— Веднага отворете вратата! — извиках. — Чувате ли ме? Ще съжалявате за това!

Приближих се и долепих ухо до дървената повърхност в опит да доловя някакъв шум. Какъвто и да е.

От другата страна не се долавяше и най-малкия намек за нечие присъствие. Изпъшках силно и недоволно, натиснах бравата, ударих с юмрук по вратата и отстъпих крачка назад.

След като плашещият непознат на когото се бях превърнала в пленница ме остави да се взирам в заключената врата, само минути след като ми беше казал, че всички коридори ще бъдат отключени, започнах да правя това което всеки здравомислещ човек би сторил на мое място — да разучавам обстановката.

Проверих всяка врата, ъгъл и пролука между стените. Открих прах, мухъл...и още прах. Явно на прислугата се заплащаше да идва на работа, а не да я върши.

С часове местих предмети, тършувах в шкафове и дори рових в кошчета за боклук в търсене на ключ към някоя тайна врата. С много късмет на тази през която красивият безименен мъж беше излязъл.

Въпреки всички усилия не открих нищо.

Бясна на обстоятелствата и липсата на други хора наоколо се върнах обратно в стаята в която се събудих. Копринените чершафи блестяха меко на изкуствената светлина, приласкавайки с измамния си страстен цвят да се впуснеш в диви изживявания далеч от очите и ушите на околните. Но сега не се ласкаех нито от палавия намек на детинското ми аз, нито от комфорта на балдахина.

Това което ме заинтригува беше връв, от която висеше декоративно звънче. Канех се да го дръпна когато зад мен се чу тихо прокашляне.

Сепнато се извъртях по посока на звука. На прага стоеше ниска, затлъстяла дама, която в ръце държеше куп спретнато изгладени и добре сгънати дрехи. Изглеждаше отегчена от факта, че трябваше да държи нечии принадлежности, но все пак достатъчно покорна, че да изпълнява заповеди. Каква странна жена, помислих си.

Ако можеше да се вярва на думите на моя похитител, именно той беше този чийто заповеди изпълняваше пълничката жена.

— Вие трябва да сте Делая. — посочих с идеята да завържа разговор.

Дали можех да я привлека на своя страна? Бях длъжна да опитам. Не можех да остана тук, където и да беше това. Изпитвах несигурност и дома започваше да ми липсва. Цели две неща които никога не си бях представяла, че ще изживея.

— Да. — отвърна сухо прислужницата.

Шансът рязко удари нула по десетобалната.

По която и да е скала изобщо.

Беше ли ме намразила още преди да ме е видяла? Защото определено звучеше и изглеждаше като човек, който е способен на подобни мерки.

— Как се казва шефът ви?

Веждите на Делая хвъркнаха към челото, образувайки дълбока бръчка през средата. Тя изсумтя сякаш бях казала някоя крайно глуповата шега.

— Той не ми е шеф. Спаси ми живота преди много години и сега аз му се отблагодарявам, като му помагам при нужда. — Тя ме огледа от главата до петите и изцъка недоволно. — Храните ли се изобщо?

— Попитах ви за името му.

Нима и прислужницата беше толкова добра в увъртането колкото и тайнственият мъж който й беше шеф?

Страхотно.

— Щом не ви го е казал значи не е моя работа.

Бях готова да започна да мятам всичко, до което стигна, разбивайки го в стената от яд. Като журналист бях срещала много такива хора и всички успяваха да ми влязат под кожата. Сега беше дори по-лошо, защото не знаех нищо — нито къде съм, нито кои са тези хора и какво ще правят с мен.

Реших да изпробвам друга тактика.

— Той не е ли бил твърде малък за да ви спаси живота съвсем сам? — прокарах пръсти по масичката на която лежеше фотоапарата. — Сигурно е бил много смело момче, за да дръзне и успее да ви спаси.

Делая ме гледаше сякаш са ми пораснали рога. Тя мигна два пъти в шок, сетне пристъпи навътре за да остави дрехите.  Реакцията й разби мечтите ми на пух и прах.

Толкова прозрачна ли бях?

Въпреки това реших да не се отказвам толкова скоро.

— Извинявам се, ако съм ви накарала да си спомните случилото се. Не исках да кажа това.

— А какво искаше да кажеш, глупаво американско девойче? — сега забелязах, че говореше с тежък акцент. Предположих, че е  румънка, научила английски по стечение на обстоятелствата. — Моят приятел не ви мисли зло. Щом vânătorul singur ви е спасил, значи е видял нещо у вас което ще му помогне. Не му отказвайте, защото той е много добър. Ако направите каквото иска, той ще ви бъде задължен.

— Той твърди обратното.

— Вие чувствате ли се задължена тук вътре? Cu sufletul tău?

Беше притиснала ръката си към сърцето. Погледнах към собственият си гръден кош, сякаш можех да видя своето собствено туптящо сърце там.

— Той твърди, че ми е спасил живота.

— Значи го е направил. — твърдо посочи Делая. — Той не лъже, nimfă blondă. Никога.

Дълбоко се съмнявах, че е така. Човек, който живее под земята, пази тайни и взима за пленници беззащитни жени рядко притежава чиста съвест.

— Трябва да говоря с него.

Делая повдигна рамене.

— Той ту идва, ту си тръгва. Това не моя работа.

Стиснах устни за да не изкрещя от безсилие.

Ниската прислужница имаше достойнството да изглежда още по-отегчена от преди няколко минути когато се появи с дрехите в ръце. Същите тези дрехи сега лежаха върху леглото на няколко крачки от мен, напомняйки ми, че някой ме беше отвлякъл, изхвърлил вещите ми и ме държеше под ключ.

— Той каза, че съм била убита.

Настана тишина.

Засмях се пресилено, отчасти задето ми се беше изплъзнало и отчасти, защото все още го превъртах в съзнанието си. Колко глупав подбор на думи от страна на плашещия мъж. Та аз бях жива и съвсем цяла! Подобни неща се случва единствено в детските приказки. Например както когато прокълната принцеса заспива за дълги, дълги години

— А вие жива ли сте? — попита на свой ред Делая с мъртвешки сериозен тон.

Смехът ми замря.

— Разбира се, че съм. Нали разговарям с вас?

Можех да почувствам нежното докосване на завивките до кожата си, също както хладният въздух в подземните коридори. Да, определено бях топъл, дишащ и най-вече жив организъм, по дяволите.

— Бях пратена да ви покажа къде стоят принадлежностите, които ще са ви от нужда през престоя ви тук. Кухнята е в края на дясното крило, последната врата преди края на коридора. Тоалетната е точно след нея. Банята е зад тази врата. — тя посочи дървената врата до себе си.

Делая продължи да изрежда още неща които и сама вече знаех.

Нищо от това което бешв от значение.

— А тоалетните принадлежности се складират в шкафчетата отстреща, точно до сапуните и шомпоаните. Вече знам местата на всичко тук, но за мен това няма никакво значение, защото не смятам да оставам.

Делая спря да изрежда и ме погледна косо. Изглеждаше раздразнена, което беше първата емоция която разкриваше досега.

Постигахме напредък.

— След като вече сте проучили и най-малката подробност, няма да имате нужда от мен ми повече. Лека вечер, госпожице!

Не знаех дали да ликувам от щастие или да я накарам да остане. Не обичах да стоя сама с часове без да има с кого да разговарям. Понякога имах чувството, че мислите ми можеха да ме задушат, ако ги складирах в себе си твърде дълго.

Преди да мога да се спра устата, ми сама изтреля следващите думи.

— Казвам се Катлин.

Веднага съжалих.

Какво я интересуваше името ми? Защо й го казах? Кого заблуждавах, не исках да оставам по-дълго насаме с Делая. Тя очевидно не изпитваше топли чувства към мен и едва ли беше изненада, че аз също не изпитах такива към нея. Цялото й излъчване крещеще "Не харесвам никого и всяка неделя вечер седя върху дилдо от тръни, за да подклаждам омразата си към всичко и всички".

Не ме разбирайте погрешно, не можех да преценя човек за толкова кратък период от време. Едва ли който и да било освен Опра Уинфри би могъл. Въпреки това Делая с нищо не показваше да се притеснява, че помага за нечие отвличане, което до голяма степен потвърждаваше мнението ми за нея.

Доста шибано и доста подсъдимо отношение, но коя бях аз да съдя госпожа Сухар?

— Катлин значи. — промърмори замислено и се отдалечи от мен, преди неочаквано да спре пред вратата. — Внимавай Катлин. Виждам те да стоиш на ръба на скала и мога да видя как надничаш надолу.

И си тръгна. Буквално изчезна от мястото на което се намираше за едно мигване на окото.

Не можеше да се е изпарила или нещо подобно, нали?

Реших, че бързо се е домогнала до вратата от която си беше тръгнал и мъжът, но осъзнах, че беше невъзможно да измине такова разстояние за толкова кратко време. Знам го защото веднага изтичах натам за да проверя.

Да не бях попаднала на снимачната площадка на някой филм? Не виждах мъж да държи камера търчейки наоколо по потна тениска, казвайки на дузина стилисти как да подредят косата ми. Липсваха и специални ефекти за осветление така че заключих, че явно съм заспала с отворени очи. Права.

Нямах друго обяснение.

Ругаейки под нос се хвърлих върху копринените чершафи. Най-сетне отпуснах края на завивката която до момента ми беше служила за роба и отместих поглед към новите си дрехи. Беше нелепо някой да придобие власт над живота ми като тази да избира бельото ми, без да ми е надянал годежна халка или поне да успее да замени мистър Вибриращо Зайче, с когото от дълго време задоволявахме взаймните си нужди.

Беше влудяващо. Унизително.

Не можех да повярвам колко нереално беше всичко докато се взирах в тавана с празен поглед. Мистериозното внезапно изчезване на Делая от погледа ми ме объркваше. Дали бях под влияение на някакви халюционогени? Защото би било единственото логично обяснение.

* * *

По някое време бях заспала, защото шумът от дращене по пода ме събуди. Стреснато се изправих придърпвайки завивката към брадичката си.

В стаята нямаше никого. Вратата стоеше затворена както я бях оставила преди да заспя. Огледах се по-внимателно и накрая го забелязах — малко парче хартия лежеше на няколко сантиметра от вратата.

Явно някой го беше пъхнал през процепа докато съм спяла.

Изправих се и плъзнах тяло през леглото, като без да стъпвам на пода вдигнах писмото и отново се увих под чершафите.

Разгърнах белият лист и зачетох:

,,Заедно с фотоапарата в раницата ви открих личната ви карта и шофьорската книжка, както и някои снимки които вероятно ще искате да си върнете. Съвсем скоро ще бъдат у вас. Помолих Делая да ви остави няколко неща които да улеснят престоя ви тук.

А.К."

Изправих се, напълно забравила за приятната дрямка на която се бях отдала. В бързината дори забравих за чершафа. Без никакви дрехи по себе си отворих вратата, очаквайки да видя всичко друго, но не и кошница със сладки.

До нея лежеше пазарска торба с пресни плодове. Внесох сладкишите и част от плодовете в стаята си и им се насладих, а после се върнах в страната на сънищата.

Отново сънувах.
Този път похитителят ми лежеше окован в мрачно, влажно помещение. Горната му устна беше сцепена. Очите му бяха хлътнали, скулите му болезнено изпъкнали и челюстта остра като бръснач, едва покрита от кожа.
Кървави ручеи пресичаха челото, спускаха се от двете страни на носа и капеха от брадичката му върху пода, образувайки кървава локва.

Щях да го сметна за мъртъв, ако хрипливите му вдишвания не отекваха в съзнанието ми сякаш това не беше просто сън, а нещо на което ставах свидетел.

Мъжът не беше облечен със сивият костюм в който го бях видяла днес. Сега той беше наполовина гол, приведен напред и в безсъзнание.

Панталоните му бяха съдрани. Кръпки от някога зелен на цвят, джинсов плат висяха по посинените му бедра.

Мръсотия от кал и кръв се бяха смесили върху нозете и косата му.

Ако вътрешно не бях сигурна, че ставаше въпрос за един и същи човек, никога не бих го повярвала. Колебаех се да отида и да му предложа помощ, но не смеех да помръдна от мястото си. И това съвсем не се дължеше само на факта, че бях негова пленница.

Видът на ножове, камшици, чукове и пирони по металната маса до окованото му тяло преобръщаха съдържанието на стомаха ми и задействаха чувството на самосъхранение у мен. Исках да хукна с писъци към вратата където и да се намираше тя. Това място беше пропито с болка. Някой беше изтезавал този мъж. Някой, който очевидно искаше да го пречупи.

Не можех да си представя колко силна фикс идея трябваше да притежава човек, че да измъчва друго създание по подобен начин.

До слуха ми достъгна шум от стъпки. Кожата ми инстинктивно настръхна. Погледнах към ръцете си, коит трепереха от студ. Същият този студ пълзеше из вените ми карайки долната ми устна да трепери. Плахо извъртях лице към огромната фигура която слизаше по скърцащи дървени стълби към окования.

Въздухът натежа. Сгъсти се. Изви се като змия и почувствах, че ще се задуша. Някъде дълбоко в мен се зароди идеята за създание, което беше по-старо от всяка съществуваща книга или легенда позната някога на човечеството.

Ужас и любопитство се сблъскаха в мен, всяко борейки се да победи другото, докато не стана прекалено късно.

Повече от два метра висок, мъжът когото виждах беше като излязъл от кошмарите ми. За някои жени може и да беше мокър сън, но за други, такива като мен, той беше звяр прокълнат да скита по земята в човешка форма. Веждите му хвърляха сянка върху злокобните му очи чийто цвят не можех да определя, но можех със сигурност да потвърдя, ще се движеха като живи. На разсеченото му от голям, назъбен белег лице се мъдреше  усмивка, изпълнена с кръвожаден, едва сдържан глад. Дъхът му сякаш вледеняваше въздуха и излизаше във вид на мразовит повей. Дългите му крайници разсичаха времето и пространството, карайки светлината да се присвива и да страни от него. Не бях осъзнала, че сдържам дъха си докато не мина покрай мен без да ме удостои с каквот и да било внимание. Спря едва когато застана над окования мъж.

Чак токава посмях да вдишам, внимавайки да не издам звук.

Имах предчувствие, че ако дръзнех да го сторя това щеше да се превърне в последното действие в живота ми.

Мъжът, когото вече опреличих на звяр се наведе към моя похитител и улови брадичката му, пресичайки погледите им. Видях как очите на окования мъж срещнаха тези на звяроподобния и потреперих. Той беше в съзнание. Беше изтърпял каквото и да го беше докарало до този вид и още беше жив и в съзнание. Нямаше как да не изпитам страхопочитание към мъжът, успял да съхрани живота в тяло, което едва се крепеше между живите.

Не бях сигурна дали исках да видя какво ще му направи Звероподобния, но и не получих тази възможност. Сънят се разреди като полята с мляко чаша кафе, запращайки ме далеч от това тайнствено кътче което по-късно щях да разбера, беше спомен от изминал живот.