Това звучеше наистина хубаво, но за негово нещастие преди да дойде бях успяла да преведа точно този пасаж от описанието на рубина. Ако камакът дадеше отговор на най-съкровеното желание на своя притежател, то той му отнемаше хиляда години живот за всяка секунда, в която му показваше отговора.

Арон желаеше да си спомни две десетилетия, което правеше общо двадесет хиляди години. И тъй като за един вампир сто години се равняваха на една, Арон нямаше да успее да оцелее, за да научи истината, дори ако изключехме възрастта му от седемстотин години от уравнението.

— Не мисля, че идеята е добра. — претърколих се настрани и се обгърнах в белия чершаф. — Преди да ми отнемеш книгита успях да преведа някои неща в нея.

Арон повдигна въпросително вежда.

— Само не ми казвай, че си запомнила наизуст заклинанията. Не бих могъл да живея дори в една държава с теб, знаейки, че по нещо приличаш на Анис. — той се престори, че потръпва от гнус.

— Не бъди глупав! Не съм запомнила заклинанията. Исках да разбера каква е функцията на рубина и връзката му с Рафаел.

Той кимна замислено.

— Това е много хубав въпрос, за който също бих могъл да попитам.

Намръщено завързах чершафа на възел пред гърдите си и прехвърлих крака през ръба на леглото.

— Двамата с теб ще вземем душ, където ще те убедя, че това нещо в ръцете ти е отрова.

Изкусителна усмивка разтегли устните му.

— Да не би да ме каниш да споделя душа си с теб?

Облизах устни докато пристъпвах с полюшване на бедра към голото му тяло.

— По-скоро се каня да споделя своя душ с теб.

Дрезгавият му смях погали ума ми, както пръстите на умел музикант опънатите струни на китара. Красивата му трапчинка се появи отново и жълтите петънца в зелените му ириси засияха като звезди.

— Наистина ли мислиш, че ще ме разубедиш? — голямата му длан се плъзна по врата ми към линията на гръбнака и погъделичка кожата, където започваше чершафа.

Повдигнах рамене.

— Нищо не пречи да опитам, нали? — усмихнах се лениво като котка, сливайки устните ни в пламенна целувка.

А като се замисля, че се бях дърпала от това удоволствие на сетивата толкова дълго!

* * *

Душът беше страхотен. Подарък от съдбата беше, че топлата вода не свърши дори след започването на вторият час от мокрото ни боричкане. Накрая се принудих да изгоня Арон за да ме изчака в леглото, тъй като с него наблизо беше невъзможно да се изкъпя на спокойствие. Докато увивах мократа си коса в хавлия над главата забелязах, че зад ухото ми има странна черна заврънтулка от мастило. По последни спомени все още не бях посещавала татуист през живота си, така че не бях изненадана когато осъзнах, че бе един от символите върху корицата на книгата със заклинания. Явно на Цепеш му беше писнало да ме търси и беше решил да ме бележи със свързваща руна.

Попих водата от тялото си мърморейки заплахи под нос. Нямах нищо против проследяващата свързваща руна, но да прави неща без да ме предупреди някак не присъстваше в списъка ми с честна игра между мъж и жена. Мислейки как да го накажа за дързостта му, се изкикотих срещу запотеното огледало. Промъкнах се на пръсти в стаята и издърпах тениската му от облегалката на стола, надявайки я през глава. За ловец с изострени сетива дори малкото шум който успях да създам беше достатъчен да разбере какво правя.

— Дрехите ми ли крадеш? — попита с премрежен поглед изпод ръката си.

Беше се излегнах напряко върху леглото ми и го беше превзел като свое. Повдигнах рамене и се мушнах под завивките до топлото му голо тяло.

— Анис... съсипа дрехите ми и сега нямам други, с които да се облека. Освен нощницата която ти така безцеремонно разкъса, разбира се.

Претърколих се настрани и подпъхнах длан под главата си, взирайки се в изваяните му лицеви контури.

— Кажи ми, че няма да използваш рубина! — помолих. — Трябва да накараме някой друг който е бил там да ни каже. Това са твърде много години. Рубинът отнема...

— Знам. — прекъсна ме хладно. — Запознат съм с качествата му.

Прехапах устна, все така вгледана в бистрите му зелени очи.

— Ти ще умреш. — прошепнах едва.

— Страхуваш ли се за мен, госпожице Дебъро? — ухили се като акула, надушила кръв. — Да не би да долавям привързаност?

Сгънах пръсти в юмрук и го ударих в ребрата, карайки го да се засмее.

— Стига си се смял! — озъбих се злобно. — Изобщо не е забавно. Най-сетне се сдобих със съюзник и той иска да умре. А аз мислех, че мен считат за глупачка! — изсъсках ядно. — Кажи ми, за това ли дойде? За да ме изчукаш като за прощално и да сложиш край на живота си?

Изражението му стана сериозно.

— Кат.

— Не, не ме Кат-освай! Знаеше ли, че рубинът е у мен? Заради него ли дойде? Искал си да узнаеш какво се е случило, без да те интересува как ще се почувствам аз, когато ме оставиш сама, нали?

— Pisica... — той ме обгърна с ръце и ме залюля нежно. — Никога не съм си представял, че ще чуя жена да ми говори по този начин.

Подсмъркнах и погледнах към тавана, за да спра сълзите, които напираха в очите ми.

— Как?

— Искрено и дръзко.

— Винаги съм говорела искрено и дръзко с теб. — помърморих сипкаво.

Пръстите му погалиха бузата ми.

— Така е, но никога не съм предполагал, че жена е способна да изпитва нещо към мен.

— Това са глупости. Ела те е обичала.

Арон въздъхна с мъка и ме прегърна по-силно.

— Ела беше поредната жена, с която не ми беше писано да бъда. През вековете съм бил изкушаван от немалко прелъстителки и завоевателки на мъжките сърца, но никоя не беше готова да постави мен пред собствените си нужди.

Стиснах ръба на възглавницата и го замачках силно.

Какво имаше предвид с това?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Така е. — не оспори Арон. — Знаеш, че в спомените ми се крие отговорът как да спасиш сестра си и да убиеш Рафаел, ала ти си готова никога да не разбереш какъв е, забранявайки ми да използвам рубина.

Затворих очи. Първата гореща сълза се спусна по бузата ми, търкулна се от ръба на брадичката и се разби в медената му кожа. Устните му успокоително бръснаха скулата ми.

— Така е редно, Кат. Трябва да ме оставиш да го направя, за да спасиш сестра си и човечеството от това чудовище. — поклатих глава хлипайки. — Аз също съм чудовище Кат и нямам повече сили да търпя този живот. Няма край — това постоянно ловуване и лутане в стените на чужд замък, където няма какво да сторя, за да го спра. Знам, че си мислиш, че замъкът е мой, но докато няма кой да докаже връзката ми с Влад аз оставам просто един самозванец. — призна тъжно. — И проклятието на Анис. Имаш ли представа колко пъти ме е довеждало до лудост? Звярът винаги печели. Не мога да се отпусна в съня си, без веднага да се събудя от писъците на неговите жертви. На моите жертви.

Хлипането ми се беше усилило, превръщайки се в неудържим порой от сълзи и накъсани вдишвания. Мускулите ми се свиваха и отпускаха, докато тялото ми претърпяваше трескав отказ на случващото се.

— Ти не си го заслужил. Нищо от това не е по твоя вина. Можем да се справим! Двамата ще намерим някой, който да ни каже как да го спрем. Все някъде там има вампир, който знае историята на фамилията Цепеш и как Рафаел се е добрал до баща ти.

Арон замълча. Мекото повдигане и спускане на гърдите му ми показваше, че за него този разговор не беше нищо ново. Сигурно вече беше подготвил речта си много преди да стигнем дотук, осъзнавайки какъв ще бъде неговият край.

— Тезеус беше последният оцелял страж на Влад, който е станал свидетел на клането от онази нощ. Рафаел е бил един от стражите за които ловецът сигурно ти е споменал. Сега, когато Тезеус е мъртъв, единственият, който знае какво се е случило съм аз. Надявам се вече разбираш, че няма друг начин.

Избърсах очи с ръка и се обърнах да го погледна.

— Ами Прометей? Принцът трябва да знае какво се е случило.

— Прометей беше още бебе, когато това се случи. Невъзможно е да си спомня подобно нещо и мога със сигурност да заявя, че Рафаел също не му е казал нищо.

— От къде знаеш?

Арон застина. Дори дъхът му замря в гърдите. Избутах ръцете му настрани и се надигнах на лакът, гледайки го внимателно. Цепеш стисна устни в права линия и опря ръка върху челото си.

— По дяволите, когато съм покрай теб забравям какво говоря.

— Какво не искаш да ми кажеш?

Исполинът се превъртя настрани, обръщайки ми гръб.

— Уморен съм. Търсех те без почивка в продължение на ден и половина.

Идеше ми да го удуша.

— Кажи ми какво криеш от мен Арон! Веднага!

Стъпките на някой от гостите на мотела изпълниха коридора. Преглътнах купищата обиди
които напираха да излязат от устата ми и погледнах към чашата с вино. Явно Арон я беше преполовил докато гледах отражението си пред огледалото, точно както бях очаквала. След като разбрах за тайната руна която беше поставил зад ухото ми, използвах едно от малкото заклинания, които бях запомнила от книгата за да превърна виното в приспиваща отвара.

Сега вече знаех, че заклинанието действа. Кичурът коса, който бях изгубила докато използвах черната магия беше дал своят принос. Наведох се над лицето на ловеца само за да чуя дълбокото му ритмично дишане. Не бях очаквала, че ще продължи да крие нещо от мен дори след последния ни разговор, затова предположих, че става въпрос за нещо наистина засрамващо между него и Мет, нещо, за което не бях сигурна дали исках да знам.

Каквото и да имаше между тях нямаше да оставя Арон да умре заради спомените си. Скочих на крака, сграбчих рубина от мястото му върху стола и отново се пъхнах под завивките, притискайки го към гърдите си. Моите двадесет и четири години живот бяха нищо, в сравнение със седемстотинте на сина на Дракула. Оставаха няколко дни до рожденият ми ден — какъв по-интересен подарък от това да спестя проблемите на всички ни, изглеждайки по-зряла с няколко години? Знаех, че Арон иска да научи и други неща от рубина, но не можех да го изгубя заради нещо, което вече беше минало.

Планът ми беше простичък и много по-лесен за изпълнение от неговият самоубийствен такъв. Арон щеше да спи до утрешният следобед и да се наспи за пръв път от векове насам, докато аз щях да получа отговорът от кристала и на сутринта, когато се събудех първа от двама ни, щях да отида и да го скрия някъде, където да не може да го намери.

Просто и ясно.

Притворих очи и притиснах камъка до сърцето си, молейки се на черното му сърце да ми каже как да се справим с Рафаел. Исках само този едничък кратък отговор и нищо повече. Не какво го е превърнало в чудовището, което беше сега, нито какво е причинил на бащата на Арон. Трябваше да оцелея, за да мога да спася Сандлър и да й обясня какви са създанията, с които се е сблъскала. Исках да мога да видя сестра си поне още веднъж, а това нямаше да се случи, ако рубинът ми покажеше какво се е случило в онази нощ.

Затова се отпуснах в съня и се оставих на ужасяващото болезнено чувство на поквара да пропълзи в съзнанието ми, отговаряйки на въпросът, за който сърцето ми жадуваше най-силно в онзи миг.

...Само дето тази вечер чувствата ми към Арон бяха станали по-силни от тези към семейството и рубинът даде отговор на въпроса, който не умът, а влюбеното ми сърце искаше да узнае — кой бе човекът, на когото можех да имам доверие в тази игра на маски?