33 | 信使 Вестител

ЧАШАТА В РЪКАТА МУ трепереше. Усещането беше същото като онази вечер когато бе научил, че са заловили баща му. Дори сега споменът за това как Кирина го бе приел в храма си и го беше оставил да съсипе всички олтари прогаряше болезнена дупка в съзнанието му. Това беше първият и последен път, в който бе изпуснал от контрол самообладанието си. Опустошението беше коствало на старият му приятел дни в подредба на мебелите и много срам от страна на Йеомна. Сега, когато единственият който го разбираше го нямаше, празнотата в душата на бога го разкъсваше на парчета.

Никога нямаше да забрави изражението на Фан Ли когато силата му се появи под водата. Онова уплашено, застинало от ужас момиче, което дори не се съпротивляваше да я издърпат далеч от него. Само като си помислеше как бе слязъл сред човеците за да намери най-чистата душа си представяше лицето на баща си, подиграващ му се от върха на своя златен храм.

Човеците не бяха богове. Продължителността на живота им се равняваше на прашинка в огромният океан от години който бе животът на един бог. Как бе могъл да се заблуди толкова, че да повярва в една така смехотворна лъжа? Фан Ли не можеше да бъде чистата и неопетнената душа която той търсеше. Тя беше красавица, в това нямаше спор, но си оставаше дъщерята на удавеният лечител от град Гуан Ай която бягаше от годеж. Нищо повече от обикновено момиче, което бе съумяло да привлече интереса му с внимание и упорит характер.

За възрастта си Йеомна отдавна трябваше да е научил, че съдба няма и нищо не се случва на готово, но ето, че дори след толкова хилядолетия черното му сърце изпитваше любов за пръв път от създаването си.

— Проклятие! — устните му обвиха гърлото на бутилката и я пресушиха до дъно. С мързеливо движение на китката избута празното шише при останалите и прокара уморено пръсти през косите си. — И ти си един бог...

Нежеланието да се върне при хората си го караше да продължава да се налива с алкохол, макар да знаеше, че той нямаше да му подейства. Беше стигнал дъното за втори път в живота си, прогонвайки Фан Ли далеч от себе си. Искал бе само да я подържи. Беше се почувствал толкова самотен в болката си, че само една нейна прегръдка щеше да му бъде достатъчна. В онзи миг дори не бе осъзнал, че по този начин може да я убие. Прегръщял я бе толкова силно виждайки в нейно лице единственият, който може да го измъкне от мрака, че беше забравил, че хората се нуждаеха от въздух за да оцелеят.

Отнесен в мисли, с върха на един от пръстите си докосна долната си устна. Едва осезаемо като пеперудено крило, но достатъчно да му припомни за сладката целувка на мис Ли.

Какъв глупак беше, с всичкият късмет даден му по рождение да преживее подобна първа целувка! Ами Фан Ли? Това и нейната първа целувка ли беше или онзи грозен гуан-айец Шан Дзин беше правил същото преди двамата с Йеомна да се срещнат?

— ААААХХХ! — богът разтърси глава за да прогони нарастващата ревност.

Фан Ли не беше негова. Тя беше момиче, което никога повече нямаше да го доближи и той веднъж завинаги трябваше да прогони от мислите си. Тогава защо продължаваше да се моли на късмета си да я зърне отново?

Защото съм глупак, ето защо.

— Ще желаете ли още ликьор?

Йеомна мълчеше, забил поглед в дъските на масата. Защо не можеше да се е родил като обикновен смъртен, вместо да носи този товар до края на дните си? Или поне да притежаваше дарба, която не караше хората да бягат с писъци — нещо мъничко и скромно, например дарбата на онези, които внимаваха нишките от човешките животи да не се скъсат преждевременно.

— Господине?

— Вземи парите и ме остави.

Да бъде груб не беше в кръвта му. Още от малък, правенето  а забранени неща и четенето на свитъците на смъртните бяха най-интригуващите за Йеомна занимания. Останалите богове смятаха, че това е добре исцениран план от страна на баща му за да прикрие огромната мощ на сина си, но когато Йеомна порасна усмихнат и уравновесен, конспирациите им се оказаха грешни. Никога не беше претендирал със силата си. Точно обратното — колкото по-малко знаеха за възможностите му, толкова по-лесно успяваше да стои настрана от събранията им.

Ханджийката прибра златото и побърза да се скрие зад бара. Добре. Беше изпил всичкият алкохол за който можеше да заплати — сега бе време да се връща. С огромно нежелание се изправи от стола и бавно се насочи към вратата. Отвън го чакаше краденият кон на императорският войник.

Йеомна се засмя безрадостно.

Колко лесно бе уплашил войниците — трябваше само да им покаже истинските си очи за да ги накара да замълчат. Сега новината за мъж с магически способности пътуваше към великият владетел на династията. Колко ли дни щяха да изминат преди да пратят вестител да го покани в столицата? От Небесният дворец беше виждал подобни сцени — императорите търсеха най-добрите съюзници за да с подсигурят, че ще удържат на на вражеската атака.

Все така усмихнат, Йеомна поклати развеселено глава. Човеците със сигурност не се бяха променили от последните осем хиляди години когато бяха заловили и убили баща му. Тяхната жажда за власт и отчаяна нужда за признание ги тласкаха към това, от което той така силно странеше...

Покварата.

• * *

Беше рано призори, когато Фан Ли отвори очи и първите червени оттенъци на Слънцето изпъстриха полезрението й. Девойката сънено разтри очи и стана от леглото. Ръката й вдигна робата оставена на стола докато пъхаше стъпала в обувките. Неприятно усещане за влага я накара да вирне малкото си носле в недоволство, а после случилото се през изминалата вечер я заля като кофа със студена вода, подкосявайки коленете й. Кошмарът който бе сънувала тази нощ само засили тръпките на ужас — беше видяла смъртта на някого, когото никога преди не бе срещала. Някого, за когото знаеше твърде малко, но беше от огромно значение за Йеомна.

,,Йеомна.“

От самото споменаване на името му стомахът й започваше да се бунтува. Какво беше той и кой беше всъщност? Дали не бе зъл дух, дошъл от света на сенките за да я накаже за някаква мрачна тайна от миналото на семейството й, карайки я да се влюби в него и после да я унищожи? Това звучеше твърде глупаво дори за нея.

Фан Ли стисна клепачи и избута вратата на колибата, посрещайки утрото с прозявка.

Само дето насладата от действието не продължи дълго — до лагерният огън който отдавна не гореше, седеше не кого да е, а именно Йеомна. Неговата дълга бяла коса се спускаше до земята през облегалката на стола, а ръбчетата на светлата му роба бяха омачкани и покрити с прахоляк. Краденият кон на войника се хранеше кротко от тревата до него, завързан за кол, забит дълбоко в пръстта, върху който Йеомна бе вдигнал единият си крак. Ръцете му стояха провесени до тялото като на кукла на конци и Фан Ли заобиколи от далеч, притеснявайки се да не беше мъртъв.

Едва щом мина пред него забеляза мъничкото бяло цвете скътано в предната част на яката му. През ума й се загониха една подир друга засрамващи сцени между Йео и други жени, коя от коя по-нецивилизована от предишната. Обикновено не би си позволила да мисли такива неща, но заради цветето, начинът по който касата му стърчеше на всички страни и дълбоко разкопчаната му роба, въображението й се развихри.

,,Дали снощи е стоял в бардака на Гуан Ай?"

Докато се взираше в голата мъжка гръд срещу себе си, сините му очи се отвориха и се спряха върху лицето й.

— Добро утро.

A/N Sant Anel: Понеже видях колко много ви харесва миналият подарък, реших да ви оставя още един в знак на обич и това, че подкрепата ви не спира да топли сърцето ми. ❤

На вашето внимание този път е... Зайхай. 😏