Острието на ножа издаде тих съскащ звук преди да се забие в шията на вампира. Ръката ми удари дръжката и острият връх излезе от друдата страна като ледник, изпълзял от дъното право към повърхността. Зъбите ми се удължиха. Костите ми се наелектризираха. Кръвта ми зашумя като бурен океан. Ноктите ми се впиха в меката част на слънчевият сплит и жената се свлече на паважа с леко и не така грациозно тупване.

— Вкусно ли ти беше да хапеш невинно дете, а вампи мама?— издърпах острието и го превъртях между пръстите си.

Изстиващият труп на новороденият вампир се издигна във въздуха, носен от магическата сила на електрическите точки контролирани от ръката ми. Натоварих тялото в багажника при останалите и хвърлих черният плащ отгоре им. Изругах от ужасната смрад на кръв носеща се от вътрешността на волвото. Можех да използвам капацитета, побрал труповете на убитите вампири като реклама на автомобила, но вместо това се тръшнах на шофьорската седалка и подкарах с мръсна газ обратно по улиците на града. Арон може и да спеше, но аз определено имах нужда да изразходя адреналинът, плъзнал във вените ми или главата ми щеше да се пръсне. Смених скоростта и извих устни замислено, чудейки се къде мога да намеря следващият прегрешил нещастник, с когото да проведа вечерният си спаринг.

След провалената бира и страхотното название от французинът спрямо новата ми прическа, безсилието срещу това да спася Сандлър ме превръщаше в ходеща машина за убиване. Сетивата ми бяха по-изострени от всякога, а мълнията ми пръщеше като жужащ кошер, пълен с ядосани плечи. Смачках кенчето със Спрайт и го захвърлих на задната седалка, докато превключах каналите за хубава музика. Бях на косъм да пропусна млада двойка, която пресичаше бавно по пешеходната пътека. Изпъшках и натиснах плавно спирачките, спирайки на безопасно разстояние от влюбените птички.

Докато чакам опрях гръб на седалката и огледах нежният, интимен начин, по който момчето беше прегърнало приятелката си. Изглеждаха наистина сладки — нещо, което ние двамата с Арон едва ли щяхме да достигнем като двойка дори след милион години, но нещо друго привлече вниманието ми. Беше начинът, по който се гледаха. Сякаш душите им бяха свързани.

Прокарах грубо ръка през лицето си и отворих следващото кенче Спрайт, преглъщайки жадно. Когато двойката пресече благополучно изфорсирах гуми и поднових търсенето. Почти бях пресушила третото кенче, когато в  огледалото за обратно виждане забелязах нещо да проблясва на залязващото слънце. Присвих очи и наместих огледалото, вглеждайки се в малката точка движеща се по покривите на сградите. Изругах силно и натиснах педала до ламарина, когато осъзнах кой беше тайният ми преследвач.

Така или иначе щях да ям пердах за глупостите, които бях сторила, защо да не го направех поне малко забавно?Ако не друго, поне можех да накарам Цепеш да се изпоти докато ме хване. Нали беше ловец, това му беше работата.

Извъртях рязко волана и поех по друга пряка, придържайки се в оживени улици. Слънцето почти се беше скрило отвъд хоризонта и луната започваше да къпе витрините в меката си синьо-сребърна светлина. Намалих радиото и захвърлих кенчето настрана, сетне оставих ножа на седалката до шофьора. След всички неприятности, които му бях донесла на главата не заслужаваше да се изправя срещу него с краден ловджийски нос.

Отново погледнах в огледалото за обратно виждане докато чаках светофарът да светне зелено. За секунда се отпуснах, барабанейки с пръсти по воланата. Някой почука на стъклото от другата страна на колата и преди да имам възможността да реагирам, ловецът се материализира вътре.

— Знаеш ли, писнало ми е от игричките ти.

Ухилих се и смених на първа, потегляйки в произволна посока.

— Да не би да не се радваш, че си жив?

Юмрукът му вдлъбна радиотото с поне тридесет сантиметра навътре в предната каросерия на волвото.

— Катлин, ти ми отне правото да избера сам съдбата си!

— А ти не направи ли същото с мен? — озъбих се, зарязвайки всякакво нормално държание. Собственият ми юмрук се заби в клаксона на колата. Набих спирачки и спрях насред зелената градина на един уличен парк. — Ти си избрал да ме спасиш в онази уличка. Ти беше този, който реши да ме държи в неведение за всичко и ти беше този, който не ми каза, че шибаният ти брат е син на Рафаел!

Арон изръмжа диво и почти изби врата до себе си, излизайки навън. Последвах примера му и двамата се приближихме един към друг гневно, оголили вампирските си зъби.

— Моето семейство не е твоя работа!

Ахнах.

— След всичко, което се случи помежду ни, имаш наглостта да ми кажеш подобна глупост? Ти и твоето семейство можете да вървите по дяволите! — изкрещях. — Направих всичко, за да остана жива и когато се поддадох на чувствата си, ти отново затръшваш врата пред лицето ми. Така ли ще играем? Искаш да се държим хладно един с друг като в началото ли? Да пазим дистанция помежду си сякаш не сме се чукали?

Ръката му улови нежно тила ми и ме бутна към широките му гърди. Носовете ни се спречкаха един в друг, докато горещият му дъх се удряше в лицето ми. Очите му бяха толкова тъмни, че приличаха на бездънни ями, сливащи се с черният мрак на нощта, спуснала се покрай нас.

— Искаш да си част от семейството ми ли?

— Не съм казала това! — опитах се да го избутам от себе си, но Арон беше непоклатима скала от мускули. — Пусни ме или ще ти отхапя месо!

— Силно се съмнявам. — изръмжа ниско и гърлено, сбърчвайки нос срещу лицето ми. — Колко заклинания си научила?

— Общо? — замислих се. — Може би пет.

— Защо?

Звучеше точно като плашещото чудовище, за което го смятах в началото, само че с малката разлика, че сега вече знаех как това чудовище може да бъде обуздано. Ето защо реших да си поиграя с огъня още малко.

— Рафаел знае заклинания. Анис знае заклинания. Мет знае заклинания. Ти също знаеш заклинания. Не виждам нищо нередно в това да се запася за всеки случай, след като двете най-силни създания на света са по петите ми.

Арон изненадващо се ухили.

— Винаги съм знаел, че ще излезе нещо хубаво от теб, pisica и се оказах прав.

Преди да осъзная какво се случва лицето ми се срещна със снега. Усетих топлината от тялото на Арон, надвесено над моето.

— Искаш да откраднеш занаята ми? Ще трябва да се потрудиш повече, за да станеш ловец.

Измърморих няколко цветущи описания за това какво ще завра в задника му и се набрах на ръце, избутвайки се нагоре. Изпуках врат и накарах мълнията леко да запращи върху кожата ми.

— Не ме предизвиквай! Тези дни не понасям шегите особено добре.

Арон скръсти ръце пред мускулестите си гърди, изпъвайки черното си палто.

— Много лошо, защото тъкмо щях да ти кажа, че приличаш на русата версия на Бети Бууп. Къде е косата ти?

Отпуснах ръце и приближих към колата.

— Ако не ти харесва просто ми кажи.

— Липсва ми дължината й. — призна след кратка пауза.

— Много лошо, защото изобщо не ми пука.

Той ми препречи пътя и присви очи.

— Ядосана си, защото рубинът не е отговорил на въпроса ти как да убиеш Рафаел.

Облещих се насреща му, чудейки се дали можеше да чете мисли, или просто беше най-умного, здраво копеле, което някога бях срещала.

— Ти какво, да не би да надникна в главата ми?

Арон повдигна безгрижно широките си рамене.

— Ако окото на Анис ти беше дало този отговор сега щеше да си във Франция, опитвайки се да убиеш бащата на Прометей.

— Твоят брат. — поправих го, избутвайки го от пътя си с повече усилия, отколкото бих признала. Заобиколих колата и опрях ръка на капака. — Идваш ли? —Една черна вежда се изви въпросително насреща ми. — Да стоваря труповете на новородени вампири в багажника в Ураш, а после да правим страхотен секс в гората.

Той се направи, че сериозно обмисля предложението ми.

— Знаеш ли, мисля, че бих могъл да свикна с това. — каза, докато се настаняваше на седалката до шофьорското място.

— С кое? — погледнах го странично завъртайки ключа в стартера.

Арон измъкна меча си заедно с канията и го стовари на задната седалка, преди да ми отговори.

— Да има друг ловец наоколо с когото да деля лова.

Намръщено поех към гората, оставяйки кални следи от губи отвъд прегазената тревна площ на градския парк.

— Трябва да разберем как да убием Рафаел, преди да обмисляме лова.

Сексапилното парче до мен кимна замислено, заигравайки се със станцията на счупеното радио.

— Заровила си рубина някъде там, нали? — Замълчах. — Макар да се чувствам ужасно, задето изгубих единственият си шанс да разбера какво се е случило с баща ми, ти благодаря.

Погледнах го шокирана. Замалко да ударя колата в един електрически стълб, но Арон улови волана и ловко завъртя колата в противоположната посока.

— Очаквах да си бесен. — прехапах устна. — Много бесен.

Забарабаних с пръсти по волана.

— Наистина бесен. — додадох след малко.

— Добре, разбрах! — той вдигна ръце раздразнено и опря рамо на прозореца. — Имам проблеми с гнева, но мога да се контролирам.

Реших да го подразня още малко.

— Мисля, че трябва да посетиш група с хора, които, знаеш... имат проблеми като твоя и се учат да го увладяват.

— О, да! — каза саркастично. — Вече си го представям. 'Здравейте! Имам проблеми с гнева. Междудругото, баща ми е Влад Цепеш и съм на повече от седемстотин години. Споменах ли, че съм вампир?"

— Ето, започваш да схващаш.

Той изръмжа. Беше толкова висок, че се беше сгънал некомфортно за да се побере в купето.

Посочих остатъците от радиото, които пресвяткваха в умиращо зелено.

— Ако колата беше моя щях да те убия.

— Ако колата беше твоя нямаше да я вземеш, за да товариш багажника с мъртъвци.

— Този път имаш право. — погледнах го косо. — Но само този път!

Арон извъртя очи и отвори прозореца, подавайки глава навън като куче.

— Хей! — привикнах се. — Внимавай да не ми счупиш вратата!

Дълъг среден пръст се изпружи пред лицето ми в пълната си прелест, карайки ме да се засмея.

* * *

— Сега, когато нямаме рубина и ти няма да ми кажеш къде си го заровила, ще трябва да измислим план Б.

Двамата с Арон все още лежахме голи, сгушени върху дългото му палто. Част от дрехите ни ни служеха за одеала с които да завием по-бързо измръзващите части от тялото си.

Прокарах пръст по главата на звяра, наблюдавайки как изрисуваната с черно мастило картина на дракон бавно притваря очите си.

— Какво прдлагаш?

Арон понадигна глава за да ме погледне насмешливо.

— Ти си тази, на която постоянно й хрумват налудничеви идеи и въпреки това успява да се измъкне жива. Мисля, че ти трябва да съставиш плана.

Премигах същисано, подпирайки се на лакът.

— Не говориш сериозно!

Арон също се подпря на лакът за да може да ме вижда по-добре.

— Говоря напълно сериозно. Ти вече не си наивната, млада госпожица Дебъро, която беше в началото. За месец и половина успя да се справиш с повече неща, отколкото аз за шестотин години.

Хубаво, топло чувство се разпростря от корема към гърдите, а сетне към крайниците ми. Не бях изпитвала това усещане откакто двете със Сандлър бяхме кацнали в Румъния. Усмихнах се щастливо и обвих ръце около врата на Арон, притискайки горещото му тяло към кожата си. Той се размърда неспокойно, но накрая се отпусна и отвърна на прегръдката.

— Наистина...? — попитах несигурно.

— Наистина.

Въздъхнах. За една минута, една единствена, шибана минута, си позволих да забравя за Сандлър, за Рафаел и за Анис, за целият вампирски орден, и да бъда Катлин Дебъро, която най-накрая биваше оценена от някого, а не хулена, задето е вземала прибързани, недообмислени решения.

— Да го чуя от теб е наистина... — отпуснах се обратно върху постланото палто, опирайки пръсти в слепоочията си. — Пфушш! — отдалечих пръсти, разширявайки ги като екзплозия. — Просто... зашеметена съм. След последното мнение на Делая за мен не вярвах, че ще чуя някой някога да казва подобно нещо.

Арон вдигна лице към звездите. Прокашлях се.

— Аз също мога да те изненадам с нещо. Искаш ли да чуеш?

Той извърна глава обратно към мен. Веждите му се спуснаха опасно над зелените ириси.

Изпъшках.

— Стига си се мръщил, не винаги поднасям лоши новини.

— Всички новини, които хората ми поднасят, са лоши.

Свих устни, загледана в лицето му.

— Знам. Този път е различно. — поех си дълбоко дъх и проследих с пръст съзвездието Орион. — Има един мъж, за когото трябва да ти кажа.

Арон мълчеше, заслушан в думите ми. Пръста ми се плъзна към друго съзвездие.

— Мисля, че го харесвам, но никога не съм знаела как да разговарям с мъжете. Така и не му го казах както подобава. Страхувам се, че той още не знае какво чувствам. Как мислиш бих могла да му  кажа? — извъртях лице към неговото. — Да пробвам ли с теб?

Лицето му беше придобило сивкав отенък. За миг се притесних, че ще се строполи отгоре ми, но ловецът бързо се увладя и се изправи.

— Смятам, че е изключително обидно да го кажеш на мен, вместо на него. Ако знаех, че си влюбена в някого, изобщо нямаше да... — той прокара нервно пръсти през черната си коса и срита едно камъче във водата. — Когато те попитах дали харесваш някого, ти каза, че в живота ти няма мъж.

Идеше ми да се удавя в реката от това как толкова умен мъж не можеше да свърже две и две, но изчаках да замълчи, преди да го поправя. Опрях глава на ръцете си, слушайки комичният му монолог.

— Не изглеждаш сгодена и определено не се дърпаше, когато ти дадох възможност. — Арон затърси очите ми. — Никога не съм те насилвал, Катлин.

Нахлузих крадената риза през глава и пристъпих към голият исполин. Беше най-близкото състояние до сладко, в което някога го бях виждала, тъй като да кажеш "сладък" на седемстотингодишната машина за убиване беше несъвместимо с външният му вид.

— Корнелиус! — приклещих лицето му между дланите си, хилейки се като идиот. — Ти наистина имаш много прецакана душа, за да решиш, че говоря за някого другиго, когато е за всекиго е очевидно, че съм хлътнала по теб. Ти си мъжът на когото не знам как да кажа, че съм влюбена, глупак такъв!

Ловецът замръзна. Когато отново дойде на себе си се наведе напред и точно преди устните ни да се докоснат, отвори уста и се прозяна широко.

— Как мислиш, дали можем да поспим в колата или трябва да се върнем в неудобното легло на мотела?

Щях да го убия. Свих ръце в юмруци и започнах да се въртя в кръг на място пуфтейки.

— Тук е моментът в който ти ми отвръщаш, че изпитваш същото. — изръмжах на небесата, вбесена от начина, по който ме дразнеше. — Глупави мъже! Мислите само как...

Оставих луната и гората да станат свидетели на бурната ми тирада, докато негодникът имаше смелостта да се разсмее на яда ми.

Един ден Арон Корнелиус Цепеш щеше да мие чиниите, от които съм яла и да готви храната, с която съм закусвала.

Един ден!

А дотогава... е, дотогава щях да търся перфектният момент, в който да го поздразня достатъчно, за да бъдем квит.