Цареше тъмнина.

Всепоглъщаща тишина.

Никакви мисли.

Нищо.

Просто съществуване.

Просто хаос.

А после лека светлина.

Дневна светлина.

Тук думите нямаха значение.

Тя не знаеше, какво става.

Единственото,
което искаше,
бе да спи.

Да остане сред мрака.

На топло и тихо.

Но не можеше.

Нещо я дърпаше обратно.

На там.

Тук беше сигурно.

Но не можеше да остане.

Не повече от това.

Тя отвори очи.

Първоначално не разбираше нищо.

Нямаше идея,
какво я заобикаля.

Нито, защо бе тук.

Постепенно започна да си спомня.

Себе си.

Света.

Деня.

Замайването.

Падането.

Тъмнината.

После погледна към хората.

Усмихваха се.

Въздъхваха успокоително.

Някои благодаряха на бога.

Но той просто стоеше на страна.

Седеше в краката ѝ.

Наблюдаваше със стъклен поглед.

Гледаше през нея.

Тя се наддигна.

Благодари за помощта.

Увери всички, че е добре.

Благодари им още няколко пъти.

Те настояваха да изяде шоколада,
изваден от чантата на една жена.

Не приемаха „не" за отговор.

Тя се подчини.

Чак тогава си тръгнаха.

Обаче той все още стоеше там.

Не бе помръднал.

Бавно, тя седна до него.

И още по-бавно хвана ръката му.

С треперещ глас пророни

Съжалявам.

Той премигна.

Сякаш се събуди от столетен сън.

Погледна я.

Този път наистина.

Помислих, че си мъртва.

Тя преглътна.

Наведе глава.

Бях.

Той хвана брадичката ѝ и я повдигна.

Защо се върна?

Отговорът дойде след кратко мълчание.

Тази битка е на двама ни.
Не можех да те оставя сам.

Той се усмихна.

Широко.

А после я целуна.

Истински.

Пламенно.

Като за последно.