Сънуваше.

Но не кошмари.

Виждаше момче.

То ѝ бе помогнало.

Гласът му все още витаеше наоколо.

- Ставай.

Тя отвори очи.

Наистина бе заспала в автобуса.

Огледа се.

Момчето беше истинско.

И тя лежеше върху му!

Скочи като опарена и излетя през отворените врати.

Без да каже довиждане.

Без да благодари.

Без да вземе раницата си!

Сърцето ѝ спря.

Всичко беше в онази чанта!

Тефтера ѝ.

Телефона.

Парите.

Господи!

Тялото ѝ трепереше.

Тя се обърна.

Беше готова да тича след автобуса.

Обаче той стоеше на две крачки от нея.

Държеше притежанието ѝ в ръка.

Без да се замисля тя го прегърна.

- Благодаря, благодаря, толкова много ти благодаря!

Той се засмя.

Истински.

За пръв път от години.

Благодарение на нея.