Тя едвам вървеше.

Усмихна се на шофьора.

Изтощено.

Не го поздрави.

Нямаше сили.

Дори не каза за къде пътува.

Мъжът вече знаеше.

Просто взе билета и седна на мястото си.

Не погледна към небето.

Какво ново имаше да гледа?

Не извади тефтера си.

Едно и също всеки ден

Вместо това облегна глава.

Притвори очи.

Пропъди сълзите.

Започна да диша.

Дълбоко.

Изчисти всички мисли от главата си.

Остана само чернотата.

Изведнъж усети докосване.

Някой я бе наметнал с якето си.

Тя бавно отвори очи.

Момчето!

- Всичко ще се нареди - прошепна той от седалката срещу нея.

Тя просто кимна.

Той плахо хвана ръцете ѝ.

Подкрепа.

Тя леко ги стисна.

Благодаря, казваше жестът.

Той ѝ се усмихна.

Леко, зъбато, сякаш бе забравил как.

Тя придърпа импровизираното одеало.

Той седна до нея.

Ухаеше на мента.

Облегна главата си на рамото му.

Той преметна ръка върху нейните.

За пръв път от цяла вечност не сънува кошмари.