там! Разклонява се на толкова много по-малки реки, че никога не би могъл да разбереш от къде идват труповете. Освен ако сам не ги проследиш, което би означавало да се срещнеш лице в лице с извършителя. Ти искаш ли да се срещнеш с него?

Някой притегли празният стол срещу Си Янг с дразнещо скърцане. Младото момиче остави клечките за хранене и сбърчи неразбиращо вежди.

— Простете, но аз вече съм заела тази маса?

Мъжът беше толкова едър, че стола едва успя да го удържи. Горната му устна беше сцепена и разделена. През пролуката надничаха жълти, криви зъби, които той разкри в ехидна усмивка.

— Тогава ще станеш.

Заедно с него дойдоха още двама широкоплещи мъже. По-ниският беше с голям, сплескан нос и Си Янг веднага го оприличи на диво прасе. Другият беше по-висок, но тъй като беше слаб и отбягваше да я погледне в очите, тя не го възприе за заплаха.

— Наистина не разбирам защо не седнете на някоя от другите маси. — отвърна Си Янг със спокоен тон. — Има поне три свободни в момента.

— Това е нашата маса, разбра ли? — слюнка се разхвърча от устата му.

Си Янг въздъхна. С ръкава на блузата си почисти лице, преди да отговори:

— Добре. Покажете ми къде го пише и ще си тръгна още сега. 

Подборът на думи успя да разяри едрия мъж.

— Неграмотен ли ме наричаш?

— Какво? — тя премига напълно сащисана. — Казахте, че е ваша и аз просто ви помолих да го докажете.

Мъжът удари с ръка по масата, карайки купата със супа да се разлее.

— Ти и аз ще се бием за тази маса!

,,Бой! Бой!" — развикаха се пияниците които доскоро играеха на зарове.

Си Янг изкриви лице в неловка усмивка, грабна ШиШи и на свой ред също се изправи. Гневът на мъжа със сцепената устна се забиваше в мъничкото й тяло като върха на прясно изкован култиваторски меч.

— Ъм, не мисля, че това е нужно. Тръгвам си, виждате ли? Цялата е ваша.

Огромните му ръце я уловиха през масата и краката на Си Янг се издигнаха от пода. ШиШи затвори очи, преструвайки се на обикновен чадър — изобщо не го интересуваше, че неговата притежателка е на път да бъде превърната в лучено хлебче.

Показалецът на освирепелия мъж се изпружи напред, посочвайки фигурата на  облечено в черно момче, което седеше само.

— А този там ще обяви победителя.