32.1 | 控制 Контрол

— Да говорим тук. — предложи Йеомна, настанявайки се на една от дървените пейки.

Ян Ян сгъна крака под себе си и кротко се настани до него. Тъй като беше погълнат от вина и гонен от собствените си демони, беше станал нетипично мълчалив. Фан Ли огледа свободното място от другата страна на самурая, но не пожела да приближи. Вместо това разрина тревата пред двама им и надипли робата си, сядайки върху земята. Решението й не убягна на Йеомна. Той навъсено опря гръб на облегалката и скръсти ръце пред гърдите си.

Хората в лагера забелязаха групичката и започнаха да се трупат около тях, подобно на досадни мухи около маси за пир.

— Твърде много публика... — промърмори раздразнено исполинът.

— Те са твоите хора. — напомни му Фан Ли.

— Цък. — пръстите му разрошиха черните кичури около челото му, сетне разкопчаха друго от копчетата на робата.

Фан Ли отмести поглед към ноктите си и зачопли ожесточено кожата отстрани. Опитът й да не наднича беше повече от очевиден.

— Когато ме викна за задачата, каза, че имаш план. Извадих всяко едно от растенията и написах с какво от останалите би могло да се смеси. Колекцията ти е богата, за това медикаментите са разнообразни. Отне ми известно време да ги подредя в колони, но крайният резултат се получи учудващо добре. Лесно би могъл да намериш каквото ти е нужно.

Йеомна се приведе напред.

— Не търся медикамент.

Отговорът му привлече вниманието на девойката. Тя рязко надигна глава, вглеждайки се в черните му очи. Без да прекъсва очния контакт, самураят развърза маската си и я остави между себе си и Ян Ян.

— Билките са разнообразни видове лек. Това от години е ясно на всички. — тълпата около тях се съгласи с положителни възгласи. — Но какво, ако могат повече? Нека си представим, че в кръвта на човек две билки се смесят и предизвикат ударен ефект върху органите. Какво, ако направим така, че тази ударна вълна да се случва без прахът да попада в нечие тяло?

Фан Ли слушаше с притаен дъх. Начинът, по който устните му оформяха сричките и оживените, развълнувани жестове с ръце чрез които описваше идеята си, караха сърцето й да бие лудо. Дори само искрите на възбуда в очите му, родени от желанието да сподели с всички плана си, караха бузите й да горят. Йеомна за пореден път поставяше под въпрос убежденията й относно мъжете. Той бе непредвидим, изпълнен с живот и истински. Дори когато носеше маската, всяка негова емоция се отразяваше под формата на тънка извивка в ъгълчетата на устните му.

Без да го осъзнава, красавицата бе започнала да се усмихва. Не беше чудо, че женската й страна бе изменила на разума и се бе предала на чара му. Шан Дзин никога не беше говорил така разпалено за идеите си, никога ме бе посмял да вдигне меча си и за нищо на света не би спасил сбирщина крадци и прокажени зад гърба на императора, живеейки заедно с тях на подобно място.

— Разбирам.

В мига в който проговори очите на слушателите се насочиха към нея. Фан Ли се изправи и разпери ръце, готова да се включи към това невъзможно и диво начинание, поднасяйки своя принос към гениалната идея на Йеомна.

— Всичко което казваш има смисъл. Самата аз години наред изучавах методите на баща си и открих, че подобен прах може да бъде създаден. За целта се нуждаем от много рядка билка в големи количества, но това едва ли е проблем, тъй като знам, че не количеството те интересува. — Йеомна се усмихна леко, предизвиквайки парене по връхчетата на ушите й. Не можеше да продължава да гледа в него, за това се завъртя с лице към останалите. — Това което искаш е приспиващ прах. Удобно би се пренасял в кесии и има впечатляващ димящ ефект. Подобно на було би могъл да те скрие от очите на врага, а след това да ги докара до сънливост. Разбира се, дозата за приспиване зависи от количеството хвърлен прах, тъй като основната съставка ще е тази с мъглив ефект.

— Можеш ли да го направиш? — в гласа му нямаше и следа от подигравателен тон.

— Стига първо да ми кажеш каква е целта ти.

Самураят заби пръсти в мускулите на ръцете си. Не можеше да каже на всеослушание причината за изискването си. Как се казваше на човекът към когото имаш романтични чувства, че всъщност си бог избягал от своите, който е прокълнат с дарбата да чува молитвите на умиращите хора?

През последните две вечери сънищата му бяха станали неконтролируеми кошмари, изпълнени със смърт. Мракът, течащ във вените му, беше започнал да изплува на повърхността с плашещи количества. Талази черна Ин убиваха саксиите с цветя като мухи, засмукани от тайфун. Йеомна беше спрял да се опитва да заглуши виковете и ги бе оставил да превземат мислите му. Където и да се обърнеше, предсмъртната молба за втори шанс на умиращ войн ехтеше между стените на черепа му, подобно на гонг, събуждащ звяра. Ако не измислеше решение как да предпази хората си от приближаващата война, при това бързо, накрая можеше да изгуби битката и лишен от възможности, да изпусне силите си на свобода.

Масажирайки челото си с върха на пръстите, черното сърце на Йеомна се гърчеше от мисълта, че трябва да излъже Фан Ли.

— Смятам, че би могло да бъде добра разменна монета за провизии.

Девойката издиша остро. Той осъзна, че тя не му повярва, за това продължи да лъже:

— Когато зимата падне няма да можем да намираме храна както сега. Ще трябва да се запасим с провизии. Болните се нуждаят от пресни продукти докато пътуваме към следващото село.

Фан Ли сви пръсти в юмруци.

— Как не ти омръзва?

— Какво? — намръщи се неразбиращо Йеомна.

— Лъжец.

Очите му се разшириха.

— Фан Ли...

— Как можеш да продължаваш да ме гледаш в очите, след като знаеш, че ще ме излъжеш отново? — тя се завъртя във вихрушка от коси и мокри платове.

Йеомна огледа лицата в тълпата. Някои се споглеждаха несигурно, други започнаха да си шепнат тихо. Ако не направеше нещо бързо, суматохата щеше да бъде огромна. Хаосът караше сетивата му да се изострят. Прииждащите войски от запад сякаш дишаха във врата им. Той улови главата си в шепи, молейки се гласовете да се заглушат. Само толкова, колкото да успееше да отговори на тази нападка, да можеше да закрепи вярата на хората си в това, че положението е под контрол. Лъжите бяха сигурен коз в подобен дуел и той, както винаги, беше готов да използва най-добрият си арсенал:

— Само се чуй! И сама не знаеш какво говориш. Погледни всички тези мъже около себе си — той й се усмихна пресилено, стискайки до побеляване дръжката на меча си, за да прикрие болката, която го поглъщаше. — Ние ще ви защитим. Доверили сте живота ни и ние ще се борим до сетния си дъх за него. Нали така, момчета?

Мъжете изреваха и вдигнаха юмруци във въздуха. Йеомна ги надъха, засили гнева и увереността им с лъжи, подхрани жалките им души с огризки.

Фан Ли го гледаше разбито. Ръката й мачкаше озлобено колана на робата. Йеомна приближи, надвеси се отгоре й и заплашително опря ръка в дървото зад гърба й.

— Никога повече не ме наранявай така, скъпа. Нали мъжете сме за да защитаваме вас, красивите и крехки женски създания?

— Ти! — очите й се изпълниха със сълзи от гняв.

От толкова близо Фан Ли видя ясно уплашеният мъж, който Йеомна отчаяно се опитваше да скрие от хората си. Виждаше го зад всяка обидна дума, с която целеше да затвърди позицията си в осквернените им души на крадци, зад черните очи, които бе придобил с измама. Вътре дълбоко в себе си, мъжът надвесен над нея беше несигурно дете, лутащо се измежду емоциите като топка. За Йеомна тази ситуация беше нова. Непозната. Той нямаше представа как да води хора. Беше започнал нещо, без да очаква то да доведе до някъде.  И сега търсеше помощ в нейно лице, гледайки я умолително в прикритието на широкият си гръб.

Фан Ли кимна едва доловимо. Разбира се, че щеше да му помогне.

— Съжалявам — прошепна тихо в косите й. 

Това не бяха думи на изкупителна жертва. Извинението му беше дълбоко. То успя да покори стените на сърцето й и й показа веднъж за винаги, че Йеомна нямаше нищо общо с мъжете, които бе срещала през живота си. Фан Ли искаше да говори с него на саме‘ от толкова дълго. Но как можеше да си позволи подобно нещо, когато двамата постоянно бяха заобиколени от чужди очи?

В моменти като този, желанието да го изтегли надалеч за да научи какво всъщност се въртеше в главата му винаги я убиваше.

Изведнъж Йеомна се улови за рамото й и тежестта му за малко да я повали на земята. Задъханото му дишане прозвуча хрипливо до ухото й. Другата му ръка се стовари тежко върху ствола на дървото, карайки треските да се посипят върху им. Очите му се размиха. Фан Ли издиша остро и притисна ръце към гърдите му, обзета от страх. Зениците му се превърнаха в линии, завихриха се около черният ирис и разсякоха окото на половина, подобно на очите на котка.

— Йеомна? — името му прозвуча като дихание между устните й.

Тълпата още надаваше щастливи възгласи. Мъжете жадно надигаха чаши. Единствено Ян Ян забеляза промяната в своя учител и скочи на крака, препъвайки се от бързане да стигне до него.

— Шиди!