Беше несправедливо.
Да го обвинява в нещо, което не е извършил. И то без да му даде шанс да се защити.
Бил я наблюдавал- глупости!
Току-що бе приключил тренировка, а този проклет тефтер стоеше проснат на земята. Когато го вдигна нямаше никого, а после тя се появи от нищото, изглеждайки така, сякаш сърцето й ще се пръсне.
Предположил беше, че е нейн.
Не знаеше, че като постъпи правилно ще бъде обвинен в преследване.
Че дори го беше и заплашила!
Малка вещица.
Всички жени бяха такива: прибързват със заключения, а после стоят и се маят, защо никой никога не ги разбира.
Пълна лудост.
Надяваше се да не я срещне повече.

Откачалка.

Разбира се, вселената имаше съвсем други планове и благодарение на неведомите пътища на съдбата, още на следващия ден, двамата отново се засякоха.
Тя вързваше връзките на белите си кецове, нахлузила слушалки в обсипаните си с обеци, уши.
Той пък стоеше с гръб до кафе- машината и чакаше нетърпеливо. В момента, в който се обърна да вземе препълнената чаша, тя вдигна глава и погледите им се засякоха. Девойката ядно извъртя очи, рязко хвана черната си раница и с отработено движение затръшна вратата под носа му.
Той я препсува цветисто, извади напитката от металният й затвор и отпи щедра глътка, която изгори гърлото му с топлината си.

От този ден нататък, Алана и Даниел не спряха да се виждат. Било то на центъра, в киното, в кафето, в магазина... сякаш участваха в извратено телевизионно предаване на име "Случайност, не мисля".
Оставаше само да му пратят кадрите от скритите камери и картината щеше да е пълна.

По някаква необяснима причина обаче, буреносните й очи го преследваха където и да отидеше. Толкова тъмни и безкрайни бяха, досущ като черни дупки. Засмукваха всичко, що дръзнеше да се приближи, а той несъзнателно бе прекрачил границата на безопасността и сега се въртеше в орбитата й - вечен и търсещ. Изход или вход, Даниел не знаеше.
Нямаше представа, защо видеше ли червенокоска сърцето му подскачаше. Надяваше се да е тя.
Улавяше се, че често мисли за начина, по който къдриците й танцуват с вятъра. Чуваше гласа й от време на време. Висок, непоколебим и силен.
Беше сигурен, че полудява.
А виновна за това беше само и единствено тя.

Време е за разплата, Даниел реши.
И така започна играта.