18:00 часа.
Даниел стоеше на пейката до входа на парка и чакаше. Честно казано, нямаше представа дали ще дойде, ето защо си беше обещал, че не се ли появи до 18:10 ще си тръгне.
За негова изненада обаче, познатата й фигура се появи в далечината след минута.
Червената й коса бе пусната, доколкото можеше да види. Белите й дънки бяха скъсани на места, а черният потник се скриваше от дълга до коленете бяла, ефирна жилетка.
Алана го забеляза и нещо като облекчение премина през лицето й. Той се изправи и тръгна към нея.
Срещнаха се на средата на моста и щом погледите им се засякоха, светът като че ли избледня.
Кичур черна коса падаше върху лицето му, закривайки част от омайните му зелени очи. Носеше черни дънки, изчистена бяла тениска и черно яке, с един размер по-голямо от нужното.
- Здравей - усмихна й се чаровно той.
- Здравей - отвърна спокойно тя.
Беше се заставила да се държи нормално.
Първо щеше да го изслуша, а пък после, ако се наложеше, щеше и да го напсува.
- Не очаквах, че ще се появиш - призна смутен, но тя не му даде шанс да продължи.
- Дойдох, за да чуя "твоята страна на историята", така че ако обичаш...
- Разбира се.
Двамата поеха по една от алеите, спазвайки дистанция.
- Не знам дали знаеш - започна той - но аз съм част от каратистите от клуба до общежитието ти.
Алана кимна леко; като знак, че го слуша и младежът продължи:
- Излизах от залата, когато видях тефтера на земята. Наоколо нямаше никого, а той просто си стоеше там. Реших, че някой го е изпуснал, за това се отправих към треньора си; щях да го помоля да говори с директора ви, за да се намери притежателя. Преди да вляза вътре, чух нечии стъпки и се върнах. Тогава те видях- изглеждаше притеснена и очевидно търсеше нещо. Казах си, че вероятно е твой и те приближих. После знаеш какво се случи.
Алана гледаше шокирано. Всичко това изглеждаше достоверно, но все пак..
- Съжалявам - пророни накрая, спирайки на място.
По онова време не мислеше трезво, дори не допусна възможността, че той можеше и да е невинен. Беше реагирала импулсивно, беше го обиждала в продължение на месец.... и за какво?
- О, Даниеле, ужасно съжалявам - паникьоса се тя.
Господи! Как изобщо издържаше да я гледа?
Пръстите и затрепериха; беше се държала безобразно, напълно неприемливо.
- Хей, Лана - приближи се към нея той. Гласът му излъчваше притеснение - тя не изглеждаше добре. Когато погледна по-внимателно забеляза, че цялата се тресеше.
Бавно, като да вървеше към елен в гората, Даниел взе ръцете й в своите и леко ги стисна. Дланите и бяха студени. Тя вдигна глава и той замръзна-  очите и бяха насълзени.
- Хей, не плачи - примоли й се загрижено. Сърцето му се сви; обзе го чувство на вина.
- О, Лана - прошепна и я притегли в топла прегръдка.
- Съжалявам... - изхълца, притисната до гърдите му.
- Ако знаех, че ще реагираш така, никога нямаше да ти разкажа.
Тя въздъхна тежко- сякаш по този начин можеше да освободи стреса и срама си.
- Ела - помоли и я поведе към една пейка.
Двамата седнаха един срещу друг - тя навела глава; червената и коса разпиляна около й като завеса. Младежът погали опакото на дланта и с палец, успокоявайки я. След минута тишина проговори:
- Лана, погледни ме.
Но тя не го направи.
Притеснен, той прошепна името й, досущ като молба. Когато не получи отговор, спортиста хвана брадичката й и внимателно обърна лицето й към себе си.
Не плачеше, но беше на границата.
- Искам да ми кажеш за какво си мислиш.
Алана кимна и след като се успокои заговори:
- Чувствам се зле, че се държах толкова ужасно с теб. Съжалявам, че реагирах толкова остро и съжалявам, че не те изслушах... направих заключения без да знам всички факти, а ти си напълно невинен. Не мога да повярвам, че имаш такова търпение... та аз се държах като пълен кретен!
Даниел се изсмя и тя го погледна учудено.
- Права си, държа се като пълен кретен. Но това не значи, че си. Какво ще кажеш, да прекараш остатъка от деня с мен? Като отплата за "справедливото" ти отношение?
Момичето прехапа език, точно преди да го наругае.
Какво толкова, всъщност? Няколко часа с него..  не е като да имаше планове.. пък и изглеждаше свестен... в края на краищата му дължеше някакъв тип отплата за начина, по който се беше отнасяла с него.
- Хубаво - заяви накрая и той се усмихна широко.