След като мистериозният непознат, който така и не бе пожелал да ми се представи напусна драматично подземието, бях затворила очи за малко. Съвсем мъничко. Кълна се беше само за секунда, а когато отворих очи шибано слънце грееше отгоре ми, сякаш сочейки среден пръст на желанието ми за пет проклети секунди спокойствие.

Разтрих лице и се протегнах, внимавайки да не изопна някоя жила. Съмнявах се великият ми похитител с готино име на страхотна марка шоколадови бонбони да бе готов да изпрати шиацу-масажист на заложничката си. Повдигнах ръка и подуших като куче, мръщейки се на липсата си на душ. Коремът започваше да ме боли, но нямаше да рискувам да припаря дори на метър от тоалетната чиния, покрита с находки от първата световна. Зачовърках веригите в които бях окована, търсейки начин да проникна в жилката на мястото за спояване. Само, ако имах нещо достатъчно остро наблизо, какви чудеса можех да постигна!

— Еххх! — въздъхнах с умиление само от представата да ступам няколко френски задника както в доброто старо време и се отпуснах назад, притваряйки очи.

Почувствах вибрации по пода и се вгледах в дъното на тоалетната чиния, където в мътната вода се появаваха вълнички. Значи все пак не ми се бе причуло и наистина нещо ужасно тежко пристъпваше към подземията!

Завързах предната част на ризата си на стегнат възел, за да скрия и силно притисна вече празната епруветка в плата. Бях изпила серума на онзи красавец, само за да видя до къде ще ме отведе и вече четири часа можех положително да заявя, ще не усещах никаква промяна.

Малко момче с костюм и пригладена назад коса се спусна по стълбите с фенерче в ръка, сетне натисна ключа за осветлението, обливайки всичко в шибана светлина, толкова ярка, че дори вечерницата би могла спокойно да се пръсне от завист.

— Господарят идва. — информира момчето.

Сякаш знаех кой е "Господарят", помислих си.

Проследих тежки стъпки да се приближават към килията ми и след секунда до момчето изникна дълъг крак, обут в изискан червен костюм. Вдигнах глава за да се запозная с този Господар и леко се напрегнах при гледката на повече от два метра висок мъж, който имаше дълбок белег през лицето си. Когато заговори сякаш колони с удивителен бас блъскаха стените, вибрирайки в костите ми.

— Сандлър Дебъро. — каза бавно огромният мъж с белега. — Човек лесно би могъл да те сгреши със сестра ти. Двете много си приличате.

Ухилих се и отметнах коса през рамо.

— Не мисля така. Аз съм много по-красивата сестра.

Мъжът повдигна едната си вежда и потупа с ръка рамото на момчето в почти бащински жест.

— Не заради красотата си сте тук, Сандлър.

Името ми от устата му звучеше... неправилно. Сякаш беше от друга планета или нещо подобно.

Ама че махнато.

— В такъв случай сигурно е заради несравнимият ми интелект.

Момчето и исполинът си размениха неясни погледи.

— Господарят иска да се приближиш до решетките.

Изсмях се и раздрънках окованите си във вериги китки.

— Сладкишче, не мислиш ли, че ако можех, отдавна щях да съм го направила?

Момчето погледна повторно към своят господар. Белязаният махна с ръка и момченцето с костюма затвори очи, произнасяйки думи на непознат за мен език. Веригите ми се изпариха във въздуха, а момченцето сякаш се смали и някак подмлади, ако изобщо беше възможно да се каже нещо подобно.

Разтърках ожулените си китки и се изправих, приближавайки решетките както ми беше заповядано. Не се подлъгвайте, че беше от покорство — по-скоро изпитвах любопиство към подбудите на господаря на момченцето спрямо мен.

— Какво следва, мъник? Искаш ли бонбон? Ако ме отключиш ще ти дам цяла фабрика за сладкиши. — намигнах, опирайки рамо на студените решетки.

В един миг белязаният беше на стълбите, а в следващият —  вътре в килията. Отстъпих скоростно назад и залитнах от инерцията, която бях насъбрала. Защо тук всички владееха някакви невероятни фокуси?

— Много си смела, но си само един човек. Твоят вид е като работни мравки, които само рушат и не осъзнават ненужното си съществуване на тази планета. — Ръката на белязаният мъж ме събори на земята преди да осъзная какво се случва. Обувката му натисна лицето ми към мръсният под, сякаш бях изтривалка. —  Виждаш ли, жалък човеко, чаках дълго вашият вид да докаже, че заслужава да живее. Твърде дълго. Търпението не е от силните ми страни, затова те съветвам да си мериш приказките и кротко да изпълняваш каквото ти кажа.

По дяволите, този е твърде силен да използвам хватка за освобождаване!

Замерих го със злобен поглед. Само толкова ми позволяваше неловката позиция, в която се намирах.

— Или какво? — предизвиках го. — Ще ме оковеш в подземие и ще ми оставиш за пазач поредният тъпак когото да убия?

Мъжът извърна глава към отдавна изстиналият труп на мъртвият пазач и оголи зъби в злобно предупреждение.

— Нямаш представа в какво си се забъркала, нали? — големият му обут в маркова обувка крак се заби в корема ми, карайки ме да се свия в поза, наподобяваща ембрион. — Сандлър, Сандлър, Сандлър... — изцъка разочаровано и се надвеси отгоре ми. Белегът му се изпълни с кръв и порозовеня гротески. —Ти ще умреш, скъпа ми Сандлър. Сестра ти също. И онзи глупак Цепеш, който не спира да си играе на светец, когато всеки може да види, че е чудовище.

Големият мъж ме улови за ръката и се изправи, повличайки ме към решетките. Гърбът ми се завлачи по пода. Неравностите разкъсаха ризата ми и ожулиха кожата. Вдигнах крак и започнах да ритам ръката му с всички сили, но той дори не се обърна да ме погледне.

Добре, значи ще играем мръсно.

Извъртях се, опирайки се на ръка за тласък и го сритах в лицето, завъртайки главата му под неестествен ъгъл. Нормален човек би умрял, но както и очаквах, копелето продължи да диша и изпука врат, мръщейки се злобно.

— От бръщолевенията ти ме заболя главата! — изсъсках, замахвайки отново.

Юмрукът ми се заби в капачката на коляното му.

— Така приятно ли ти е? — ухилих се. — Доставя ти удоволствие да измъчваш хората ли?

Ноктите ми съдраха панталона му с един рязък жест, пробивайки кожата от началото на бедрото до корема, където използвах петата на крака си, за да кажа "Хеййй, глупако!" на черния му дроб.

— Господарю! — ахна момчето от стълбите, но преди да е изминало две крачки високият мъж ме заби в стената.

Тилът ми рикошира като тапа и изскимтях докато се свличах като захвърлена кърпичка за нос, свършила работата си до второ повикване.

— Ох... — промърморих.

Черепът ми пулсираше ужасно. Усещах мозъка си толкова сплескан, че сигурно беше добил идеална трапецовидна форма. Събрах сили да се подпра на ръка, но белязаният ме улови за шията, вдигайки ме във въздуха. Лицето му беше безчувствена маска срещу борещата се жена в ръцете му, чието лице беше добило засрамващ нюанс на синьото.

Аз бях тази умираща мацка, ако още не сте го проумели.

— Човеци, вампири, маймуни... всички сте толкова глупави! Борите се сякаш уменията ви могат да заменят липсата на сила.  Ще поробя всички ви — и вампири и хора, — като стадото, което сте всъщност. Дадох всичко от себе си за да стигна дотук и никой няма да ми отнеме заслуженото. Най-малко ти, нищожна твар! Трябваше да те убия в мига, в който Анис те доведе в двореца, но аз реших да изчакам глупавата ти сестра да разбере и да дойде сама.

Той махна с ръка и се озъби свирепо.

— Още пропиляно време, когато можех просто да те накълцам на парченца и да й изпратя едно от тях. — носът му почти докосна моя когато се приближи. — Щеше да бъде толкова по-бързо. — устните му изведнъж се разтеглиха в ехидна усмивка. — Или просто работата е там, че нея я е грижа повече за самата себе си, отколкото за теб. Как се чувстваш от този факт?

Бях на път да издъхна в ръцете му, но не спирах да се боря. Прилагах различни хватки, ритах го навсякъде където можех да достигна и дори събрах достатъчно слюнка да го заплюя, но нещастникът беше най-коравият задник, срещу когото се бях изправяла.

Те наистина са вампири, по дяволите!

Захватът му се отслаби и кръвта започна да окислява мозъка ми. Очертанията му се размазаха като видение. Черни пипала от мрак запълзяха в стаята, поглъщайки светлината. Задъхано пълнех дробове с въздух, докато белязаният мъж ме спускаше обратно на крака.

Нещо в изражението му се смени. Чертите му се разкривиха.

— Чувствам... — направих пауза за да укротя треперещите си колене и да остана права, докато му се присмивах в лицето. — Чувствам, че вековете са ти съсухрили мозъка достатъчно да повярваш, че една Дебъро не може да те прати в гроба, високопарен шибаняк!

Яростта му блесна като острие, разсичащо въздуха.

Момченцето закри устата си с ръка.

Мъжът, когото наричаше господар придоби нов облик. Пред мен стоеше самият дявол с очи, изковани от адски огън. От русата коса на мъжа нямаше и следа. Кожата му придоби тъмен загар, устните му станаха по-тънки и мрачни. 

Познавах този мъж. Бях проучвала историята му дни наред.

Белязаният мъж не съществуваше. Всичко това е било параван за един по-велик план, на мъж, когото всички смятаха за мъртъв.

— Маааамка мууу! През цялото време си бил ти!

За свой срам трябва да призная, че след това изпаднах в несвяст за да ви кажа как съм се озовала в Трансилвания, но вие така или иначе предстои да научите.

* * *

Кофа с леденостудена вода заля тялото ми, сетне някой обгърна грубо брадичката ми с пръсти.

— Добро утро, умнице.

Дракула.

Отново беше сменил външния си облик.

— Господарю, те са почти тук! Един от румънците е докладвал, че великият повелител и Корнелиус са се съюзили. Капанът не е сработил.

Размърдах нос за да избутам гъделичкащата капка вода, която се стичаше надолу по носа ми, но гадината се оказа по-досадна отколкото бях очаквала. Отворих раздразнено очи, само за да видя, че не вода, а механизъм на макари се спуска от вратата срещу нас, чак до стрелата чийто връх се опираше в носа ми. Беше сложена под такъв ъгъл, че при изстрелването да се забие право в черепа. Щях да се сдобия с шибано трето око, ако не напревех нещо бързо.

— Няма нужда да напрягаш красивата си главица. — Влад Цепеш погали косата ми в насмешлив жест. — Когато сестра ти нахлуе през тази врата, първото, което ще види, ще бъде как сестра й умира от собствената й ръка. Не мислиш ли, че това е страхотно наказание за някого, когото мразиш, но не можеш да убиеш? — той вдигна ръка и докосна челото си с отегчение. — Векове наред търся мълниеносната мутация която има силата да накара всеки да коленичи пред мен и накрая тя се появи в жалкото подобие на човек, наречено Катлин Дебъро.

Той се отдалечи и седна върху голям стол наподобяващ трон в средата на огромната зала в която се намирахме.

Това е неговият замък.

— Бог никога не е бил с мен. — поклати глава Влад. — Но за щастие Дяволът е.

Намръщено извърнах очи към красивата жена, която се плъзна грациозно от сенките и му се поклони леко. Начервените й в ярко червило устни се усмихнаха хищно.

— Дяволът и аз, Рафаел. Не забравяй това.

Явно тпй поддържа лъжата за смъртта си пред всички.

Гласът й беше плашеща смесица между режещи стъкла и мелодично пеене. Странните й на цвят очи се спуснаха към мен и тя се изкикоти злостно.

Беше същата гнусна вещица, която ме беше заловила и довлякла право в ръцете на стражите.

— Май птичето е опитало да излети.

Момчето с костюма застана до своят господар.

— Госпожица Дебъро трябваше да бъде осмирена за да я материализираме в замъка.

Вещицата опря пръсти върху ръката си.

— О! — възкликна невинно, макар лицето й да изобразяваше чиста наслада от чутото. — Колко жалко. Червеното не й отива.

Едва сега си дадох сметка, че дрехите ми бяха покрити в кръв. Вадичката се спускаше от рамото и свършваше чак до средата на бедрото. Не можех да определя каква е раната защото цялото ми тяло пулсираше и беше изтръпнало от шока, но бях сигурна, че беше нещо голямо. Нищо прекалено малко нямаше да предизвика такова силно кървене.

Ако извадех късмет и сърцето ми спреше от кръвозагуба, може би красивият блондин и неговият серум щяха да ми помогнат да предупредя Кити от сигурната смърт, която я очакваше — в залата имаше поне двадесет вампира, образували кръг около трона на Дракула. Всички бяха въоръжени с огнестрелни оръжия и мечове, а някои дори със стаовремски, автентични брадви.

Затворих очи и опитах да забавя дишането си. Ако помогнех на сърцето си да спре да бие по-бързо и серумът не беше лъжлива шега, можех да сторя нещо. Каквото и да било, само са не ми се налагаше да стоя и гледам как малката ми сестра вижда собствената ми смърт и обвинява себе си за нея до края на живота си.

Който можеше и да не е много по-късно от краят на моя собствен, предвид обстоятелствата.

По дяволите!

Още една причина да умра, за да не може това чудовище да ме използва срещу Кити.

Бяха изминали няколко секунди откакто бях започнала да забавям дишането си, когато костюмираното момче развали тишината.

— Пристигнаха.

Кой?

Кой беше пристигнал?

Трескаво се заборих с въжетата притискащи ме здраво към  стола. Опитах да извикам, но парцалът набутан в устата ми ми пречеше. Направих опит да преобърна стола, но той само се олюля повече напред и стрелата разкъса бузата ми.

Глупачка! Така Кити ще помисли, че си умряла от механизма, който е натиснала!

Трябваше да преобързна стола назад. Трябваше да счупя дървеното му тяло и да...

Бравата на вратата се раздвижи. Очите ми се разшириха от ужас.

Господи, не! Само не това!

Опитах се да обърна глава към Влад, но въжетата ми пречеха. Столът беше овързан и пригоден за точното мъчение — имаше си дори степенки за връзване на прасците към крачетата.

Бузите ми почервеняха от усилието да изплюя парцала от устата си. Езикът ми се изхлузваше от сухия плат на парцала, а челюстта ми беше уморена да държи устата достатъчно широко отворена.

Нещо се материализира от нищото насред стаята. Беше мъж — красивият блондин, дал ми серум от кръвта си.

Вратата се отвори.

Тетивата се изопнаха.

Не!

Можех да видя как лицето на сестра ми се изпълва с недоумение и тя посяга да улови макарата, преди тънкото въже да се скъса.

— Сандлър! — извикаха в синхрон красивият непознат и Кити.

Ала тетивата се скъсаха прекалено бързо.

Като на забавен кадър видях как макарите се завъртат и лъкът се напряга, преди стрелата да се полети стремглаво към лицето ми.

Обичам те, исках да оформя с устни на малката Кити, преди всичко да потъне в мрак.

Всички щяха да горят в Ада!

Бях готова да дам душата си, за да получа втори шанс.

Да не се казвах Сандлър Дебъро, ако не се завърнех за да убия всеки, заслужил адските демони да изсипят гнева си върху му.