Не беше късно.
Слънцето все още залязваше, а по улиците вече нямаше никой.
Юни месец беше към края си, а с него и учебната година.
За последен път се разхождаше из този град, за последно подминаваше всички тези магазини, виждаше тези сгради, усещаше аромата на дърветата.
Изведнъж усмивката слезе от лицето й.
Тази седмица бележеше краят на пет години. Колко малка и наивна беше дошла, колко плаха беше, колко развълнувана.
Промяната настъпила у нея за всичкото това време беше невероятна.
Отдавна беше престанала да угажда на всички, сложила беше край на тревогите за глупави неща. Грижеше се единствено за себе си, правеше онова, което й носеше удовлетворение. Което я караше да се усмихва, да е щастлива.
Стилът й на обличане също бе претърпял коренна промяна. Заменила беше спортният си гардероб със свободни рокли в пастелни цветове, клиновете й бяха заместени от къси панталонки, които влизаха в комбинация със потници или изчистени неутрални тениски.
Днес носеше любимата си лилава рокля. Обожаваше я заради голият й гръб и А-образната пола. Тъй като не беше студено, дънковото яке с което обикновено я носеше, почиваше в ръцете й.
Макар че беше променила много неща, любовта й към сандалите си остана все същата. Прекрасни сребърни сандалети се виеха като лиани около ходилата й.
Тя обожаваше сребро - всичките й бижута бяха направени от него.
Включително верижката със водно конче, което не сваляше от врата си.

Сполетяна от носталгия, младата жена реши, че трябва да посети любимите си места за последен път. Предстоеше едно тежко сбогом.

Часът беше десет, когато обиколката на града приключи - беше проронила няколко сълзи и сега й оставаше само да се прибере.
Вървейки, потънала в спомени за добрите стари дни, жената не забеляза ухиленият до уши мъж, вървящ плътно зад нея.
Преди да разбере какво се случва, ръцете й бяха хванати в здрава хватка, а устата й се оказа запушена. Тя започна да се мята, но нападателят й беше прекалено силен.
Той я завлачи в сенките на една сграда, където го чакаше още един. Този беше висок и мускулест, със лудешко изражение, което ужаси изплашената ученичка.
Той пристъпи напред и извади малък, но остър нож, карайки я да замръзне на място.
- Я какво си имаме тук - провлачи  той, спускайки груби пръсти по бялата кожа на лицето й.
Горещи сълзи запариха в очите на жената и тя затрепери.
- Мръднеш ли, режа ти гърлото - предупреди със злобно съскане онзи зад нея.
Студът на метала се просмука във костите й, когато допряха острието до врата й. Топли сълзи покапаха по пребледнялото й лице и тя стисна очи, умолявайки някого да я събуди от този кошмар.
Нечии ръце разкъсаха роклята й на две и тя забрави как се диша.
Противен смях достигна до слуха й, прилоша й, краката не я държаха.....
Силна плесница я накара да отвори очи.
- Искам да ме гледаш в очите, малката - нареди й с твърд тон плешивият, преди да свали дънките си.
В този момент всичко спря.
Като че ли светът замръзна.
Онова което последва... не помнеше всичко.
Знаеше, че продължи дълго.
Знаеше, че се редуваха.
Знаеше, че ножът не напусна мястото си.
Знаеше още, че болеше.
Чувстваше сълзите да се заклещват в гърлото й.
Усещаше мръсните им ръце навсякъде
Чуваше грубите им гласове, думите с които я наричаха...
Не беше усетила кога е изгубила съзнание.
Знаеше само, че не иска да се събужда.