Може и да бяха изминали само няколко часа откакто бях потънала в меките възглавници, но те успяха да ме накарат да се почувствам заредена с енергия за дни напред.

На няколко пъти се улових да надничам през отвора между вратата и дъбовите й подпори в очакване. Не, не на Делая или похитителя ми, а на някой, който щеше да разбие вратата и да постели килима по пътя към свободата ми.

Обикалях стаята, местих предмети и търсех скрити съкровища. Исках да се махна от тук, но ако покрай мен лежеше ковчеже със скрити жълтици щеше да е пропиляна възможност да не проверя.

Междувременно научих, че жената на която е принадлежала стаята, е била плашещо красива млада дама с изискван вкус и слабост към бижута. На нито една от снимките окачени в рамки на стената нямаше дори едно косъмче, което да не беше слегнало на мястото си. Сякаш нищо не можеше да съсипе сложната й прическа. Това ме наведе на мисълта, че трябва да е била или достатъчно ексцентрична да плаща за личен фризьор, или да е притежавала вродена дарба да плете коси със завързани очи.

Или това, или бе открила лака за коса много преди да бъде пуснат за масово производство.

Към четири или пет късен следобед, поне толкова предполагах, че беше часът, някой почука на вратата. Сърцето ми заблъска в гърдите. Ръцете ми се изпотиха.

Ето.

Случваше се.

Беше дошъл момента, в който щях да бъда свободна. Похитителят ми изглеждаше като човек, който не би се задоволил с една американска блондинка. Може би две или три, но не и една. Сигурна в твърдението, че се беше отказал от идеята да ме задържи като своя пленница, изчаках вратата да се отвори. Ухание на мускус и слаб бергамонт достигаха до съзнанието ми, подсказвайки ми кой стоеше отвън. Рамене ми се изопнаха от идеята за предстоящия разговор.

— Влез.

Едничкият израз прозвуча толкова превъзбудено и с такъв страх, че дори аз ясно успях да го уловя. ,,Влез?” Сякаш бях гост, а не заложник.

Наложих си да вдишвам равномерно и да не издавам мислите си, както винаги се случваше когато емоциите ми вземаха превес.

Сандлър казваше, че съм крайно изпулсивна, емоционално нестабилна жена. Това беше така защото за разлика от повечето хора, настроенията ми можеха да бъдат крайни и да се базират на един единствен фактор, което си беше чисто предателство не от кого да е, а от собственото ми тяло.

Загадъчният мъж който ме беше отвлякъл и заключил под земята пристъпи вътре. Беше облечен с черен костюм. Щях да излъжа ако кажех, че не изглеждаше впечатляващо. Платът идеално прилягаше на извивките на атлетичното му тялото. Имаше пищни, мускулести бедра и торс, който издуваше костюма. Сякаш беше излазъл от Плейбой за жени. Отново беше обул кожени ботуши.

Намръщено огледах смесицата между аристократичните, но някак диви лицеви черти което беше лицето му. Плътни устни в права, апатична линия. Без това да влияе на идеалната им форма и размери, създадени да събудят фантазиите на всяка здравомислеща жена. Впечатляващо. Но не толкова, колкото това, че апатията в тях означваше, че също както вчера днес нямаше да изкопча никаква информация от него.

Дори само присъствието му успяваше да предизвика най-лошата ми страна. Тя надигаше глава, готова да се впусне в словесна атака към всичко, което той изричаше. Празните му зелени очи ме приковаха на място. Взираше се в мен с такава настойчивост, че се запитах какво, по дяволите, се въртеше в красивата му глава.

— Нека започнем от начало. — Той прибра ръце в джобовете си. За секунда наистина реших, че костюмът ще се пръсне по шевовете. — Ще ви отправя предложение.

Мразех мъже които бяха свикнали да държат положението под контрол, сякаш световното господство беше второто им хоби.

Скръстих ръце пред гърдите си.
Не изпитвах желание да види настръхналите ми зърна под тънката памучна риза която Делая ми бе дала. Мразех тялото си задето издаваше такива смесени сигнали, при положение, че вече можех почти положително да кажа, че изпитвах ненавист към него.

Не бях сигурна, че предложението щеше да ми хареса. От друга страна, ако ми помогнеше да напиша добър материал който да занеса на професор Картър...

Не. Това беше лудост.

— Надявам се то включва свободата ми. — казах сухо.

Тайнственият мъж и аз помълчахме напрегнато известно време, после той явно реши, че все пак ще разкрие предложението си въпреки коментара ми.

— Всъщност, искам от вас да останете тук докато реша дали ще ми бъдете от полза. За целта трябва да опозная характера на способностите които сте придобили при трансформацията на тялото си.

Стоях зашеметена и на крачка от това да го наръгам със старовремският меден свещник който бях открила в един малък шкаф под масичката за грим, когато той имаше наглостта да се взре в мен със сериозност, граничеща с тази на гробар.

— Искате от мен какво? — Наежих се като котка. Пристъпих напред, готова да го сритам в слабините, ако се наложи. —  Слушайте внимателнo, господин ,,Името ми е тайна”. Наистина ми писна да стоя тук. Аз съм активен човек. Спортувам. Постоянно се движа по различни дестинации и правя страхотен чай. Често ме пращат да събирам кадри за малки, но въпреки това страхотни статии. Чели ли сте The Philadelphia Inquirer? Работя за тях. Аз съм журналист, ако още не ви е станало ясно. Имам семейство, което със сигурност се тревожи за мен. Колко мислите, че ще отнеме на полицията, преди да ме открие в подземието ви? Ако не аз, то родителите ми ще ви осъдят. Сестра ми е адвокат.  Страхотен при това. Ще ви съдере задника, повярвайте ми. Само почакайте да ме открият и ще изгубите парите с които плащате на Делая да мълчи за самоличността ви и на вашите роби да ви слугуват.

В частта със съдебната намеса не бях напълно сигурна, но той нямаше нужда да ги научава. Нека се чувстваше заплашен. Трябваше да разбере кой е шефът, преди да беше решил, че можеше да ми сложи нашийник и да свирка с уста за да изпълнявам команди.

— Моите роби?

Устните му потрепнаха и сянка на веселие направи тъмните му зелени очи с идея по-бистри.

— Вашата прислуга. Не е нормално да имате такава в двадесет и първи век. Освен ако не сте крал, в което силно се съмнявам.

Веселието се изпари също така бързо, както се беше появило и чертите му се върнаха в любимото му безпристрастно изражение.

Негодникът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади изрезка от вестник. Беше на румънски, за това не успях да разчета нищо. Той осъзна причината за смущението ми и въздъхна, преди да ми го предложи с протегната напред ръка, обяснявайки какво пише.

— Това е снимка от статия, в която се благодари за написаното от вас писмо към някой си Уислър. Споменато е от кога сте на стаж при  The Philadelphia Inquirer, както и с чий препоръки. Сестра ви я е пуснала като допълнителна информация за изчезването ви, заедно с тази снимка. Частта с това как сте успели да се изправите пред този Уислър, който както излиза е нещо като важна клечка в Щатите, беше завладяващо скучна. Вие ли я написахте?

Въздухът изсвистя между зъбите ми.

— Как смеете!

Издърпах изрезката от ръката му и прокарах пръсти по снимката.
Толкова много беше пораснала косата ми от онзи ден. Още си спомнях как не исках да се снимам, но О'Браян дълго настояваше. О'Браян беше доректора на вестника, за който събирах статии — The Philadelphia Inquirer, един от най-старите амеркански вестници, печатени до днес. Резултатът от снимката в онзи ден беше крива усмивка и неловко положение на ръцете, което лесно можеше да бъде забелязано от всеки. След направата й и повята на на статията на бял свят последваха много шушукания, докато накрая друг стажан, Раян Бътлър, не измисли прякора Кофти Бети.

— Вече разбрах коя сте, госпожице Дебъро. Сестра ви наистина ви е пуснала за издирване, след като не намериха трупа ви в малката уличка на която аз ви открих и спасих.

Стиснах изрезката. Хартията прошумоля и наруши поредната пауза в разговора. Откъснах очи от лицето на похитителя си и ги плъзнах по огледалата. Усещах парене в очите си.

Сандлър я беше грижа за мен.

Да го чуя беше толкова по-различно от това да се надявам. Но и как би могла да не ме пусне за издирване? Вероятно имаше свидетели, които са твърдяли, че са ме видели,малко преди да изчезна безследно. Поне предполагах, че трябва да е било безследно, щом дори полицията все ощо не е открила нищо. Внезапно изпитах по-усезаемо липсата си на информация за този мъж и възможностите му.

— Това стаята на сестра ви ли е била?

В отражението видях как мъжът премига като че му бях нанесла удар. Очевидно не беше очаквал да задам подобен въпрос.

— Не. — гласеше отговорът.

Никакви разяснения. Намаше мелодраматични спомени, нито сълзи за загубен роднина. Която и да беше жената, тя и моят похитител бяха имали странни отношения. Защо иначе би задържал снимките й, окачени по стените?

— Но сте имали сестра?

Вместо отговор, похитителят ми извади мобилен телефон от джоба си и ми го подаде. Погледнах го, изпълнена с надежда. Очите ми почти се насълзиха. Какво го беше накарало да размисли?

— Мислех...

— Не се размеквайте, госпожице Дебъро! Не ви пускам да си тръгнете.

Поклатих глава в недоумение.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— До кога ще мислите, че сте човек? Вие бяхте ухапана. Двама вампири ви бяха хванали в задънена уличка между две жилищни предградия. Бяхте инжектирана с вампирска кръв. Когато ви открих тялото вече беше претърпяло част от промяната.

Посегнах да взема телефона, но мъжът ловко отдръпна ръка. Очите му ме пронизаха като върхове на копие.

— Не само, че аз имам нужда от вас, но не по-малко вие имате нужда от мен. Вече сте една от нас. Не се оповавайте на митовете, че се крием от слънцето или не можем да ядем нормална храна. Това, което е специфично при нас е нуждата от кръв. Можете да пиете само от човешко същество или такава от друг вампир, но се опасявам, че не всеки от нас би ви допуснал до шията си. Живота на човешка кръв ви лишава от специфичните ви способности, които може да сте, а може и да не сте получили при промяната.

Звучеше така, сякаш опитваше да ме накара да запомня чутото. Сякаш то наистина важеше за мен. Дали осъзнаваше колко глупаво звучи?

Защо на всички красиви мъже им хлопа дъската?

— Ако някой ви нанесе рана и не сте се хранили от друг вампир скоро, то вие ще умрете от кръвозагуба като обикновенно човешко създание. Нито рефлексите ви, нито сетивата ще се променят. — Той наклони глава. — Поне вашите не са.

Посегнах отново. Изобщо не се опитвах да следя за какво ми говори. Исках да взема мобилния от ръцете му и да се обадя на Сандлър. На полицията. На когото и да било, стига да ме избавеше от тази нелепа ситуация.

— Вие сте новороден вампир, госпожице Дебъро и като такъв ще имате силата да се възстановявате бързо поне следващите две седмици. До тогава от вас искам да науча каква е странната ви дарба.

— Не знам за каква дарба говорите! — сопнах се с цялото си раздразнение. — Оставете ме да си вървя. Обещавам, че няма да кажа на никого за скривалището ви.

Хубавото му лице беше твърде близо до моето. Понечих да отстъпя назад. Мъжът се извъртя. Водена от импулс, започнах да ходя в кръг заедно с него, докато не се оказах приклещена между вратата и високото му тяло. В същия момент във въздуха се разнесе нов аромат: на прясно изпечени курабии с шоколадови стърготини. Вдишах по-остро и леко примижах. У дома мама ги заливаше с ванилов крем и двете със Сандлър преполовявахме тавата за нула време.

— Усещате го, нали? — мъжът вдиша и погледна към открехнатата врата. — Курабиите които надушвате са от нашата кухня. Но вие не изпитвате глад за тях.

Беше прав. Винаги щом померишех курабиите на мама корема ми започваше да къркори и скоро се озовавах над тавата, поглъщайки по две наведнъж. Заля ме притеснение.

— Какво сте ми сторили?

Възможно ли беше да говори истината? Спомнях си двамата мъже които ме бяха нападнали. Частта със смъртта? Това вече звучеше повече от нелепо. Бях гледала много филми на ужасите, включително сериали като ,,Бъфи, убийцата на вампири”, но това тук касаеше мен и бях меко казано объркана.

— Аз нищо. Хекат са вашият враг. Някой създава новородени вампири, инжектирайки серума с вампирска кръв в невинни човеци. Вие се оказахте на неправилното място в неправилното време. Не съм взимал заложници досега и ми е крайно неприятно. Със сигурност на вас също.

— Просто искам да се прибера.

Той ме прекъсна.

— Обадих се на сестра ви.

— Моля? — бях твърде шокирана за да реагирам по друг начин.

Този мъж беше истински трън в задника. Не беше за вярване колко спокойно съобщаваше за действията си. Все едно обсъждахме прогнозата за времето.

— Казах на семейството ви да не се притесняват. Обясних им, че сте дошла при мен и аз ви помагам със стажа. Оправдах отсъствието ви с това, че сте заета. Сега бъдете разумна и се обадете на сестра си, за да й кажете, че сте добре. Кажете й, че сте открили място, където да работите по проекта си. Тук сте за материал. Търсехте вампири и за ваше нещастие, госпожице Дебъро, ги открихте.

Отстъпих назад. Този човек не беше с всичкия си.

— Не вярвам на нито една ваша дума! Нито за това, че сте вампир, нито за това, че сте говорили с родителите ми. Татко... — поклатих глава в израз на шока си. — Той никога не би ви се вързал. Той е умен.

Дългите пръсти на мъжа поставиха мобилния върху масичката за грим. Докато проследявах движението с периферното си зрение забелязах раздвижване от негова страна. По-бързо, отколкото можех да проумея, мъжът притисна тялото ми със своето към вратата. Езичето й изщрака, когато се затвори. Дъхът му насилствено се удари в косата ми, разроши я, после ръката му падна върху рамото ми. Мъжът разтвори изкусителните си плътни устни и.... разкри кучешките си зъби.

— Невъзможно... — пророних.

Водена от импулса да докажа на себе си, че това е просто илюзия, прокарах език по собствените си кучешки зъби. Уплашено вдигнах очи към лицето му.

— Сега вярвате ли ми?

Побутнах един от кучешките си зъби с върха на езика си. Опитах се да го избутам, да открия неравност, показваща, че някой е променил структурата му насилствено. Острият му, удължен връх, драскаше повърхността на езика ми при всяко докосване. Как не бях обърнала внимание по-рано на тази промяна?

— Невъзможно. — повторих. — Това не доказва нищо!

Той плъзна очи по лицето ми.

— Когато огладнеете ще се убедите със сигурност.

— Д-да огладнея ли? — преглътнах тежко.

— За кръв, госпожице Дебъро. — Мъжът се отдръпна. — Нуждаете се от мен за да ви подготвя за този живот.

Не исках да го призная на глас, но беше прав. Нещо се беше случило с мен — нещо което не можех да си обясня и явно той беше единственият източник на информация с който разполагах. За това взех мобилния и се обадих на Сандлър, а след като си тръгна се свих в ъгъла на голямото легло, неспособна да повярвам какво, по дяволите, се беше случило.

Ако наистина бях вампир, щях ли да изпитвам глад към хората които обичах?

Щях ли да искам да изпия кръвта на собствената си майка щом я прегърнех?

Плъзгах пръсти през косата си, образувайки дупка в килима, докато стотици въпроси префучаваха през ума ми.

Някога щеше ли да ми се наложи да убия някого?

Дали животинска кръв не ставаше? Щях ли да впия зъби във врата на малко сладко зайче, ако имах възможността да избирам между него и невинно дете?

Как щях да погледна човек, след като бях изсмукала част от кръвта му?

Те нямаше ли да запомнят това, че съм пила от тях? Да кажат на полицията?

Имах толкова много въпроси и още повече възможни отговори, без да знам кои от тях бяха верни и кои не. Можех да кажа със сигурност само едно — курабиите така и не напълниха устата ми със слюнка.