Беше последната събота на април. По клоните на дръвчетата се люлееха бели и розови цветове, протягаха се слепешката към небето, политаха усмихнати. Лехи със свежи лалета надигаха чашки за поздрав от всеки двор, въздухът като че ли по-чист от всякога, изпълваше със спокойствие дробовете на пешеходците, а небето безоблачно синееше над главите на всички, бдящо, търсещо и вечно.
Меки слънчеви лъчи нежно галеха порцелановата кожа на Алана, играеха си със косата й, превръщаха очите й във течно злато. Звънкият й смях огласяше черният автомобил с непринудеността и волността си. Тиха музика удавяше звуците на пътното движение, позволяваше на двамата приятели да пеят с цяло гърло и да се надсмиват един на друг. Пътят бе изпълнен с веселие, песни и много много смях.
Даниел не усети кога пристигнаха - времето с Алана винаги летеше. Той паркира колата под едно дърво и двамата се запътиха към гората.
Селцето беше малко, но си струваше да се посети. Славеше се с прекрасен водопад, чист планински въздух, беседки излезли от приказките и зелени, недокоснати поля, осеяни с цветя.
По това време на годината казваха, било най приятно. Най-красиво, най-спокойно.
А той търсеше точно това.

Не вървяха дълго, унесени в разговори, стигнаха търсената поляна неусетно.
Алана изгуби дар слово щом гледката се откри пред очите й.
Жълти минзухари, като капки огън разпилени, поникваха в тревата, горди и засмени.
На беседка от дърво, с четка и боя рисувани имаше хиляди цветя. Рози и лалета, гербери и еустоми, хризантеми, лилии и даже анемони.
Под едно дърво, малка люлка си висеше, наоколо шум от водопад тежко се носеше.
Нямаше на километри жив човек,
само двама стояха в този пек.
Момичето усмихна се чаровно и в лудешки бяг се втурна волно.
Корона си направи от дивите цветя, постави я нежно върху своята глава и с ангелски си глас запя.
Той гледа я с блеснали очи, от които закапаха бисерни сълзи.
Седеше мирно под листата на едно дърво и усмихнат наблюдаваше искрената усмивка, грееща на лицето й.
Когато приключи и с втората корона, Алана се приближи до него и я втъкна в косите му.
- Ето, готово - заяви доволна и седна до него, вдигайки глава, за да зарее поглед в небето.
Изглеждаше толкова приказно с жълтите минзухари, разпиляни из червените й кичури и замечтаният си поглед, събиращ в себе си всички звездни тела.
Изминаха едва няколко минути в блажена тишина, преди младежът да събере достатъчно смелост.
- Лана - прошепна плахо и тя се обърна, дарявайки го с широка усмивка.
- Аз.. искам да поговоря с теб.
- Разбира се - кимна му сериозно.
Но думите заседнаха в гърлото му; съмнение се вля в кръвта му.
Девойката забеляза треперещите му пръсти и внимателно положи ръката му в своята.
- От каквото и да се боиш, спри. Няма защо да се притесняваш.
Той въздъхна, погледна я в очите и със спокоен глас призна чувствата, спотаявани във сърцето му.
Малката му реч разчувства Алана и тя заплака, но не от болка, а от щастие.
Даниел нежно избърса сълзите й и когато и двамата се успокоиха зададе въпроса, взимащ съня му:
- Лана, това, което неуспешно се опитам да кажа е, ще бъдеш ли моя?
Със смях на уста и стоплено сърце, тя обви ръцете си около тялото му и звънко заяви "да".

.....