"Баща ми е бил велик човек.
Герой, казват хората.
Но ...понякога светът не се нуждае от oще един герой.
Понякога това, от което се нуждае е чудовище."

— ,,Dracula:Untold"
______________________________

Нужен е точно един миг за да осъзная истинският смисъл на живота. За жалост причината това велико проумяване да се случи именно навръх двадесет и петият ми рожден ден беше мрачна картина, за която до днес не искам да си спомням.

Когато видях как въжето се скъса и лъкът се раздвижи, единственото, за което можех да мисля беше красивото лице на Сандлър оцапано с кръв, преди стрелата да пробие челото й, откъсвайки я от мен завинаги.

През последните шест години, близостта помежду ни се беше превърнала в хладни писма и консервативни прегръдки, ала винаги дълбоко в наивното си сърце съм знаела, че моята скъпа сестра ме обича. Нейната покровителност е заровена под прикритите й емоции на боец, под високата й интелигентност и умения да се справя във всякакви ситуации.

Но аз не бях Сандлър и шокът от смъртта й ме смрази. Нито оръжията насочени към нас, нито черната магия на Анис обгърнала залата успяха да ме уплашат.

Не.

Това което ме уплаши беше дълбоката бездна от липсата на моята сродна душа, моята близначка, родена няколко години по-рано. Защото Сандлър беше всичко това за мен и повече. Тя беше човекът от когото се учех, моят пътеводител в живота който ме тласкаше винаги да се боря за целите си.

Чувството на празнина разкъса гърдите ми. Хлиповете ми изпълниха гробната тишина и краката ми се подкосиха, карайки ме да коленича върху студеният под на огромната зала в умопомрачителна скръб.

— Ти... — ръката ми трепереше, докато очите ми се взираха към Рафаел. — Ти...

Арон ме улови през раменете и ме вдигна на ръце, приютявайки ме в топлите си обятия. Димитрий протегна ръка и мечът му се материализира, готов да ни брани. Целият замък беше тук — готвачите и чистачите, Делая, Голем, Растиен. Всичките оемнадесет души от персонала стояха наредени в кръг и омагьосани от черната магия на Анис, готови да ни се нахвърлят.

— Ще си платиш за това! — изкрещях към краля на вампирите.

Започнах да се боря с хватката на Арон, но той ме обгърна по-силно.

— Ако освободиш гнева си сега ще убиеш всички ни! — той нежно погали лицето ми и приближи устни към ухото ми, говорейки достатъчно тихо, че само аз да го чуя. — Обезоръжи ги и тръгни към Сандлър. Дай й от кръвта си. Двамата с Димитрий ще те покриваме.

Това беше най-лошият наивен план на който трима души можеха да се надяват, но само за толкова имахме време.

Кимнах на Арон и пуснах мълнията на свобода, оставяйки косата и очите ми да засияят в ярка мека светлина. От тялото ми се спуснаха милиони мънички електрични стрели. Като сини точки те се понесоха към оръжията на прислугата и я отнеха от ръцете им, залепяйки метала за тавана.

Арон ме пусна на крака, извади меча от канията и сведе устни, притискайки ги към челото ми с любов.

— Тръгвай Кат! Спаси я! — той стисна укофъжително ръката ми. — И се върни жива при мен.

— Дадено.

Приведох се и започнах да спринтирам към другият край на залата. Слугите се спуснаха към мен като змии. Ръцете им посягаха в пространството, опитвайки се да ме достигнат, но Арон и Димитрий ги отблъскваха умело назад. Прклетата магия на Анис ги изправяше обратно на крака почти моментално, сякаш бяха безчувствени кукли на конци. Залегнах когато някой замахна с юмрук към мен и избегнах друг, който посягаше към косата ми.

Бях на няколко крачки от мъртото тяло на Сандлър, когато Рафаел отегчено повдигна пръсти и Анис се материализира зад мен, опирайки острите си като кинжали нокти в шията ми. Кралят вдигна ръка във въздуха, приковаваки вниманието на двамата ми другари.

— Ако някой от двама ви напряви още едно движение, Анис ще отдели главата на безценната ви Катлин от тялото.

Обвих пръсти около китката на вещицата.

— Не го слушай Арон! Аз съм му нужна. Няма да ме убие.

Арон размени преценяващ поглед с брат си, стиснал меча в ръце.

— На чия страна си?

Рафаел бавно плъзна поглед между Мет и Арон. Вероятно се страхуваше, че Арон ще посече Прометей. Веждите му се събраха над основата на носа и той почука с пръсти по подлакътника на големия стол.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Прометей?

Принцът все още се взираше в тялото на Сандлър. Не беше помръднал от мига, в който стрелата проби челото й. Човек лесно можеше да забрави, че се намира тук, с нас, в тази зала, когато стоеше толкова безучастен и беззащитен.

— Братко! На чия страна си? — настоя Арон.

Поех си накъсано дъх.

— Мет, истинското ти име е Соарел. Илона Жилегай ти го дава още с раждането. Твоят баща е Влад Цепеш, не Рафаел.

Анис се изкикоти. Арон извърна глава към мен.

— От къде знаеш това?

Вещицата прокара устни по кожата ми.

— Разбира се, че знае, ловецо. Твоята любима не е само Black Dog. — тя натика нос в извивката между врата и рамото ми и плъзна змийският си език по скулата ми. Смехът й наподоби съскане на змия. — Мога да го помериша всеки път, щом се приближи достатъчно, но вие сте твърде заслепени от семейните си проблеми за да го забележите. — тя се засмя. — Да си играя с вашето семейство се оказа наистина забавно. Никога не съм била на нечия страна. Очаквах да се избиете помежду си много отдавна, но вие продължихте да се правите на цивилизовани, когато всъщност бяхте свинете, каквито са всички хора.

Май имах някаква бегла представа какво имаше предвид относно странната миризма. Рубинът не отне нито миг от живота ми. Това не беше защото исканият от мен отговор беше толкова простичък, беше защото виденията ми никога не са били просто видения. Беше защото миналият ден бях пила от кръвта на Арон. Ако се замислех всичките ми видения се случваха след като бях поела от кръвта на един от двамата братя, което означваше, че не са просто сънища, за каквито ги смятах.

Оголих зъби и използвах заклинание за да материализирам пистолета си в ръка. Сребърното оръжие се приземи в ръката ми и шокира Анис достатъчно, за да обърна ролите и да опра спусъка гърдите й.

Право в черното й сърце.

— Няма нужда да четеш мислите ми повече, ще ти кажа какво мисля. Мисля, че можеш да вървиш по дяволите!

Натиснах спусъка и последователно изпразних целият пълнител в гърдите й. Анис посегна към мен, но куршумите преминаха през ръката й, разкъсаха тъканите и я пратиха няколко крачки назад. Тя се улови за гърдите докато от устните, корема и гърдите й се лееше кръв. Захвърлих пистолета настрана и връхлетях отгоре й събаряйки я на земята. Дори кралят беше шокиран от дързостта ми. Крушетата ми се забиваха с всичка сила в лицето й, докато другата ми ръка я придържаше за сивата роба.

— Ти си пратила демона при Влад! — изкрещях диво, замахвайки към скулата й. Главата й отскочи назад, но на лицето й изгря усмивка. — Разбира се, че си била ти! Историята за превръщането на Влад в чудовище е твое дело. Вече всичко ми е ясно.

Забих черепа й в пода и я улових за косата, блъскайки я отново и отново, докато не чух как костта се пропука. Изправих се и започнах да ритам вече безжизненото й тяло, полудяла от гняв.

Завъртях се с ръце обковани от руни на древния език и запратих оръжията към краля на вампирите, обграждайки тялото му с преграда от остриета.

— Кажи им! — наредих толкова силно, че братята и Димитрий потръпнаха. — Кажи им кой си!

Пристъпих напред и протегнах ръка, извивайки остриетата към лицето му. Кралят на вампирите се засмя гръмко, повдигайки ръце в добронамерен жест.

— О, малко куче! Ти се оказа по-умна от собствените ми синове!

— Тези синове отдавна не са твои. Предал си ги в секундата, в която си позволил на демона да обладае тялото ти. Покажи им! Покажи им кой си всъщност, Дракула! — от очите ми лумна бял пламък
който засия върху гранитния под.

Усмивката му се стопи. Той опря пръст в едно от остриетата и проби кожата, оставяйки няколко капки да покапят по пода.

— В плана ми нямаше никакви пропуски. — очертанията му бавно започнаха да се размиват. — Оставих истинският Рафаел последен, откраднах лика му и го убих със собственият му меч. Захвърлих тялото в Ураш, както вие хвърляте труповете на Новородените. — Изражението на краля се превърна в наслада. — Някога стигали ли сте до дъното на тази река? Ще окриете толкова много тайни. — той се ухили хищно също както правеше Анис и пипалата на мастилен мрак обзеха орижията, правейки ги под негов контрол.

Кралят обърна остриетата към по-малкият си син и тръгна надолу по стъпалата.

— Трябваше да изглежда така сякаш съм мъртъв, за да превзема трона като крал на вампирите без да подозират за сделката ми сключена с демона. Излъгах те, Соарел и не съжалявам за нито един миг прекаран като твой господар. Ти имаш силни амбиции, затова изтривах спомените ти отново и отново. Но ти винаги си бил умно момче. Вероятно сам си се досетил.

Арон застана до брат си, насочил меча към своя крал, оголил острите си зъби в неприкрита заплаха.

— Не вярвам на нито една твоя дума!

— Разбира се, че не вярваш, ловецо. Ти винаги си обичал повече Илона. Нейната човешка глупост те превърна в жалка отрепка. Твоите спомени бяха най-голямата пречка за плана ми, но когато успях да се добера до тях, се почувствах освободен. Най-накрая не трябваше да се преструвам, че те обичам. Най-накрая можех да те залича от света, преди да си се добрал до трона ми.

Димитрий застана зад братята докато поданниците на Арон ги обграждаха.

— Ти си луд! Никога не бих пожелал глупавия трон, а жената за която говориш е била най-хубавото нещо, което е могло да се случи на нищожество като теб! — той насочи меча си с мрачно изражение, предвещаващо смърт. — Винаги съм знаел, че трябва да те убия, но никога не съм предполагал, че всички безсънни нощи прекрани през годините в питане какво ти се е случило са били такава загуба на време.

Ръцете на Мет засияха в синьо. Очертанията на краля се размиха отново, този път показвайки истинският мъж под маската. Дракула поклати разочаровано глава и размаха показалец, раздвижвайки оръжията под своя власт.

— Ако ми се опълчиш, Соарел, няма да се поколебая за да те убия.

В очите на Прометей се изписа болка, но той показа само за част от секундата, преди да я подтисне дълбоко в себе си и да застане рамо до рамо с Арон и Димитрий.

— Можеш да опиташ, татко... — Мет изплю думата като отрова. —  но ние сме четирима, а ти си сам.

Накарах собствената си мълнията да забушува. Вятърът се блъсна незотворената тежка порта и задуха свирепо, карайки металните оръжия да зазвънтят.

Нещо привлече вниманието ми. Същисано обърнах глава към Анис, надвесена над мъртвото тяло на Сандлър. Беше цяло чудо как се е добрала до стълбите. Кървавата диря показваше, че е лазила, за да стигне до върха им. Ноктите на вещицата се удължиха и тя заби върховете им в гърдите на Сандлър. От пръстите й се плъзна непрогледен мрак който нахлу  под кожата, почерняйки мястото до което се бяха докоснал. Едва доловимо, сърцето на сестра ми заби под гръдния кош и тя си пое дълбоко дъх, преди стрелата да се разтвори в пристранството.

Анис ли го беше сторила или... Сандлър?

Мълнията ми се поколеба заедно с мен.

Дракула реши да използва разсейването ми за да се хвърли върху Арон, разбивайки стената с тялото му.

Всичко започна да се случва твърде бързо.

Анди отвори очи и премига дезориентирано, ала силата която се носеше на талази от тялото й ми пречеше да хукна и и да я прегърна. Нещо у нея се беше променило и не знаех дали бе за добро или за лошо.

—  Анди? — прошепнах, потрепвайки при всеки шум от борба зад гърба си. Колебливо пристъпих крачка напред. — Анди, ако ме чуваш стой тук докато е безопасно. Ще дойда да се погрижа за теб съвсем скоро! — протегнах ръка и притеглих големия трон до тялото й, за да я покрия от летящи предмети.

Исках да я докосна, да се насладя на вторият ми шанс даден ми от съдбата, но ожесточения повтарящ се тътен зад гърба ми ме тревожеше твърде много. Уверих се, че Анис е мъртва и за всеки случай затворих тялото й в ограда от метални прътове, притискайки я към стената. Исках са е възможно най-далеч от Сандлър, просто за всеки случай.

С последен поглед към вече повдигащият се гръден кош на сестра си се въоръжих с кама във всяка ръка и се прокраднах скришом зад Дракула. Прометей запращаше експлозии към него, но Дракула отлично отбиваше атаките му, сякаш бяха топки за тенис.

— Изведи ги! — разсече въздуха командата на ловеца, докато нанасяше удари с меча си, хвърляше столове, каменни блокове и паднали оръжия по Дракула.

По дяволите, копелето е твърде силно! — помислих си, гледайки как Дракула го запраща отново към стената.

Димитрий беше прекалено зает да извежда загубилите съзнание слуги от залата, за да се включи в битката, затова аз реших да го заместя. Момчето слуга на Влад се появи изневиделица, стреляйки напосоки с малък револвер. Забих му круше поваляйки го на пода, но малката гад отново се изправи.  Използвах за опора тялото на един от падналите хора на Арон за да сритам друг, докато парче дървен крак на стол се заби в черепа на момчето слуга. Арон се появи до мен го посече през
корема, а сетне с раздразнен жест отсече главата му.

— Добре ли си?

— Отлично! — изръмжах и двамата се разделихме, хвърляйки се обратно в битката.

Не всеки ден можеш да се изправиш срещу граф Дракула, нали?

— Хей, грозна муцуно! Защо не дойдеш да потанцуваме? — хвърлих камите си към откритият гръб на Влад и те се забиха в прешлените на врата му, забавяйки го за секунда.

Толкова ми беше и достатъчна да се хвърля върху му, обвивайки ръка около шията му. Приложих му хватка ключ, каквато Сандлър ми беше показала преди години и започнах да го душа, призовавайки мълнията да изпепели всичко, до което се докоснех. Кожата му обгаряше и се изпаряваше като дим във въздуха, ала на нейно място се  появяваше нова тъкан, здрава и гладка точно като предишната.

— Мамка му, мамка му! — заповтарях ядно, изпращайки електричество многократно в цялото му тяло.

Дракула изрева и обърна глава, захапвайки ръката ми. Изсъсках от болката плъзнала чак до вътрешността на костите ми, но не спрях да го душа с цялата сила, на която бях способна. Арон се приближи и заби лакът в гърдите на баща си, карайки го да се превие.

— О, мамка му! — движението ме запрати през глава върху пода.

Арон отново вдигна меча си и атакува, но Дракула вече се беше съвзел достатъчно да парира удара.

— Мислите, че ще ме победите? — гласът на краля на вампирите завибрира в стените на черепа ми. — Побеждавал съм орди с войници. Участвал съм в десетки битки. Направих всичко, за да се сдобия със сила и нито вие или нищожният ви Бог може да ми я отнемете!

Изплюх храчка примесена с кръв и образувах кълбо от енергия. Зад гърба ми се чуха приближаващи стъпки и преди да успея да се обърна, някой ме улови за рамото, изцеждайки цялата ми сила. Кълбото запращя и се смали докато думите на древния език, които се носеха до ушите ми ставаха все по-силни. Мълнията ми се стопи, силата ми заглъхна и тялото ми остана...

празно.

Премигах объркано загледана в ръцете си където сега нямаше нищо и започнах да викам електричеството. Опитвах и опитвах, но не ставаше нищо. Нямаше никакви искри. Никакво пръщене. Мълнията ми си беше отишла.

Извърнах глава и видях как Мет пристъпва срещу баща си, впрегнал цялата си сила и моята собствена, която ми бе отнел, за да го атакува. Мълнията запращя толкова силно, че подът започна да се пропуква. Мракът на Влад Цепеш запъпли като демонична твар и опитваше да премине през електрическата стена от хиляди волтове, ала светлината посичаше пипалата от мастилен мрак като острие на нож — бързо и прецизно.

Закрих очите си с ръка и поклатих глава на Арон който се опитваше да приближи към центъра на залата.

Няма смисъл, казваха очите ми.

Той коленичи също като мен от силата на мълнията която надипли въздуха. Очите му изглеждаха толкова тъжни, така пусти, че се запитах колко точно е искал да зърне баща си и да чуе защо го е оставил; колко силно Арон Корнелиус е жадувал за бащинска обич и разбиране, за утеха на всичката болка, след като е видял как собствената му майка му бива отнета.

Исках да отида до него и да го прегърна, но силата на Мет беше толкова голяма, че тялото ми се блъсна в пода и  костите ми започнаха да се чупят от натискът на вълната.

По всичко личеше, че Дракула ще спечели. Неговият мрак лазеше по стените, закриваше счупените прозорци на замъка Пойнери и притискаше по-младият брат от всички страни.

Това ли щеше да бъде краят? Така ли щяхме да си отидем от този свят? Какво щеше да се случи с човечеството, ако Влад и демонът, вселил се в тялото му възтържествуваха?

Светлината гаснеше с ужасяваща скорост, а кълбото от мълниеносни светкавици се свиваше под напора на мастилената тъма. Трябваше ли да приветствам смъртта, когато имах толкова неизжиеян живот пред себе си?

С усилие извърнах глава към Арон. Намираше се в същото положение като мен с малката разлика, че до последно не спираше да приплъзва ръка, борейки се да достигне до меча си.

,,Войните умират с достойнство", казваха хората. Може би и неговото желание беше да умре в битка, а не притиснат и безполезен, когато някой друг жертва живота си.

Изведнъж нещо бързо като светкавица се спусна през залата. Острие проблесна за част от секундата преди електричеството да се пръсне във въздуха, а мрачните пипала да се разпаднат като дим в пространството. Слънцето изгря иззад облаците като звездата от Витлеем, озаряваща пътя за вярващите и после...

главата на Дракула се търкулна пред краката на Мет подобно на фигура за шах, избутана от таблата за игра.

Премигах.

Умът ми отказа да възприеме видяното.

Бавно се изправих на колене, оглеждайки се за оръжието на убийството. Мечът на Арон все още бе на няколко педи от него, което означаваше, че Прометей все пак е надвил баща си.

— Ти успя, Мет!

Скочих на крака, забравяйки за факта, че беше отнел силата ми за да увеличи своята. Дори се чувствах по-добре, сякаш нещо тежко беше паднало от плещите ми, освобождавайки ме от товара на твърде велико призвание като това да бъдa Black Dog. Огледах унищожената зала. Димитрий пристъпи през дупка в стената направена от една от гръмотевиците на Мет и вдигна глава към счупените прозорци.

— Жив да не бях! — подсвирна руснакът и се ухили до уши. — Злият диктатор беше свален, дами и господа!

Само че стоящият пред мен Прометей се взираше в ръцете си, клатейки отривисто глава.

— Не съм го убивал аз. — призна.

— Какво говориш, друже? — подкачи го Димитрий. — Видях как главата на копелето се отдели от тялото, а ти стоеше точно пред него. Забрави ли за цялото онова чудо със светкавиците и светлините? Знам какво видях, мой човек.

Арон изпъшка, привличайки вниманието ми към отсрещният ъгъл на залата. При по-внимателен оглед осъзнах, че дясното му подребрие кървеше и той притискаше ръка към раната, за да спре кръвта.

Ловецът срещна погледа ми и махна със свободната си ръка.

— Само драскотина.

Димитрий избута няколко паднали каменни блока от пътя си и приближи с навъсено изражение на младежкото си лице.

— Сестрата е изчезнала.

Прометей изръмжа и прокара пръсти през дългата си коса.

— Тя го уби.

— Кого? — намесих се.

Очите ми срещнаха празната дупка в стената, през която беше влязъл Димитрий преди малко.

О, господи.

Точно там бях обгърнала тялото на Анис с металните прътове!

— Искаш да кажеш, че Анис е убила Влад Цепеш?

Дълбок смях лишен от всякаква радост плъзна покрай ушите на всички ни и рикуширайки в оголените стени.

— Дебъро разказа играта на старчето. — Арон прокара грубо окървавената си длан по лицето, омазвайки кожата си в червено. Изглеждаше толкова шокиран, колкото всички нас. — Това... нещо, в което я превърна Анис, й е дало някаква необяснима сила. Сестра ти го уби.

— Не можеш да си сигурен.

Арон почука по слепоочието си с дяволски сериозно изражение.

— Видях го, Катлин. Имам по-силно зрение от всички вас, забрави ли?

Димитрий прегърна двама ни с Мет.

— Дори така да е... — поде руският велик повелител. — Ние успяхме.

Арон притвори очи и опря тила си в стената.

— Стари приятелю, може би не е сега моментът да ти кажа, че Анис, келтската вещица на хиляда години владееща тъмната магия, е още на свобода?

Димитрий махна с ръка и потупа Мет по слепоочието, като ни завъртя към портите на замъка. Отправихме се към широк сноп слънчева светлина, осветяваща стълбището като флаг на победата.

— Шшшт, да оставим дръвника за няколко минути, преди да скапе настроението на всички ни с острият си като бръснач ум, който винаги мисли черногледо.

— Чух това! — извика Арон.

Димитрий се засмя и двамата с Мет продължиха по стълбите. Оставих руснакът да разсейва принца и се върнах до своя ловец, притегляйки го върху гърдите си.

— Раната дълбока ли е? — опитах да вдигна тениската му нагоре, но той ме перна през пръстите.

— Остави ме да се повъргалям на пода още пет минутки, за да може онези двамата да се отдалечат достатъчно от замъка ми.

Ухилих се и опрях брадичка на главата му, докато с пръсти рисувах фигури върху широкият му бицепс.

— Очаква ни много работа.

Ловецът иръмжа.

— Господи, на мен ли го казваш! Имам шибана дупка в стената.

— Радвам се, че все още приемаш Пойнери за свой. — подкачих го.

— Разбира се, че е мой! Грижих се за тази развалина като за съпруга. Заслужавам цялата застрахователна агенция да изплати щетите.

— Ще ти помогна с каквото мога. Все пак аз също участвах в рушенето.

— Наистина?

— Ще дам ризата от гърба си, ако трябва.

— Ще я взема.

Изкикотих се.

— Надявам се не прикриваш болката си с чувство за хумор.

Тишина.

— Катлин, някога казвал ли съм ти, че те обичам?

Дъхът ми заседна в гърдите.

— Ами...

Ловецът улови ръката ми и сключи пръстите ми със своите, омазвайки ме с кръвта си. Виждах нещо много ритуално и хипнотизиращо в това кръвта ни да се смеси, докато признаваме чувствата си един на друг, въпреки положението, в което се намирахме.

— Душата ти е гола пред мен макар да не го осъзнаваш, Катлин. Мислиш, че искам тялото ти, но грешиш.
Аз съм никой, но съм готов да ти дам единственото, което имам.

— И какво е то?

Той отпусна глава настрани, вглеждайки се в мен с красивите си зелени ириси. Знаех, че душата му е разкъсана от случилото се и въпреки това виждах как бе съумял да събере парченцата за да признае чувства, които винаги се беше страхувал да изпитва.

— Давам ти себе си.

Прокарах пръсти през черните, меки като коприна кичури и се усмихнах.

— Това ми е достатъчно.

* * *

Докато след няколко дни двамата с Арон разчиствахме отломките в голямата зала, се натъкнахме на пистолета, даден ми от Прометей. Беше счупен. Когато Арон размести отломките, открихме скица на красивата и млада Илона Жилегай, затъкната под сребърното покритие. Първоначално ми беше трудно да осъзная какво бе значението й, но Арон я почисти от прахта и вбесен повика брат си.

И ето така една скица изровена от пръстта се превърна в ключът, нужен за разкритието на голям задкулисен план, ръководен от лъжливият принц.

Всичко започнало в деня, в който двете със Сандлър пристигнахме в Трансилвания — Прометей ме проучил още в мига, в който Корнела му се обадила.

Чудите се коя е Корнела?

Спомняте ли си старицата на рецепцията в мотел "Claudio", която ми отказа стая за вечерта? Двамата с мъжа й били приятели на Прометей.  Тя веднага се обадила на Мет и ми казала, че душа наоколо. Корнела го посъветвала да ме скрие от Арон и замъка, но той решил да рискува.

Принцът заложил на това, че приличам на Илона и решил да опита нещо рисковано. Бил сигурен, че Арон ще се смили над мен и като по чудо се оказал прав. Стоял е върху покрива на къщата до която двама от хората му примамили журналиста в мен и коравосърдечно наблюдавал как инжектират част от собственият му кръвен серум в тялото ми, без да се замисли за възможността Арон да ме убие вземайки ме за поредната кръвожадна Новородена.

Не можел да рискува някой силен велик повелител да получи мутацията на Black Dog, призна, затова използвал именно мен.

Мутацията била такава рядкост, а той трябвало да запази своята в тайна до самия край, така каза.

Когато ,,Рафаел" научил за появата на мутацията започнал да търси вампирът който ме превърнал за да използва силата му, но така и не предположил, че той живее в собственият му дворец. Лъжливият принц идеално изиграл ролята си на хрътка за своя господар в търсенето му — перфектната възможност да не попадне в списъка със заподозрените, като същевременно държал останалите велики повелители далеч от плана си и успешно поддържал доверието на баща си у себе си. Още една причина да използва точно своят кръвен серум, заради възможността да знае къде се намирам през всеки един момент от денонощието.

Наложило се да следи всяко мое действие за да бъде сигурен, че няма да бъда убита, но и сещевременно да ме тласне към това да използвам силата си. Нуждаел се е от мен за да победи ,,Рафаел", като ме използва за да увеличи силите си чрез моите.

Измислил всичко до най-малкият детайл — от мига в който ме видял знаел, че това е неговият единствен шанс.

Нов човек, когото никой не познава. Защитавана от най-добрият войн, който от своя страна се нуждаел от някой, който да го извади от бездната на самотата — неговият брат. Отговорила съм на всички изисквания, каза той гордо сякаш бях някакъв шибан експеримент, а той ученият, държащ спасението на света в ръцете си.

Когато го попитах какво мисли за действията си Прометей заяви, че това е добро дело, но за мен беше социопатска намеса в чуждия живот, изградена на надежди и предположения. Беше нужно само едно съпоставяне на "ами ако", за да може човек да види колко тънка е била нишката, използвана от Мет за създаването на целият този план.

В нощта, в която ме довел при ,,Рафаел" , принцът искал да го накара да вярва, че ще премина на негова страна. ,,Рафаел" знаел, че с помощта на вампир с такава мутация като моята нищо няма да се изпречи на пътя му. Разбира се Мет предвидил, че ще откажа да сътруднича на кралят на вампирите и затова ме накарал да запомня всеки коридор и всяка дума от заклинанието за пътуване, защото знаел, че когато Рафаел научи ще ме заключи в подземието на двореца, както направи по-късно със Сандлър.

В края на дългият си списък с признания лъжливият принц призна също, че е дал на Сандлър да изпие епруветка със серум от кръвта си и ако тя го е сторила преди стрелата да се забие в черепа й, щял да направи всичко по силите си за да я открие и прати при нас, за да й помогнем да се справи с промяната.

Доколкото за скицата на Илона Жилегай... това бил неговият начин да подскаже на Арон, че е на негова страна.

Или поне това твърдеше той.
Когато лъжливият принц приключи разказа си вече се съмнявах във всяка дума, излязла от устата му. Човекът, когото бях смятала за чистосърдечен и жертвоготовен се беше оказал страховит манипулатор, способен да рискува живота на всекиго за да постигне целите си. Дори за миг нямаше да се поколебая да му отсека главата, ако се опиташе да измами мен или Арон отново.

Казах му го в прав текст. Арон се съгласи. Всъщност, Корнелиус направи много повече — щетите от преудпреждението му към по-малкияг му брат все още можеха да се забележат в белезите от зарастващите рани по лицето на Мет.

След всички признания Арон най-сетне беше задал на глас въпросът, който се въртеше в ума и на двама ни: Заради какво е бил целият този добре ръководен цирк?

За един достоен и мъдър крал, гласеше отговорът на Мет.

И макар Арон да не искаше да го обсъждаме, случилото се след това също беше част от добре премисления план на малкият социопат — според Мет именно Арон трябвало да бъде този крал. Той бил по-големият от двама им, по-силният и по-умният. Неговият живот бил прекаран в нищета и самота, докато този на лъжливият принц в охолство и близо до собственият им баща.

Мет трябва да е знаел, че Арон никога няма да приеме подобна съдба. Нямаше начин тактикът в него да не бе поставил картите на масата много преди този ден да настъпи, знаейки, че накрая ще се добере до това което винаги подсъзнателно е желаел — да бъде крал.

Накрая все пак лъжливият принц получи това, което винаги е искал. Всички бяха тук — Делая, Голем, Растиен, градинарят, готвачите и чистачите заедно с всички велики повелители и дори онзи с ужасният вкус за дрехи, за когото едва преди час бях научила, че се казва Алфонс. Димитрий ми помаха от ъгъла на залата, отпиваки от пиетието си, докато стоеше вмъкнал ръка в джоба на скъпият си марков панталон. Беше впечатляваща гледка — руснакът бе залепил една от онези усмивки с които красивите момчетата на двадесет можеха да накарат всяка жена да ги вземе за загадъчен и страстен любовник.

Буреносните му очи оглеждаха тълпата от излъскани членове на Ордена с насмешка. Когато видя Арон Димитрий вдигна ръката с която не държеше чашата си с водка и му посочи среден пръст за поздрав. До мен ловецът се подсмихна развеселено, намествайки черната си вратовръзка. Димитрий приближи и се приведе към двама ни заговорнически.

— Толкова сте сладки заедно, че чак ми иде да си повърна закуската. — той се престори, че потръпва погнусено. — Триста дяволи, водката ти не струва и пет рубли, Корнелиус!

— Защо просто не донесе от Русия със себе си, вместо да хленчиш? — не му остана длъжен Арон.

— Защото някой лешояд щеше да я опоска зад гърба ми, ето защо! Човек не може да има вяра на собствената си сянка в наши дни. — Димитрий се направи, че се оглежда мнително тълпата.

— Някой ден ще откриеш жена която ще завърти главата ти и ще затвори голямата ти уста. Бих да всичките си пари да го видя.

— Не ме заплашвай, Цепеш! — повдигна показалец руснакът.

Арон поклати глава и ми хвърли страничен поглед, изпълнен с любов.

Димитрий се прокашля отвратено.

— Това стана неловко твърде бързо. Ако ме извините, отивам да повърна ей там! — и се изгуби в тълпата, обръщайки ни гръб.

Почуках с пръсти по масата, потискайки смеха си. Бях започнала да харесвам руският велик повелител повече отколкото бих признала пред русият му нарцистичен задник.

— Не съм те виждала с вратовръзка от деня, в който се запознахме.

Изкусителният ми другар показа едната си чаровна трапчинка, усмихвайки се наполовина — неговата запазена марка чрез която запращаше тръпки на удоволствие по гръбнака ми и нашепваше за всички онези приказни неща, които тази уста можеше да прави.

— Обичам костюми. Просто не са особено практични.

Потупах обвитият си в сатенена ръкавица пръст по бузата си, свивайки замислено устни.

— Единственото което липсва днес е Сандлър.

Сутринта бях получила ново видение, което още не бях споделила с Арон. Вече започвах да свиквам какво са виденията и да експериментирам с тях. Моята дарба беше единствена по рода си, затова все още нямахме ясна представа до къде се простират възможностите й, но имах странното усещане, че можех не само да виждам спомените на хората пиейки от кръвта им, но и да ги отнемам.

Бях решила да разкажа тазвечершното си видение на Арон след края на коронацията, като награда за всички изпитания през които беше преминал за да стигне дотук: Видението беше за баща и син, които посаждаха градина от рози заедно, докато слънцето печеше загорялата им кожа. Двамата щастливо се боричкаха, замеряйки с пръст, когато красива жена с руси коси и сини очи не сгълча и двама им задето бяха такива деца, преди да се присъедини към замерянето с пръст на своя съпруг и сина си.

Познавах всеки един член на това семейство. Точно сега синът, когото бях видяла във видението си стоеше до мен и обгръщаше кръста ми с ръка. Можех да почувствам как пръста му едва забележимо гали кожата ми укоръжително през плата на роклята.

Същият прекрасен мъж който смяташе, че баща му никога не го е обичал, когато всъщност чудовището, вселило се в Дракула беше изтрило спомените на сина му и беше променило съзнанието на мъжът, пожелал си безгранична власт от Black Annis.

През последната седмица проучих всеки детайл от книгите по вампирска история в библиотеката на замъка и вече можех да кажа със сигурност, че Дракула е обичал Илона. Желанието му да притежава всичко и същевременно да може да предпази Илона и синовете си от света са го пратили при Анис.

За мен любовта между Влад и украинската красавица беше една от най-трагичните в историята, защото всеки мъж, зърнал веднъж Илона е искал да я има, но тя е продължила да обича само Влад. След промяната във Влад също като Ела е искала да избяга и да сложи край на живота си, когато заслепен от мисълта неговата единствена любима да го напусне Влад я убива.

— Ще я открием. — увери ме Арон.

Реших да сменя темата и да оставя мрачните мисли поне за малко.

— Церемонията скоро ще започне. — Погледнах го внимателно. — Сигурен ли си, че това е правилното решение?

Плътните му устни потръпнаха леко.

— Преди много години чух една старица да разказва приказка на група малки деца до огъня. Беше за двама братя. Единият брат винаги жадувал за власт, а другият — за любовта на баща си. И докато двамата векове наред получавали обратното на това, което искали, накрая всеки получил това, което истински заслужавал.

Облегнах глава на рамото му, загледана в тълпата от вампири.

— И какво получил всеки от тях?

Устните му бръснаха челото ми, докато тихият му шепот погали ушите ми.

— Единият станал крал, а другият открил любовта у човек, когото никога не е предполагал, че ще срещне. Човек, който карал Слънцето да грее по-ярко, а тревата да изглежда по-зелена. — да чуеш Арон Корнелиус Цепеш да изрича нещо подобно беше като да видиш еднорог с тениска на Ред Сокс. Той вдигна чашата си с уиски и прикри усмивката си зад ръба й, докато стоях онемяла. — Или поне така съм чувал.

Двамата си разменихме развеселени погледи и се насладихме на краткото спокойствие преди церемонията да е започнала, когато някой ме докосна по рамото, карайки ме да се обърна изненадано.

— Алфонс. — казах с раздразнение.

Вампирът беше облякъл отвратителен червен костюм с розова папионка и бе нахлузил кафяво боне върху главата си. Великият повелител ми се усмихна извинително и от нищото протегна ръка към мен.

— Не мисля, че се запознахме както трябва. Нека забравим за случилото се и опитаме отначало, oui? — Алфонс нагло ми намигна.

Арон отвори уста, но аз вдигнах ръка за да замълчи и се усмихнах изкусително срещу Алфонс. Цепеш се намръщи и стисна чашата си по-силно, образувайки паяжиновидна пукнатина по стъклената й повърхност.

— Остави на мен. — казах.

Свалих сатененатата ръкавицата от ръката си и свих пръсти в юмрук, забивайки най-силното круше на което бях способна право в носа на Алфонс.

— Много по-добре. — усмихнах се победоносно, отпивайки царствено от собствената си чаша ирналдско уиски.

Имаше още много път който да извървим преди обществото ни да се сдобие с миролюбиво и честно съжителство помежду си, но всяко малко начало си оставаше някакво начало.