Всяка килия си има няколко задължителни места, без които не би могла да бъде наречена "злодейско място за мъчения". Ако трябва да бъдем точни — четири на брой  отличителни знака.

1. Легло

Персона и половина? По-скоро половин пудел и две кокошки — ето колко беше широчината на това продънено и петньосано произведение на китайската магическа промишленост. Ако впрегнех силите на майката природа, съставила ушните ми канали, можех да чуя измъчените азиатци да пъхат кукувича прежда в чували от трупове, на които някой дюшетен магнат да сложи талон с цена, десет пъти по-висока от тази на пръдня в буркан от "Ибей". Всяка килия на един порядъчен, добре спонсориран злодей, си има такова легло. Винаги съм мислела, ще приличат на осмирителна риза в креватна форма, отколкото на мебел.

2. Прозорец с решетки

За да си представите изцяло картината, спуснете мислено четири или пет педи с два пръста от ъгъла на походното легло към горният ляв ъгъл на килията. Там, в цялата си прелест, се намира малка квадратна дупка в бетонната стена, подобна на вход на къща от времето на първите хора. Ако затворите очи и развихрите хубаво въображението си можете да си представите първата жена Люси, която е била повече примат, отколкото каквато и да било жена, да съзарцава влюбено небето през решетките на малката кутия.

За съжаление на своя похитител обаче, романтичката в мен отдавна беше мъртва.

3. Пазач

Всеки уважаващ себе си злодей поставя по един пазач пред килията на своя затворник. Наречето го суеверие или страх от изолацията на решетките, каквото вие решите от двете, но във всички килии, в които съм била, никога не бях виждала дори един отдаден на работата си пазач. Сякаш винаги избират най-отнесеният, похотлив, глупав неудачник от цялата група, който по някаква причина намира за много забавно да лепи втвърдените секрети от носа си по различни места, сякаш са от онези напомнящи цветни листчета, които разхвърляните хора лепят навсякъде.

И последно, но никак не на последно място...

4. Тоалетна

Не знам колко точно добре сте запознати с организационната система на канализационните тръби, формите на тоалетните чинии и функционалната структура на казанчетата за вода, но аз определено съм по-информирана, отколкото е полезно за здравето на един човек. Ето защо мога да преценя от едно единствено вдишване, че сладникавата смрад, която полепва по конхите на носа ми е от спукана тръба и ако, недай си Боже, ми се наложи да използвам тази тоалетна, част от съдържанието й ще се върне обратно по тръбите и ще наводни прекрасното ми ново местообитание, карайки ме да сложа край на живота си със стремглава засилка към стената.

Разтрих чело с пръсти, отброявайки бързината с която отразената от Слънцето светлина в Луната се мести върху мръсният сив под. Господ да им е на помощ, ако направеха дори най-малък опит да ми сервират някоя помия, очаквайки да се нахраня с нея. Бях свикнала на лишения. Бях обучена да пия преработената вода от организма в пустинята отново и отново, докато не стане токсична. Знаех кога организма ми е до своя предел. Нямаше да рискувам да бъда опоена докато още имах глава на раменете и все още бях с всичкият си, много благодаря!

Имаше неща като базисно умение за логическа мисъл, което още с постъпването в армията един човек трябва да научи, ако иска да не съжалява на по-късен етап и за голямо съжаление на своите похитители, аз бях научила всяко едно от тях.

Заиграх се с ръба на прокъсания бял чершаф, оставяйки пазачът да си мисли, че тъгувам по дома или — забавно, ако се замислиш колко по-умела в оцеляването бях в сравнение с нормален цивилен, — че се страхувам за живота си. Знаех как процедират похитителите. Едни искаха откуп, за да задоволят маниакалната си нужда от власт и паричен глад, докато при други, сред които попадаше и моят похитител, искаха да се сдобият с нещо по-голямо от пари.

Коридорите през които стражите ме бяха прекарали бяха изискани. Излючително поддържаната фасада, резба и орнаменти по вратите говореха за късна викторианска епоха. Всеки глупак знаеше, че никой достатъчно богат да си позволи да живее в подобен дворец не се намира на дъното в списъка на банковите инвеститори. Моят похитител вероятно попадаше сред онези оглезени и охранени богаташчета, които имаха по три момичета с които да спят в различните интервали на денонощието и со бършеха задника с позлатени банкноти от по сто долара, просто защото можеха да си го позволят.

Което довеждаше до въпроса, какво по дяволите искаше да постигне чрез залавянето ми приказния злодей от когото всички се бояха?

* * *

Минаваше три сутринта, когато по стълбите към подземната ми килия се чуха стъпки. Отворих едното си око, накланяйки глава настрана за да видя по-скоро приближаващия. Пиратите бяха измислили тази технология още преди векове, за да приучат едното си око към светлина, а другото към непрогледен мрак. Когато фоторецепторите в ретината привикнеха достатъчно, окото от което се нуждаеха можеше да им помогне да видят нападателят в същия миг, в който той се появи, без да изпитат временна слепота от привикването на зеницата към количеството светлина.

Поизправих се. Бях леко изненадана да видя същият млад мъж когото бях видяла по-рано днес. Освен него никой друг не беше слизал при мен от момента на изщракване на катинара с който беше заключена килията, така че безцелните му посещения будеха съмнение у мен.

Светлият цвят на дългата му коса беше като слънчев лъч в мрака и се озари на фона на слабата свещ, която държеше в ръка. Беше странно как двамата стражи бяха говорили на френски и как слънцето беше залязло отдавна, когато стъпих за пръв път в килията. Особено предвид фактът, че преди да бъда заловена от жената с лилавите лещи беше ранен следобед.

— Госпожице Дебъро?

Гласът на този мъж беше мелодична симфония от звуци, които галеха ушите подобно на приспивна песен. Идеално пасваха на красивото му лице с плавни черти. Визията му някак напомняше на вампирски крал от холивудските филми, макар облеклото му да беше съвсем нормално за тази епоха.

Странно, помислих си. Никога не греша за първото впечатление, което протежават хората.

— Спите ли? — прошепна непознатия и някак объркано размаха свещта пред лицето си.

— Не е ли късно за визитации? — попитах развеселено. — Часовете за свиждания отдавна приключиха.

Очите на красивият блондин се усмихнаха в моя посока, но устните му останаха в права безпристрастна линия.

— Бихте ли излязли на светлина, за да ви виждам?

Какъв странен въпрос. Намръщено огледах снопа лунно сияние падащ в средата на килията.

— Защо вместо това не включите осветлението?

Мъжът се скова. Повдигнах вежда заинтригувана в странната му реакция. Бавно стъпих на единия си крак, сетне на другия, докато не застанах в светлата част на килията.

— Да се завъртя ли в кръг? — заядох се.

— Не.

Подсмихнах се.

— Някакви предпочитания за позата, която да заема? Ще има ли фотосесия?

Мъжът пристъпи по-близо и опря ръка на решетките на килията ми, проучвайки лицето ми със сините си очи.

— Винаги ли си толкова щастлива да си окована, или присъствието ми ти влияе по този начин?

Размърдах китки, карайки веригите да издрънчат звънко, сетне опрях ръка над сърцето си.

— Мога да бъда по-щастлива само, ако тук не се носеше тази прекрасна миризма. Вие ли сте тайният ми похитител? Ако е така е време да помислите над това колко дълго искате заложникът ви да е жив. Не бих могла да издържа дълго на екстазът, който предизвиква у сетивата ми мирисът на изпражнения.

Тайнственият красавец смръщи лице на изказването ми и замери онзи определен ъгъл на килията с отвратено изражение.

— Извинявам се. Гостоприемството на Рафаел обикновенно се простира отвъд подобни мизерни килии, но този път явно е решил да надмине себе си.

Направих внимателно крачка напред, опитвайки се да го достигна мислено и физически.

— Рафаел?

Красивият непознат отклони поглед, извъртайки глава настрани.

По дяволите, той се затваря в себе си!

— Това име не е ли френско? — започнах да мисля на глас, притискайки го да разговаря с мен. — Стражите също говореха на френски.

Мъхът опря постави ръка на кръста си и вдигна свещта високо над русата си глава.

— Стражите едва ли са говорели на френски. Сигурно сте се заблудила от насилието, което са упражнили върху вас. Добре ли сте?

Скръстих ръце.

— Чувствам се отлично, благодаря! За съжаление бисквитите ми свършиха, но имам останал топъл чай, с който мога да ви почерпя. Нещо против? — усмихнах се саркастично и раздрусах агресивно веригите около крайниците си. — Колко лошо, че съм окована и не мога да проявя гостоприемство!

Мъжът издиша остро и срита тялото на пазача. Когато осъзна, че е мъртъв, ми хвърли проучващ поглед.

— Убили сте пазача.

Повдигнах рамене.

— С цялото това отсъствие на мозък мога да кажа, че отдавна беше мъртъв. Просто беше малко... дишащ.

Непознатият изненадващо се подсмихна. Имаше красиви очи и плавни, увладяни движения.

— Не желая смъртта ви, госпожице Дебъро, но има зло на този свят, от което не ще мога да ви опазя дълго. Изминаха почти два дни от залавянето ви. Въпрос на време е Рафаел да задейства ужасяващият си план. — непознатият блондин се наведе напред, изваждайки затворена епруветка с тъмна течност. — Вие сте умна жена, затова искам да ме изслушате много внимателно.

Кимнах бавно, вперила очи в сериозният му настойчив поглед.

— Жената, която ви отвлече е вещица. Мъжът, който ви държи в плен е вампир. Аз също. Всички хора, които живеят тук са вампири. В тази упруветка има кръвен серум от собствената ми кръв. Количеството е достатъчно да превърне човек, но за целта той трябва да е близо до смъртта. Наясно съм колко налудничево звучи всичко което ви казвам, защото виждам колко интелигентна сте, но трябва да ми се доверите, Сандлър, преди да е станало твърде късно и да научите по трудния начин.

— Кой е трудният начин? — попитах подигравателно. — Когато се превърнеш в прилеп и се блъснеш в стената?

Пръстите на непознатият мъж засияха и вените му изпъкнаха, обляни от мека синя светлина. Малки летящи точки се отлепиха от кожата на пръстите му, разпръсквайки се в тъмнината на килията. Те полепнаха по веригите ми и ги накараха да се вдигнат във въздуха, сякаш носени от невидима ръка.

Ахнах.

Що за илюзия беше това? Нима този мъж беше магьосник?

— Как? — прошепнах.

— Вампирите имат три възможни генни мутации при трансформацията си, които зависят от източника на кръв, от когото са били превърнати. Има много за разказване, но се опасявам, че скоро ще забележат липсата ми.

Мъжът отстъпи назад с намерението да си тръгне. Затичах се към него, но веригите се врязаха в кожата ми, поваляйки ме на земята.

— Почакай!

Той спря и се обърна към мен с пламтящи от емоции очи. Имаше най-живите и красиви очи, които някога бях виждала.

И беше...

вампир?

— Как се казваш? Защо ми помагаш?

Непознатият се усмихна, прокарвайки пръсти през няколко немирни дълги кичура, спуснали се пред лицето му. Имаше прекрасна, ала някак мрачна усмивка.

За миг наистина се запитах дали не говорех със самият дявол.

— Името не е от значение. Важни са делата.

Раздрусах грубо веригите, оголвайки зъби.

— Шибани глупости! Как мога да ти имам доверие?

— Не можеш.

Повдигнах вежди и се засмях злобно.

— О, виждам! Ти си шпионин. Сега вече всичко ми е ясно.

Непознатия мъж се обърна изцяло към мен. Бялата му риза беше разкочнаха ниско под нивото на гърдите, а черният му панталон беше свободно отпуснат ниско на хълбоците му. Изглеждаше като човек, който се беше подготвил да си ляга, но нещо не му е дало мира да заспи и вътрешните му демони са го пратили тук.

— Познавам сестра ти, Сандлър. Катлин ми има доверие и аз не я предадох. Не те моля да ми повериш живота си, защото нямам силата да те опазя от Рафаел и Анис, но те моля да се бориш. Изпий серума сега, за да може да подейства веднага, ако попаднеш в ситуация, близка до смъртта. Той ще ти спечели време и ще ти даде силата, достатъчна да се бориш за живота си като равна на нас. — устните му издухаха струйка въздух, загасяйки пламъка на свещта.

В подземния коридор настана мрак. Отпуснах гръб на студеното легло, когато гласът му разцепи тишината за последен път.

— Сестра ти ще дойде за теб, cheri, но дотогава само утрото знае какво ти предстои.

Епруветката засия в празното пронстранство и се понесе към мен, сетне спря на няколко сантиметра от лицето ми и се завъртя като призрачен диамант, изпълнен с розова течност на слабата лунна светлина.