Когато самосъжалението приключи, идва примиряването. Приех факта, че сигурно бях кръвопиещо създание, което можеше да притежава някаква странна дарба и, че нямаше да мога да видя мама и татко преди да разбера колко дълбоко се простираше промяната.

Стоях дълго пред огледалото и се взирах в зъбите си, макар да ги познавах толкова добре колкото петте пръста на ръката си. Прокарвах пръст по острото връхче на четирите кучешки зъба и се изненадвах на бързото  зарастване на одраскването, което правеха по меката кожа. Тя порозовяваше, после леко се разраняваше и когато настиснех силно се разкъсваше, процеждайки миниатюрна капка кървавочервена течност и зарастваше, оставяйки капката да се стече, създаваки самотна диря по бялата ми кожа. Не бях виждала нещо подобно преди. Знаех, че нещо се е случило. Бях го усетила докато се борех със замайването преди дни. Сърбежа който не спираше. От началото знаех, че има нещо различно в тялото ми, но му придавах значение. Дали защото се страхувах или защото промяната не беше настъпила бурно, не можех да кажа със сигурност.

Отдадох остатъка от вечерта на това да докажа, че похитителя ми лъжеше. Да докажа, че се самозаблуждавам и че изострените върховете на четирите ми зъба нямат нищо общо с вампиризма.

Отчаян пипах сребърните нишки на стойките на огледалата, докосвах металните връхчетата на пироните с които бяха забити картините в стената. Нищо не ме караше да изпитвам болка. Явно поверието, че среброто убиваше вампири, беше мит. За секунда дори стигнах до там да премисля възможността от това да счупя крака на стола и да забия парчето дърво в сърцето си, но знаех, че това нямаше да е по силите ми и бързо отхвърлих налудничевата идея.

Друг любопитен факт, който исках да изпробвам, беше дали можех да чуя нечий разговор през стена.

Напразно долепях ухо до студената повърхност, извъртах се в различни пози, стоях права в гробовно мълчание въздържайки дъха си с идеята да уловя някаква реч идваща отвъд. Накрая се ядосах на късмета си. От всички неща за които бях чела, нищо не се беше оказало истина. Мъжът беше казал, че слънчевата светлина също не ни влияе. Тогава за каква дарба говореше той?

Въоръжена с нова задача, която в очите ми сега бе от първостепенно значение, започнах да обикалям по коридорите с идеята да открия нещо, което да не е било на мястото си. Криех се зад бюрото и изчаквах докато чистачката почисти прахта, в случай, че някой решеше да обсъди нещо. Промъквах се в кухнята и подслушвах разговорите на готвачите, но те винаги се простираха само до нужните продукти и заръките на тайнствения мъж. Никой не произнесе името му или каза нещо, което да е свързано с факта, че беше вампир. Дали те знаеха? Можех да се обзаложа, че Делая знаеше. Дори нямаше да се изненадам, ако самата тя беше вампир. Отделих няколко мига на предположението, че между нея и красивия мъж съществува роднинска връзка, но всъщност не открих друго по което да си приличаха освен ужасния характер.

Накрая на предполагаемият ми ден се заключих в стаята си, стискайки парчето от вестник и новото писмо, което бях открила пред вратата си. Новата бележка гласеше:

,, Госпожице Дебъро, ако пак изпитате нужда от нещо, обърнете се към Делая и тя ще ме информира.

А.К.”

Разкъсах бележката на парченца и я скътах в едно от отделенията на нощното шкафче. Серифният шрифт с който оформяше всяка буква беше надраскан набързо, но говореше за маниакалност и взискателност, каквато бях срещала у малко хора. В двадесет и първи век е по-важно да предадеш съобщението, отколкото начина, по който е написано. В този ред на мисли започвах да изпитвам съмнения около възрастта на похитителя си. Беше ли редно да го наричам така, когато сама бях приела предложението му да остана? Имах намерението да напусна веднага след като узнаех дали това е временна или перманентна промяна и дали опасност грозеше близките ми или мен самата.

Седях и се взирах в лещите на фотоапарата, когато Делая влезе и безцеремонно остави нов куп дрехи на леглото. Беше все така дистанцирана и затворена в себе си, както и в деня на запознанството ни.

— Желаете ли нещо друго, госпожице Катлин?

Огледах скромното й облекло и се спрях на часовника й.

— Бихте ли ми казали колко е часът?

Тя изглеждаше истински отегчена, но все пак повдигна ръка за да ми съобщи, че часът беше три следобед. Благодарих й и не казах нищо повече, оставяйки нея и ужасното й настроение да напуснат голямата спалня. Не чувствах стаята като своя, затова и не  мислех за нея по този начин. Подмених дрехите си, взех душ и се заех със същото занимание, което бях практикувала цял ден.

Може би бяха минали два дни откакто бях започнала да шпионирам хората през ключалките и да се крия в гардероби, когато попаднах на идеалната възможност — ключ.

Лъскавата му повърхност отразяваше светлината от лампата като диамантена повърхност, която ме приканваше както кражбите приканват крадеца. Никога не бях крала през живота си, но не изпитах никакво угризение когато се протегнах и взех ключа от масата до тестото, което лежеше в купата за месене. Скрих го в пазвата си и притисках студеното му тяло към кожата си, докато не се озовах обратно в стаята.

Едва тогава си отдъхнах.

Реших, че ако взема фотоапарата със себе си, някой можеше да усети, че правех нещо нередно. За това се сбогувах със второто си най-скъпо притежание и с тихи, плахи стъпки се насочих към единствената заключена врата в двете крила.

Пъхнах ключа в ключалката и той пасна идеално, изпълвайки ме с надежда. Нямах време което да отдам на радост за тази своя малка победа. За моя изненада се озовах в лабиринт от стълби, покрай които се извисяваше висока стена с множество процепи. През процепите влизаше остатъчната светлина от залязващо слънце. Явно беше минал повече от час откакто Делая си беше тръгнала. Слънцето беше започнало да залязва рано — типично за ноемврийските дни.

Пристъпих близо до стената и надникнах през процепа до мен: срещу мен зееше пропаст, а високо над края й се издигаше голям замък. Кулите му посичаха ниските облаци и се спречкваха с няколко дървета за надмощие в центъра на пейзажа. Замъка ми беше познат. Прехвърлих събраната информация в Ню Йорк за Пенсилвания и свързах изображенията които бях видяла в интернет с един замък, който ми беше направил най-голямо впечатление. Замък, заради който бях хванала полет през океана заедно със сестра си, за да науча дали митовете бяха истина.

Без да се замисля поех по стълбите водещи към замъка. Знаех, че изхода беше в края на стълбището в срещуположната посока. Усещах какъв риск поемам с вероятността да ме настигнат и да ме открият тук. Вериятно прислугата не служеше на красивия мъж. Може би те бяха хората работещи за замъка. Бях чела, че сега се използваше само от туристи, но хората които работеха денонощно там със сигурност се нуждаеха от храна, нали? Вероятно красивият мъж някак се беше сдобил с доверието на работниците и ги беше излъгал за това коя съм, за да остана там. Дали Делая не ме смяташе за негова разглезена братовчедка и за това се отнасяше така с мен? Но това не би имало логика. При първата ни среща тя ми беше разказала, че той й беше спасил живота и тя му се отблагодаряваше. Едното не изключваше другото, или грешах?

Малко по-отпусната от преди изминах пътя до задния вход на замъка: тежка дървена врата, която не беше заключена. Водена от любопитството на журналиста в себе си избутах назад тежката врата и се прокраднах в поредния коридор с каменни стени. Тук обаче влагата беше по-силна, мъх беше покрил междинните пространства, където каменните блокове се допираха. Видях женско палто закачено на стената и го взех, оставяйки ключовете и портфейла от джобовете на малкия рафт до закачалката. Намираха се отдясно на вратата от която бях влязла и сигурно принадлежаха на някого от персонала. Загърнах се с топлата дреха, готова да избягам в гората и да открия някой с мобилен телефон, когато чух прокашляне. Обърнах се скована и с попарени надежди. Бях сигурна, че щяха да ме върнат в онова подземие. Очаквах да видя своя похитител с мъртвешки очи, но срещу мен стоеше абсолютната негова противположност в плът и кръв.

— Мислите ли, че вечерята скоро ще е готова? Търся кухнята, междудругото. Насам ли е?

Премигах насреща. Смущението ме заля като цунами, заплашвайки да ме събори. Ето този мъж вече беше истинско женско проклятое — магнетизма който хвърляше в пространството беше като вълшебен прашец, който поръсваше всичко в радиус от десет крачки и го държеше в плен на истинска неподправена красота. Имаше дълга руса коса, вързана на опашка ниско на тила, която сякаш плачеше да бъде докосвана. Златистите й нишки бяха като поръсени с брокат и сякаш излъчваха своя собствена мека светлина. Усмивката му беше котешка, дяволита и мистериозна, а сините му очи бяха мечтата на всяко момиче — небеса със слънчеви лъчи. Това беше най-близкото описание, което можех да дам при първата си среща с Прометей. Не знам дали някога изобщо щях да успея да уловя тази неземна красота в думи, за да добиете представа за каква силна психическа атака именно говорех, станеше ли въпрос за него. Изострената му челюст и скули бяха само поредният плюс.

Ако природата бе събрала най-красивите човешки лицеви черти по света и ги бе сляла в едно, Прометей беше плода от начинанието.

— Не говорите английски?  Простете. Постоянно забравям, че сме в Румъния.

Отърсих се от представата как му се нахвърлям, почти задушавайки се от желание. Възбудата беше направила зърната ми твърди, кожата ми копнееща за докосване. Исках да сваля ризата му и да плъзна език по всяко парче кожа до което ми позволеше да достигна.
Ръцете ме сърбяха да прокарам пръсти през слънчевите му къдрици. Копнееж да видя на къде водеше падинката под адамовата ябълка изпълни всичките ми мисли, превръщайки ме в пленник на сексуалната възбуда. Този мъж върна вярата ми във вампирите. Никое човешко създание не можеше да причини такова внезапно дисфункциониране на потока ми от мисли, както го бе направил този мъж  чрез появата си.

— Аз не работя тук. — продумах в мига, в който успях да си върнах гласа. — Кой сте вие?

Мъжът изглеждаше крайно впечатлен да разбере, че говоря английски. Той не си позволи да ме огледа, а протегна ръка към мен. Беше топла и голяма. Лесно обръгна моята. Палеца му погали нежната кожа на китката ми.

— Прекрасно, прекрасно! Търсех кухнята, но попаднах на нещо толкова по-добро. Как е името ви, госпожице?

Това трябваше ли да значи, че ходещият секс ме намираше за красива?

И защо всички се обръщаха към мен на "госпожице"? Отдръпнах все така смутено ръката си от неговата и я пъхнах в джоба на откраднатото палто. Ако скоро не се махнех от местопрестъплението, имаше възможност притежателя на палтото да се върне и да си го пойска обратно.

— Първо вие.

Защо не бях поела по стълбите които щяха да ме избавят от мов похитител? Все повече вярвах, че последните няколко дни са били илюзия или поне, че последния ни разговор е бил просто шега между луд и една беззащитна жена.

— Прометей. Но ако обичаш, казвай ми Мет.

Като в просъница се усетих да кимам в съгласие. Какво ми ставаше?

— Катлин.

Внезапно той се наведе и ме подуши. Каквото и да усети, то не промени изражението му ни най-малко.

— Ухаеш толкова сладко. Любовница на Арон ли си? Той обича да държи най-хубавото само за себе си и не бих могъл да те ухажвам, ако е така. 

Прометей, Мет, се усмихна и можех да си представя колко смешно изглеждам: устата ми се отвори и гледах глупаво право напред, хипнотизирана от действията му. Ако не беше само телевизионна измислица, очите ми щяха да туптят във формата на влюбени сърца.
Бързо потулих емоциите които ме завладяваха. Трябваше да науча кой беше Арон.

— Не съм ничия любовница. Тук съм по работа. — Сериозно Кат? Работа? Наполовина беше истина, но вече не знаех дали именно работата ме водеше към неприятности или глупавото ми любопитство. — Бихте ли ми помогнали да отида на чист въздух? Тук е истински лабиринт.

Мет повдигна вежди, но без никакво противене откликна на молбата ми. Двамата се отправихме към мястото, което той наричаше тераса, но аз до ден днешен виждам като самоубийствен трамплин. Това беше теражирано пространство без ограждения, в средата на една от крайните кули на замъка. Виждаха се вътрешните крила и малка градина от рози, които сега бяха премръзнали от студеното време. Листата им се поклащаха носени от вятъра, но корените бяха здраво вкопани в земята. Също като тях замъкът се издигаше величествено с петте си кули и своя старовремски красив готик заплашителен стил.

— Не бях идвал от дълго време. Какво води вас тук, щом не сте любовница на Арон? Простете, че ви разпитвам така! Бях ужасно поразен да ви видя в онзи коридор. Толкова съжалявам, че ви сбърках с прислугата. Просто до сега не бях виждал други жени в замъка. Арон не обича някой да му се пречка. Знаете какъв е.

Нещо зад сините очи на Мет се раздвижи. Изпитваше ли ме? Дали някак беше разбрал, че съм самозванец? Той се засмя и заради звънкият му тембър  звукът прозвуча като плисък на морски вълни по пясъка. Накара ме да се отпусна, но не свалих гарда си. Как успяваше да предрасположи толкова добре само с едно простичко действие, каквото беше смехът?

— Да, Арон наистина е такъв. Но какво ще кажете за сестра му? Не е ли истинска красавица?

Бях решила да заложа, че Арон беше името на моя мрачен похитител. Мет повдигна русите си вежди и се усмихна с извинение.

— Арон не ми е споменавал да има сестра. Срещали ли сте я?

Намръщих се.

— Видях я на снимка. Той държи няколко нейни такива окачени в замъка. — Защо си правех труда да защитя похитителя си, премълчавайки помещенията под земята? — Не сте ли ги виждали?

— Боя се, че не съм. — Каза замислено вампирът.

Бързо си наложих да измисля нещо с което да заменя темата. Значи не му беше сестра. Тогава каква беше красивата жена от портретите? Улових Прометей за ръката, потупвайки го с широка усмивка.

— Шегувам се, разбира се! Говорех за Делая. Тя се отнася като сестра с всички тук.

Блъф, блъф, блъф. Използвах единствените имена които знаех, но дори не бях сигурна дали Арон беше моят похитител. Инициалите съвпадаха, но това не беше достатъчно да ги приема за един и същи човек. Вампир. Каквото и да беше той.

— Не знаех, че сте толкова близки. На мен само ръмжи.

Засмях се пресилено и се загърнах по-плътно с палтото. Вятърът брулеше клоните с окапали листа и ме караше да замръзвам. Въпреки това исках да науча колкото се може повече за разполжението на кулите и коридорите, а това място се беше оказало просто невероятно за тази задача.

— Тя има силен характер, но това е защото дружи с хора с такъв.

Мет се съгласи, вперил взор в изгряващата луна.

— Арон е труден характер, но точно това го прави толкова добър ловец.

Сърцето ми пропусна удар.

Ловецът от сънищата ми.

Дали...?

Наложих си да запазя хладнокръвие.

— Ловували ли сте заедно?

Мет се засмя и ми хвърли неясен поглед, преди да се обърне към греещия полумесец.

— Това би довело до конфликт на интереси. Аз и Арон сме с различни мисии в живота. Ето например сега той е зает да убива Новородени, докато двамата с теб си говорим в неговия замък и крадем от тази тайна гледка. Не сме ли късметлии?

Преглътнах ужаса, който беше свил гърлото ми.

,,...зает да убива Новородени...”?

Чувствах крайниците си като отделени от тялото. Сякаш някой ми беше показал какво се криеше под завесата от коприна. Арон ли беше помещавал сънищата ми? Не бях ли аз една от тези Новородени които Мет беше споменал?

— Да. Обожавам да се взирам в небето, особено вечер когато изгреят звездите.

Какви късметлии само!

Всичко беше лъжа. Ненавиждах спускащият се мрак над хоризонта. Предпочитах слънчевите лъчи да топлят кожата ми и изобщо не се чувствах късметлийка. По-скоро като чучело с нарисувана мишена на гърба. Изведнъж бях започнала да усещам как времето ми изтичаше. Щеше ли похитителят ми да ме убие? Беше ли добра идея да се върна в подземието? Заиграх се нервно с конец висящ от ръкава на палтото. Трябваше да разбера дали Прометей щеше да ме убие. Можех ли да приемам думите му за разменна монета?

— Все пак не ми казахте кой сте.

Той извъртя русата си глава към мен. Беше по-нисък от Арон, ужасно харизматичен, но и също толкова загадъчен. Може би с това се изчерпваха приликите помежду им.

— Напротив, вече ви казах името си.

— Не питах за името. Какъв сте всъщност? Не сте роднина на Арон.

Той засрамено сведе поглед и усмивка разтегна розовите му устни. Сините му очи ме погалиха, когато ги спря на лицето ми.

— Извинявам се, че красотата ми не може да си съперничи с тази на великия Арон Корнелиус. С вас си приличаме повече отколкото аз и Арон, права сте Катлин. Но аз също не научих коя сте вие, така че ще бъда кавалер и ще оставя първият ход на дамата.

Усмихнах се в отговор. О, той много добре знаеше как влияе на жените. Бях срещнала поредния манипулатор, но този си боравеше с изкусен чар и сексапил. Само как умело бе извъртял посоката на разговора! Дори сега облеченото му в риза и панталон, костюмирано тяло, с нищо не подсказваше за позицията на собственика си в света — беше ли той вампир, или просто човек с повече информация? Важен ли беше за похитителя ми, който може, а може и да не се казваше Арон?

— Добре изиграно, Мет.

Клепачите му се спуснаха и изтерзана въздишка напусна устните му. Посегнах към този красив мъж, чудейки се какво се беше случило току-що. Той наклони глава и на лицето му се разля усмивка, но така и не отвори очи.

— Добре ли сте?

— Добре съм. Просто името ми от вашата уста ме кара да си представям неща, за които може да съжалявам.

Изчервих се. Опитах се да кажа нещо, но се провалих. Стоях там с крадено палто, насред двореца принадлежал на Влад Цепеш, на хиляди километри от дома и насред мрежа от интриги, докато мъж с когото се бях запознала преди броени минути ме караше да се изчервявам като ученичка.

— Какво говорите? Едва се познаваме.

Мет се засмя отново и улови един кичур от косата ми между дългите си пръсти. 

— Времето е нищо за нас. И двамата сме безсмъртни. Какво би бил един миг на страст в живота ми от половин хилядолетие?

Без да си дава сметка беше отговорил на два мои въпроса. Аз бях вампир. Не позволих на лицето ми да изобрази разочарованието от възможността това също да беше шега. Отстъпих крачка назад, затваряйки се в себе си.

— Трябва да се връщам.

Мет отпусна ръка. Изглеждаше объркан. Личеше, че се чувстваше неловко.

— Не сте направил нищо грешно. Просто имам да свърша малко работа.

Да си запиша всичко, което бях научила и да го скрия някъде, където никой нямаше да го открие, а после да измисля план за действие. Трябваше да овладея положението, преди да бъда смазана от по-умелите играчи.

Кога живота ми се бе превърнал в игра? Захапах крайчеца на устната си. Този вампир ми беше разкрил повече, отколкото похитителят ми или Делая. Да стоя заключена долу ме беше направило незнаеща, а сега не бях в позиция, в която можех да си позволя да не знам.

— Искате ли да се срещнем някъде? — Бързо превъртях картата на граничните площи около замъка. Бях проверила всяко местенце вътре и извън него, с надеждата когато попадна там да знам от къде да тръгна. Сега знаех. — Има поляна на двеста метра от западното крило. Да се срещнем там.

Вампирът ме огледа за един дълъг миг, сетне се усмихна загадъчно.

— Кога?

Обмислих възможностите си. Не знаех кога щях да попадна на ключа отново.

— Чакайте ме там след падането на нощта. Ще се появя до пълнолуние. Не мога да ви кажа с точност кога, затова ме чакайте. Ще можете ли?

Той наклони глава настрани и дългата му руса коса улови сноп лунна светлина.

— Така да бъде. — Съгласи се красивият вампир.

— Лека нощ, Мет.

— Лека нощ красиво цвете.

С поруменели бузи се върнах по пътя който ми беше показал Мет, оставих палтото от където го бях взела и хукнах обратно към своята клетка, слагайки началото на очакването за следващата добра възможност.